Инвазията на Русия в Украйна е омерзителна. Този понеделник Владимир Путин заяви, че „киевският режим“ е отказал всякакво разрешаване на конфликта в Донбас, освен с „военни средства“. Сега руският президент твърди, че ще го разреши с много повече кръвопролития, които се разпростират извън региона на Донбас и рискуват да предизвикат по-широк пожар.
Откритото незачитане на украинската независимост от страна на Путин е израз на едно реакционно цивилизационно гледище, изразено още в статията му “За историческото единство на руснаците и украинците“, в която той използва средновековни митове в търсене на причини да убива и осакатява в настоящето. Вярно е, че веднъж той заяви, че разпадането на СССР е било „най-голямата геополитическа катастрофа на миналия век“. И все пак не е случайно, че тази седмица той изкара Ленин „архитект“ на Украйна, който е подкопал един по-стар и следователно някак по-автентичен царсистки имперски ред.
Управлението на Путин безспорно черпи легитимост от постсъветския упадък на Русия. Кредото на неговото правителство за милитаризирана стабилност изгради подкрепата си в атмосфера на истинско народно отчаяние след разрушаването на социалния ред отпреди 1991 г.; поредица от гранични конфликти на свой ред радикализира националистическия реваншизъм. Но настояването му през тази седмица, че „наистина ще декомунизира“ Украйна, като я разтури, показа омразата му дори към най-формалната съветска реторика за „братство между народите“.
Путин не беше подтикнат да нахлуе от западната заплаха или от войнственото крайнодясно малцинство в Украйна. Все пак трябва ясно да се признае, че действията на Запада помогнаха да се подготви почвата. Това е така, не само защото разширяването на НАТО след 1991 г. обкръжи Русия или даде възможност на нейните милитаристи да твърдят, че опустошените през Втората световна война земи отново са под заплаха. Нещо повече, претенцията на Путин да се застъпва за малцинствата в Донбас се основава на вече добре изтъркания наръчник за „хуманитарна“ интервенция.
Да се отбележи, че онези, които унищожиха Ирак, Либия и Югославия, нямат право да го осъждат, не е упражнение във „фалшива еквивалентност“. Такива като Блеър, Клинтън, Тръмп и Путин често са били на една и съща страна чрез сътрудничеството във “войната срещу тероризма” и в общото подкопаване на международното право, което всички те твърдят, че защитават. Отново и отново Вашингтон се е съюзявал с деспоти, след което е започвал да ги вижда като омразн и е предприемал военни офанзиви срещу тях, единственият резултат от което е още по-голям хаос. Левицата е длъжна да помни тези катастрофи и да предотвратява повторението им в настоящето.
Тази война има и по-широки последици за вътрешната политика, включително в Русия, където малката организирана антивоенна левица се сблъсква с могъщ държавен апарат за сигурност. Далеч не е ясно дали повечето руснаци наистина са мобилизирани в подкрепа на войната: социологически проучвания като центъра „Левада“ сочат, че единодушната подкрепа за признаване на сепаратистките републики в Донбас (без значение за пълномащабна инвазия в Украйна) е много по-малка, отколкото при анексирането на Крим през 2014 г. Но откритата гражданска съпротива ще се сблъска с рязко потискане.
Ако конфликтът остане в сегашния си обхват, основните му жертви ще бъдат цивилните граждани в Украйна, от двете страни на оспорваната граница в Донбас. Трудно е да се предвиди как може да реагира правителството на Володимир Зеленски, като се има предвид натискът от страна на твърдолинейните националистически сили в страната, огромният дисбаланс на силите и зависимостта му от западната помощ. Призивът му към руското население на езика, който то споделя с толкова много хора в родния му регион, безспорно бе заслужаващ възхищение..
Що се отнася до Съединените щати и Обединеното кралство, дори и да не изпратят войски в Източна Европа, можем да очакваме войнствена атмосфера, която може би ще повтори тази след 11 септември, с клевети срещу предполагаеми „подставени лица на Путин“ и репресии срещу медии, за които наистина са или просто се предполага, че са свързани с Москва. Ключов фокус на лявата политика ще бъде съпротивата срещу вече засилващият се контрол върху обществения дискурс от страна на технологичните гиганти и държавния маккартизъм. Друга цел ще бъде защитата на правата на бежанците от войната и справянето с вероятните последици от нея върху световното снабдяване с храни.
През последните седмици медийно-политическата реторика в западните страни е силно насочена към делегитимиране на левите и антивоенните сили във вътрешнополитически план. Това показва и колко тази реторика е откъсната от реалността и колко е безсилна по отношение на събитията в Украйна. Либералните анализатори често говорят за наемниците на Путин в европейската крайна левица и крайна десница – но нито една социалистическа партия не е финансирана от руски банкери и олигарси по подобие на британските консерватори, Националния сбор на Марин льо Пен или италианската Лига. Непредвидимото поведение на Путин със сигурност ги е смутило – а социалистите по начало никога не са му се възхищавали.
Дори в сравнение с епохата на Студената война левицата в повечето страни е много по-слабо политически и организационно подготвена да се справи с настоящата криза, камо ли да действа ефективно за нейното спиране. Но можем поне да разчитаме на някои основни принципи: безкомпромисно отхвърляне на използването на военна сила; отказ да се оправдават едни генерали, като се цитират престъпленията на други; и най-вече защита на собственото ни право да говорим, без да се страхуваме или да бъдем обвинявани в нелоялност.
About The Author
