Всичките ни популярни из социални мрежи и дискусионни предавания коментатори тези дни са станали истински художници. Превърнали са картата на Украйна в гигантско бяло платно, върху което рисуват собствените си най-дълбоки обсесии. Вината за войната е на руските империалистически амбиции, на нацистите русофоби в Украйна, на атлантическата експанзия на Изток, на интересите на САЩ, на фалшивите обещания на ЕС или на „Подемос” – всеки разказва за панаира така, както му харесва. Реалността е толкова разностранна, че е податлива на най-разнообразни интерпретации, та и на фикции.
Те имат и нещо общо помежду си – движат се в инерпретационните рамки на ХХ век. Завърнаха се страховете, свързани с концепции и слогани, които ни бяха все по-трудни за обясняване на младите студенти – Студена война, ядрена заплаха, Трета световна война, „НЕ на НАТО”, „Базите вън”. Путин варира от опасен болшевик до фашист в търсене на своя lebensraum („жизнено пространство”) и на своите Судети. Като една кукла за преобличане. Сменяш дрешката – и Барби принцеса става Барби авантюристка. Но повече му отива да е като матрьошка. Отваряш голямата – и отвътре се показва същият Путин, идентичен на самия себе си. Защото битката за Украйна не е битката за Сталинград.
Няма съмнение, че президентът на Руската федерация, роден в изчезналия Съветски съюз, е типично дете на онази война и е започнал кариерата си, работейки за КГБ, ключова институция в Студената война. Не вярвам все пак в подземията на Лубянка да се е говорело много за колективизацията на средствата за производство или за безкласовото общество. Неговото формиране там е било повече свързано с държавническото мислене и с разбиранията на Томас Хобс за политиката през призмата „приятел-враг”, както прецизира и нацисткият теоретик Карл Шмит. Също и с доктрината за „вътрешния враг”, с нейните разпити, изтезания и „безследно изчезнали” – същите обучения, предлагани и в ЦРУ, и в Школата на Америките (военна академия в американската Зона на Панамския канал, където са били обучени повечето от латиноамериканските диктатори през ХХ век – б. пр.). Толкова са си приличали по онова време.
По-странно може да се окаже, че Путин пази членската си карта за КПСС до 1995 г., когато вече е работил в кметството на Санкт Петербург под ръководството на Анатолий Собчак, представящ се за независим. С падането на своя ментор Путин преминава към федералната администрация на Елцин – и неговата кариера там е толкова метеоритна, колкото и по-нататъшният танц със смяната на партийните наименования: „Нашият дом Русия”, „Единство” и най-накрая „Единна Русия” (родена от сливането на партиите „Единство”, „Родина” и „Цяла Русия”). Всичко това – за да приказваме сега, че не сме били предупредени.
Привидната идеологическа промяна на Путин не бе изключение. Виждайки как се тресе централната власт в Москва, много членове на партийната номенклатура се почувстваха блудни синове на Отечеството. Вкопчиха се във властта като обща тайфа, а щом обърнаха саката си наопаки, се оказа, че подплатата е с пламенните цветове на национализма и на новите знамена. Една не чак толкова учудваща еволюция в неотдавнашния Съветски съюз, който съвсем наскоро се беше отказал от онова „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” и бе приел победата над нацистка Германия за по-добър слепващ материал и фундаментален мит, отколкото Октомврийската революция.
Такъв бе и спорът между Сталин с неговото отстояване на идеята за революция в отделно взета страна срещу интернационалиста Троцки, който смяташе, че ако бъде ограничена само в Русия и остане заобиколена от врагове, тя ще се превърне в авторитарна и милитаристична. Вече знаем, как Троцки завършва земния си път – с пикел, разцепил главата му. И как продължава Сталин – един грузинец, амбициран да русифицира Съюза, депортирайки (когато не ги унищожава, както през украинския Гладомор) милиони и милиони, от ингуши до татари, за да ги замести с руско население. Защото СССР, формално федерация, винаги е функционирал, може би по историческа инерция, като метемпсихоза (прераждане – б. пр.) на Руската империя. Ако за Маркс царска Русия бе „затвор за нациите”, Сталин я превърна в гробище.
Руският национализъм идва от вековете. Ражда се сред елитите в края на XVIII век, като ги разделя на желаещи да следват примера на западната модернизация и такива, които държат на консерватизма и традиционализма като опора на особения и първичен дух. След въстанието на декабристите през 1825 г. барон Уваров, министър на образованието, определя трите стълба, мотивиращи съществуването на Русия: православната църква, автокрацията и национализмът.
Хуан Линц предупреждаваше, че преходите към демокрация са почти невъзможни в общества, които той определяше като „султански режими” – еднолична власт, която се крепи върху привилегиите за сътрудниците и върху страха на останалите граждани. При отсъствието на изградено гражданско общество с демократична памет, СССР рухна не заради външната враждебност и вътрешната опозиция, а се самоунищожи именно заради собствените си центробежни сили. Нито руската революция донесе демокрация, нито клептокрацията на Елцин, която толкова бе обсебена от автокрацията, че атакува собствения си парламент, причинявайки стотици жертви. Сега и Путин не може да бъде ремонтиран, след като съживи паметта за цар Иван Грозни, измислил си потекло чак от Цезарите. Също както и Сталин с неговия култ към личността – статуите му продължават да се множат из Великата Русия дори и през XXI век.
Сурков, приближен министър и съветник на президента допреди около две години, съчини за руската нация концепцията за „суверенната демокрация”. Когато се слагат прилагателни на демокрацията, вече знаем, че това е нещо от сорта: „Не съм расист, обаче…” В този случай суверенната демокрация означава, че общественият политически живот, властите, институциите и действията им са подчинени и се направляват от „руската нация” – политически субект, който е над отделния гражданин и който претендира за всяка територия, обитавана от руснаци (сякаш му е малко тази, с която разполага – най-голямата по площ страна в света). Една суверенна демокрация, на чиято сметка вече се водят около 300 убити журналисти и опозиционери.
Когато дойде внезапният колапс на СССР за изненада на всички (по едноличното решение на съветските президенти на Русия, Беларус и Украйна – според легендата, на зазоряване след няколко бутилки водка), американските мозъчни тръстове се заеха трескаво да определят оста на зараждащия се нов световен ред и да се питат кои ще са новите врагове. Много се смяхме на „края на историята” на Фукуяма (макар че онова, което американският политолог развиваше в своя научен труд, бе краят на диалектическия процес в историята) и критикувахме до прегракване сблъсъка на цивилизациите на Хънтингтън, който Сапатеро се опита без особен успех да превърне в Алианс на цивилизациите.
Хънтингтън разбираше цивилизацията като група страни, свързани от историята, религията и културата. Ако в миналото войните са били водени от крале, после от нации, а накрая се превърнаха в конфликт на идеологии, той смяташе, че през XXI век те ще имат за кауза на първо място културните и идентификационните проблеми.
Оставяйки настрана произвола на неговите „цивилизационни“ разделения и погрешността на много от прогнозите му (като подценяването на икономическите мотиви или на факта, че от 1991 г. насам по-голямата част от конфликтите са от вътрешноцивилизационен характер), си струва да си припомним редовете, които той посвети на Украйна: страна, разделена между западната и православната цивилизация. Хънтингтън я определи като една от линиите на разлома, където могат да възникнат най-големи конфликти.
Самата Русия цивилизационно се люшка между моменти на сближаване със Запада и на националистическо отдръпване. Една цивилизация включва система от собствени ценности, в която идеи като демокрацията, свободата, равенството или човешките права няма защо да са по-привлекателни от други – уважението към традицията и авторитета или преклонението пред религиозната вяра. Хиперкапитализмът не донесе демокрация на Китай. Не го направи и в Русия. Пред западния либерализъм, неговите човешки права и индивидуализма му, противоречиви и близки до Кремъл идеолози като Александър Дугин апологизират силната държава, реда и семейството, позитивните ценности, засилването на ролята на религията и църквата в обществото, патриотичните средства за масова информация, които отстояват националните интереси. Щом Путин претендира да денацифицира Украйна, може да започне с неонацистките групи, които се множат из нова Русия.
Владимир Путин представи на 24 февруари сегашната война като „въпрос на живот и смърт, въпрос за нашето историческо бъдеще като народ”. Това „историческо бъдеще” е един от най-обезпокоителните оксиморони, с които съм се сблъсквала напоследък. Но ми припомня също странното и завладяващо усещане, което изпитах при пътуването си до Москва преди няколко години – грандиозен град, пълен с история, контрасти и луди (малко като Йерусалим).
Отстрани на прекрасната Държавна библиотека, все още позната със славното име Ленинска (третата най-голяма библиотека в света), пред която е статуята на Достоевски, имаше един луксозен магазин за модни дрехи, разположен в сграда, запазила сърп и чук на фасадата си. На витрината – анцуг. Лъскав анцуг със златисти пайети, с надпис СССР, извезан отпред, и друг, още по-голям, заемащ целия гръб. Пресметнах през валутния курс – анцугът струваше около 2000 евро. Съветският съюз, сведен до това – много скъпа поп-икона, провокативен фетиш или гъдел за носталгиците по отминалата слава.
Оттатък витрината – все същото: крепостни селяни, баби, приведени сякаш от сивия прах на вековете, с кърпи на главите, чийто глад и студуване властите се опитват да притъпят с прокъсани знамена (рецепта, която историята е доказала като безпогрешна, колкото и да е необяснимо). „В съветски времена заплатата на една лекарка или на учител стигаха да си купиш водка и салам, но магазините бяха празни. Сегашните супермаркети са пълни с разнообразни марки, но заплатата вече не стига за нищо”. Това е едно от свидетелствата, събрани от Светлана Алексиевич в нейната книга „Хомо совиетикус”. А Западът гледаше на другата страна, защото в края на краищата Путин беше добър партньор в бизнеса.
About The Author
