Най-големите конспирации са открити и всеизвестни – не теории, а практики, изразени чрез законите и политиката, технологиите и финансите. Контраинтуитивно е, че тези конспирации най-често се обявяват публично и със завидна гордост. Те са съвестно отразявани във вестниците ни; те са изписвани на кориците на списанията ни; актуална информация за техния напредък тече по екраните ни – всичко това с такава редовност, че ни прави неспособни да свържем баналността на методите им с безпардонността на амбициите им.
Управляващата партия иска да преначертае границите на избирателните райони. Основният лихвен процент бива променен. Създадена е безплатна услуга за съхраняване на личните ни файлове. Тези конспирации реално подреждат или разстройват живота ни, и все пак те не могат да се конкурират с вниманието, което привличат дигиталните драсканици за сатанисти педофили в мазето на пицария във Вашингтон.
Накратко, това е нашият проблем: най-истинските конспирации срещат най-малко съпротива. Или казано по друг начин, конспиративните практики – методите, чрез които се реализират истинските конспирации, като например т.нар “джеримандъринг”, дълговата индустрия или масовото наблюдение – почти винаги са засенчени от конспиративните теории: онези злонамерени лъжи, които в своята съвкупност могат да подкопаят гражданското доверие в съществуването на каквото и да е сигурно или проверяемо.
В живота си съм се напатил както от практиките, така и от теориите. По време на работата си в Агенцията за национална сигурност на САЩ участвах в създаването на свръхсекретна система, предназначена за достъп и проследяване на комуникациите на всяко човешко същество на планетата. И все пак, след като осъзнах вредата, която тази система нанасяше – и след като помогнах да се разкрие тази истинска конспирация пред пресата – не можех да не забележа, че конспирациите, които привличаха почти толкова внимание, бяха онези, които бяха очевидно фалшиви: Твърдеше се, че съм бил ЦРУ агент, изпратен да проникне в АНС и да я злепостави; че действията ми бяха част от сложна междуведомствена вражда. Не, казваха други: истинските ми господари са руснаците, китайците, или още по-лошо – Facebook.
Оказах se уязвим за всякакви интернет фантазии и бях разпитван от журналисти за миналото си, за семейния си произход и за редица други въпроси, както изцяло лични, така и напълно несъществени за разглеждания въпрос. В някои моменти ми се искаше да изкрещя: „Какво не е наред с вас бе, хора? Постоянно търсите интрига, но един съвсем реален, обхващащ целия свят апарат за вездесъщо наблюдение, не ви е достатъчен? Наистина ли това е нещо, което е нужно да правите по-пикантно?“
Трябваха ми години – вече повече от осем в изгнание – за да осъзная, че пропускам смисъла: говорим за теории на конспирацията, за да избегнем говоренето за конспиративни практики, които често са твърде обезсърчителни, твърде заплашителни, твърде тотални.
*
Надявам се с тази и следващи публикации да започна разговор за по-широкия обхват на конспиративното мислене, в който да изследваме връзката между истинските и фалшивите конспирации, и да задаваме трудни въпроси за отношенията между истината и лъжата в нашия обществен и личен живот.
Ще започна с едно фундаментално предположение: а именно, че да вярваш в каквато и да е конспирация, независимо дали е вярна или не, означава да вярваш в система или сектор, управлявани не от народното съгласие, а от елит, действащ в свой собствен интерес. Наречете този елит „Дълбоката държава“ или „Блатото“, наречете го „Илюминати“, „Опус Деи“ или „Евреите“, или просто го наречете „големите банкови институции“ и „Федералния резерв“ – въпросът е, че конспирацията е антидемократична сила по своята същност.
Припознаването на конспирация – отново, независимо дали е истинска или фалшива – означава да приемем, че нещата не само са различни от това, което изглеждат, но и че са систематизирани, регулирани, преднамерени и дори логични. Само ако разглеждаме конспирациите не като „планове“ или „схеми“, а като механизми за организиране на неорганизраното, бихме могли да разберем как те така радикално изместиха концепциите за „права“ и „свободи“ като основни признаци на демократичното гражданство.
В днешните демокрации за все повече хора е важно не какви права и свободи се признават, а какви убеждения се зачитат: каква история или приказка е в основата на тяхната идентичност като граждани и като членове на религиозни, расови и етнически общности. Именно тази заместваща функция на фалшивите конспирации – начинът, по който те заменят единната или мнозинствена история с фрагментирани и политизирани истории – подготвя сцената за политически сътресения.
Особено вреден е начинът, по който фалшивите конспирации освобождават последователите си от задължението да се занимават с истината. Принадлежността към едно общество на конспирациите не изисква да се оценява истинността на даден предложен факт и в съответствие с това той да се приема или отхвърля, а изисква пълно и тотално отхвърляне на всяка истинност, която идва от “вражески” източник, и заместването ѝ с алтернативен сюжет, разказан от друго място.
*
Концепцията за врага е основополагаща за конспиративното мислене – и за различните таксономии на самата конспирация. Джеси Уокър, редактор в списание Reason и автор на книгата The United States of Paranoia: A Conspiracy Theory (2013), предлага следните категории на конспиративно мислене, основано на врага:
- „Външен враг“, отнасяща се до конспиративни теории, извършвани от или основани на действащи лица, които кроят злонамерени планове срещу дадена идентичност-общност отвън.
- „Враг отвътре“, отнасяща се до теориите на конспирацията, извършвани от или основани на действащи лица, които кроят злонамерени планове срещу дадена идентичност-общност отвътре.
- „Враг отгоре“, отнасяща се до конспиративните теории, извършвани от или основани на действащи лица, манипулиращи събитията от кръговете на властта (правителство, армия, разузнавателна общност и т.н.).
- „Враг отдолу“, отнасяща се до конспиративни теории, извършвани от или основани на участници от исторически онеправдани общности, които се стремят да преобърнат обществения ред.
- „Добронамерени конспирации“, отнасяща се до извънземни, свръхестествени или религиозни сили, посветени на контролирането на света в полза на човечеството (подобни сили от Отвъдното, които работят в ущърб на човечеството, Уокър категоризира във „Враг отгоре“).
Други форми на класификация на конспиративните теории са на един линк от Уикипипедия разстояние: Майкъл Баркън прави тристепенна категоризация, включваща конспирациите, свързани със събития (напр. операции с фалшив флаг), системните конспирации (напр. масони) и теориите на суперконспирациите (напр. нов световен ред). Той прави и разграничение между тайните действия на тайните групи и тайните действия на известните групи. Друг пример е бинарното разделение на Мъри Ротбард на „плитки“ и „дълбоки“ конспирации („плитките“ конспирации започват с идентифициране на доказателства за неправомерни действия и завършват с обвиняване на облагодетелстваната страна; „дълбоките“ конспирации започват с подозрение за неправомерни действия и продължават с търсене на документални доказателства – или поне „документални доказателства“).
Намирам ценни неща във всички тези класификации, но ми се струва забележително, че нито една от тях не включва уговорка за оценка на истинността. Освен това не съм сигурен, че тези или който и да е друг начин на класификация може да отговори адекватно на често променящия се, зависим характер на конспирациите, при който истинската конспирация (например похитителите от 11 септември) предизвиква лъжлива конспирация (например “11 септември е вътрешна работа”), а лъжливата конспирация (например Ирак има оръжия за масово унищожение) предизвиква истинска конспирация (нахлуването в Ирак).
Друга критика, която бих предложил на съществуващите таксономии, включва преоценка на причинно-следствената връзка, която е по-скоро в сферата на психологията и философията. Повечето класификации на конспиративното мислене се основават на логиката, която повечето разузнавателни агенции използват, когато разпространяват дезинформация, третирайки лъжата и измислицата като лостове за влияние и объркване, които могат да потопят населението в безсилие, да го направят уязвимо за нови вярвания – и дори нови правителства.
Но този подход „отгоре надолу“ не успява да вземе предвид, че преобладаващите теории на конспирацията днес са разработени отдолу нагоре – сюжети, измислени не зад затворените врати на разузнавателните агенции, а в отворения интернет от частни граждани, от обикновени хора.
Накратко казано, теориите на конспирацията не толкова внушават безсилие, колкото са признаци и симптоми на самото безсилие.
Това ни води до други таксономии, които класифицират конспирациите не според тяхното съдържание или намерение, а според желанията, които карат човека да се присъедини към тях. Обърнете внимание по-специално на епистемичната/екзистенциалната/социалната триада на системното оправдание: вярата в конспирация се счита за „епистемична“, ако желанието, което е в основата на вярата, е да се достигне до „истината“ заради самата нея; вярата в конспирация се счита за „екзистенциална“, ако желанието, което е в основата на вярата, е да се чувстваш сигурен и защитен, под чужд контрол; докато вярата в конспирация се счита за „социална“, ако желанието, което е в основата на вярата, е да се развие положителна самооценка или чувство за принадлежност към общност.
Отвън, отвътре, отгоре, отдолу, отвъд… събития, системи, свръхконспирации… плитки и дълбоки евристики… всичко това са опити да се очертае нов тип политика, която е и нов тип идентичност, срастване на политика и идентичност, което пропива във всички аспекти на съвременния живот. В крайна сметка единственият наистина честен таксономичен подход към конспиративното мислене, който мога да измисля, е нещо като инверсия: идеята, че самите конспирации са таксономия, метод, чрез който конкретно демокрациите се сортират по партии и племена, типология, чрез която хората, които нямат отчетливи или задоволителни разкази като граждани, си обясняват своята немилост, безправие, липса на власт и дори липса на воля.
*Едуард Сноудън е информаторът, който разкри програмата за масово наблюдение на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Той е и председател на Фондацията за свобода на печата.
