Изпреварващата война, независимо дали в Ирак или в Украйна, е военно престъпление. Няма значение дали войната е започната въз основа на лъжи и измислици, какъвто беше случаят в Ирак, или заради нарушаването на редица споразумения с Русия, включително обещанието на Вашингтон да не разширява НАТО отвъд границите на обединена Германия, да не разполага хиляди натовски войски в Източна Европа, да не се меси във вътрешните работи на държавите по границата с Русия и отказа да изпълни мирното споразумение Минск II. Предполагам, че нахлуването в Украйна никога нямаше да се случи, ако тези обещания бяха спазени. Русия има пълното право да се чувства застрашена, предадена и разгневена. Но да разбираш не означава да одобряваш. Нахлуването в Украйна, съгласно законите след Нюрнберг, е престъпна агресивна война.
Познавам инструментите на войната. Войната не е политика с други средства. Тя е демонична. Прекарах две десетилетия като военен кореспондент в Централна Америка, Близкия изток, Африка и на Балканите, където отразявах войните в Босна и Косово. Нося в себе си призраците на десетки хора, погълнати от насилието, включително на моя близък приятел, кореспондента на Ройтерс Кърт Шорк, който беше убит в засада в Сиера Леоне заедно с друг приятел, Мигел Хил Морено.
Познавам хаоса и дезориентацията на войната, постоянната несигурност и объркване. По време на престрелка си наясно какво се случва само на няколко метра около теб. Отчаяно и не винаги успешно се опитваш да разбереш откъде идва стрелбата с надеждата да не те уцелят.
Усещал съм безпомощността и парализиращия страх, които години по-късно ме връхлитат като товарен влак посред нощ, оставяйки ме схванат ужас, със сърцебиене и облян в пот.
Чувал съм стенанията на тези, които се гърчат от скръб, докато стискат телата на приятели и роднини, включително деца. Все още ги чувам. Няма значение какъв е езикът. Испански. Арабски. Иврит. Динка. Сърбохърватски. Албански. Украински. Руски. Смъртта преминава през езиковите бариери.
Знам как изглеждат раните. Откъснати крака. Глави, превърнати в кървава каша. Пробити дупки в стомасите. Локви от кръв. Виковете на умиращите, понякога за майките им. И миризмата. Миризмата на смърт. Върховната жертва, направена за мухите и червеите.
Пребиван съм от иракската и саудитската тайна полиция. Бях пленен от контрите в Никарагуа, които се обадиха по радиото до базата си в Хондурас, за да разберат дали да ме убият, и отново в Басра, след първата война в Персийския залив в Ирак, без да знам дали ще бъда екзекутиран, под постоянна охрана и често без храна, пиейки от кални локви.
Основният урок на войната е, че ние като отделни личности нямаме значение. Ние се превръщаме в числа. Фураж. Предмети. Животът, някога ценен и свещен, става безсмислен, пожертван за ненаситния апетит на Марс. По време на война никой не е защитен.
„Бяхме заменими“, пише Юджийн Следж за преживяванията си като морски пехотинец в Южния Тихи океан по време на Втората световна война. „Беше трудно да го приемем. Ние произхождаме от нация и култура, която цени живота и личността. Да се окажеш в ситуация, в която животът ти изглежда без стойност, представлява върховна самота. Това е смиряващо преживяване.“
Пейзажът на войната е халюциногенен. Той не се поддава на разбиране. По време на престрелка нямаш представа за време. Няколко минути. Няколко часа. Войната за един миг унищожава домове и общности, всичко, което някога е било познато, и оставя след себе си тлеещи руини и травма, която носиш до края на живота си. Не можете да разберете какво виждате. Изпитал съм достатъчно от войната, достатъчно от собствения си страх, от който тялото ми се превръща в желе, за да знам, че войната винаги е зло, най-чистият израз на смъртта, облечена в патриотични приказки за свобода и демокрация и продавана на наивниците като билет за слава, чест и смелост. Тя е токсичен и съблазнителен еликсир. Тези, които оцеляват, както пише Кърт Вонегът, се борят след това да преоткрият себе си и своята вселена, която на някакво ниво никога повече няма да има смисъл.
Войната разрушава всички системи, които поддържат и подхранват живота – семейни, икономически, културни, политически, екологични и социални. След като веднъж започне войната, никой, дори и тези, които номинално отговарят за воденето ѝ, не може да предположи какво ще се случи, как ще се развие войната, как може да тласне армии и нации към самоубийствена лудост. Няма добри войни. Няма. В това число и Втората световна война, която е хигиенизирана и митологизирана, за да се възхвалява американския героизъм, чистота и доброта. Ако истината е първата жертва на войната, то двусмислеността е втората. Войнствената реторика, която американската преса възприема и засилва, демонизирайки Владимир Путин и издигайки украинците в статут на полубогове, изисквайки по-силна военна намеса заедно с унищожителните санкции, предназначени да свалят правителството на Владимир Путин, е инфантилна и опасна. Разказът на руските медии е също толкова опростен, колкото и нашият.
В мазетата в Сараево не се обсъждаше пацифизмът, когато бяхме обстрелвани със стотици сръбски снаряди на ден и се намирахме под постоянен снайперистки огън. Имаше смисъл да защитаваме града. Имаше смисъл да убиваме или да бъдем убити. Босненските сръбски войници в долината на Дрина, Вуковар и Сребреница бяха доказали, че са способни на убийствени безчинства, включително застрелването на стотици войници и цивилни и масовото изнасилване на жени и момичета. Но това не спаси никого от защитниците в Сараево от отровата на насилието, от разрушаващата душата сила, която е войната. Познавах един босненски войник, който по време на патрулиране в покрайнините на Сараево чул звук зад една врата. Той изстреля един изстрел от своя АК-47 през вратата. Забавяне от няколко секунди в боя може да означава смърт. Когато отворил вратата, намерил окървавените останки на 12-годишно момиче. На колкото била и собствената му дъщеря. Той така и не се възстанови.
От войната печелят само автократите и политиците, които мечтаят за империя и глобална хегемония, за божествената власт, която идва от властта над армии, военни самолети и флоти, както и търговците на смърт, чийто бизнес залива страните с оръжие. Разширяването на НАТО в Източна Европа донесе милиарди печалби на Lockheed Martin, Raytheon, General Dynamics, Boeing, Northrop Grumman, Analytic Services, Huntington Ingalls, Humana, BAE Systems и L3Harris. Разпалването на конфликта в Украйна ще им донесе още милиарди.
Европейският съюз е отпуснал стотици милиони евро за закупуване на оръжия за Украйна. Германия ще увеличи почти три пъти собствения си бюджет за отбрана за 2022 г. Администрацията на Байдън поиска от Конгреса да предостави 6,4 млрд. долара за подпомагане на Украйна, като допълни военната помощ за Украйна от 650 млн. долара през изминалата година. Постоянната военна икономика функционира извън законите на търсенето и предлагането. Тя е в основата на продължаващото вече две десетилетия тресавище в Близкия изток. Тя е в основата на конфликта с Москва. Търговците на смърт са сатанински. Колкото повече трупове произвеждат, толкова повече набъбват банковите им сметки. Те ще спечелят от този конфликт, който сега флиртува с ядрения холокост, който ще сложи край на живота на Земята такъв, какъвто го познаваме.
Опасната и за съжаление предвидима провокация към Русия – чийто ядрен арсенал тегне като Дамоклев меч над главите ни – чрез разширяването на НАТО, беше явна за всички нас, които отразявахме събитията в Източна Европа през 1989 г. по време на революциите и разпадането на Съветския съюз.
Тази провокация, включваща създаването на ракетна база на НАТО на 100 мили от границата с Русия, беше глупава и крайно безотговорна. Тя никога не е имала геополитически смисъл. Това обаче не оправдава нахлуването в Украйна. Да, руснаците бяха примамени. Но те реагираха, като натиснаха спусъка. Това е престъпление. Тяхно престъпление. Нека се молим за прекратяване на огъня. Нека работим за връщане към дипломацията и здравия разум, за мораториум върху доставките на оръжие за Украйна и за изтегляне на руските войски от страната. Нека се надяваме на край на войната, преди да се препънем в ядрен холокост, който да погълне всички ни.
Крис Хеджис е журналист, носител на наградата „Пулицър“, който в продължение на петнадесет години е бил чуждестранен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“, където е работил като шеф на близкоизточното и балканското бюро на вестника.
About The Author
