Юрий Башмет завършва Лвовското средно специализирано музикално училище през 1971 г., през 1976 г. – Московската консерватория със специалност виола, а през 1978 г. – курс за диригенство. От 1978 г. е солист на Московската филхармония. През 1986 г. основава ансамбъла „Московски солисти”. От 2002 г. е художествен ръководител и главен диригент на Държавния симфоничен оркестър „Нова Русия”. От 2012 г. оглавява Общоруския юношески симфоничен оркестър. Народен артист на СССР, лауреат на Държавната награда на СССР и на 4 Държавни награди на Руската федерация.
Скоро в МХАТ (Московски художествен академичен театър – б. пр.) „Горки” ще се състои премиерата на мюзикъл, създаден от Юрий Башмет. Докато подготвя спектакъла, самият маестро, прекарал миналата година Covid-19, не намалява професионалното си темпо – междувременно стартира маратон за юношески оркестри от 16 страни. Народният артист на СССР разказа за това пред „Известия” веднага след началото на Втория зимен международен фестивал на изкуствата в Москва, носещ неговото име.
Юрий Абрамович, в програмата на Вашия московски фестивал има много произведения със синтетичен жанр, сливащи ведно театър, музика, художествено слово. Защо избрахте такъв акцент?
Целта ни е развитието, постоянното търсене. Мисля си дори, че ние създаваме нов жанр, гръмко казано. Например, ние ще представим концерт-спектакъла „Онегин. Лирически отклонения”. Доста смело и дори нагло е от моя страна да кълцам гениалната опера на Чайковски, но като съкратих музиката на „Евгений Онегин”, дадох възможност да се чуе чистият текст. Защото в операта е винаги добре се разбират думите на вокалистите. И зрителите, които са попаднали на такъв спектакъл за първи път, могат да се объркат и разочароват в самия оперен жанр. Задачата ни е да подготвим хората да възприемат операта. Мисля, че онзи, който посети нашата постановка, после непременно ще поиска да чуе цялата музика на Пьотр Илич (Чайковски – б. пр.).
Често говорите за търсения…
Да, през последните десетилетия музиката, както и изобщо културата, са в безкрайно търсене: имаше уклон към невероятно екстравагантни неща, имаше мода за барокова музика в автентично изпълнение, което, впрочем, доведе до добри резултати. Сега вече няма такова настървение в тази посока, но ние също използваме някои аспекти на автентичното изпълнение, експериментираме. Това също е търсене. Нямаме записи, за да знаем как в действителност е свирил Паганини.
В търсене са и композиторите. За нашите фестивали ние непременно поръчваме нови произведения, за да разберем, с какво „дишат” съвременните творци. И, знаете ли, размишлявайки за последиците от пандемията, все се сещам за поговорката „Всяко зло за добро”. Да, целият свят е сполетян от ужасно нещастие. Но ако оцелеем – а аз се надявам, че ще оцелеем! – то ще се изправим пред нова ера, нова епоха в изкуството. Спомнете си – барокът се ражда след чумата…
Радвате ли се, че ще започне нова ера?
Радвам се, защото ще сме свидетели и участници в този преход. Смятам, че ще е прекрасно. Само да сме здрави.
Разкажете за опита си в борбата с коронавируса. Как прекарахте болестта? Вестта, че сте се заразили, гръмна преди началото на Вашия фестивал в Ярославл и там всички много се тревожеха за Вас…
Аз даже не помня ясно какво ставаше, защото непрекъснато спях. Правеха ми някакви процедури насън. Помня само, че като излязох от болницата, се качих в колата и веднага заминах за Ярославл – за закриването на фестивала.
И даже излязохте на сцената там. Какво чувствахте тогава?
Радост, че животът продължава. Всички ме съветваха да не пътувам – та това бяха почти пет часа път с колата. Но аз смятах за необходимо да направя това – и за себе си, и за моята публика.
Когато започнахте да свирите тогава, усещахте ли нещо да не е наред? Физиологическият Ви апарат да не работи така, както преди болестта? Ръцете, мускулите?
Разбира се, към онзи момент аз бях излязъл от форма. Даже без никаква болест, ако не свириш 10 дни, ръцете ти вече не са същите. Но за мен онова беше не просто изпълнение, а в някакъв смисъл мисионерство, символичен жест. Исках така да дам кураж и на себе си, и на публиката.
Сега вече всичко ли е наред със здравето ви? Как се чувствате – както и преди болестта ли?
Не винаги. Но това може и да не е свързано с коронавируса. Ще видим.
От момента, в който се разболяхте, мина вече около половин година. Антителата, както е известно, са живи горе-долу пак толкова време. Смятате ли да се ваксинирате?
Мисля си, че да, но още малко ще почакам, докато укрепна съвсем.
Споменахте поръчването на нови произведения. В програмата на московския фестивал фигурира и премиерата на Александър Чайковски „Среща в Москва”. Какво е това?
Това е мюзикъл, посветен на Москва. Всъщност никак не са много музикалните произведения, посветени на столицата ни. Решихме да компенсираме това. И мисля, че се получи много добре, музиката е отлична. Някои парчета даже, мисля, ще станат истински хитове – такива песни за Москва отдавна не е имало. Ще е истинска бомба!
Виждаме в програмата и спектакъла „Не напускай планетата си”, който винаги е включван във Вашите фестивали. Изпълнявате го вече много години заедно с Константин Хабенски и „Московските солисти”. Не ви ли омръзна да се появявате постоянно в една и съща постановка, не се ли уморихте от този материал?
Не, всеки път, когато се готвя за този спектакъл, съм в приповдигнато настроение, в очакване как ще се получи този път, как ще свири Костя, как ще изпълним този или онзи откъс… Никога досега не сме се повтаряли. Костя е много музикален човек – ние с него постоянно си подаваме пасове, като във футбола, когато след всеки такъв пас следва гол… Опитваме се да импровизираме всеки път, затова умора няма, а само усещане за щастие.
Колко време още този спектакъл ще върви на сцената на Театър „Съвременник”? Мислили ли сте за това?
Мислили сме. Поне още една година, а може и повече. Засега не смятаме да го спираме.
Вероятно сега фестивалът ще върви при полупразна зала. Как се чувствате като изпълнител, когато излизате на сцената и виждате само една четвърт от възможната публика?
Не съм само изпълнител, но и човек, който сам е лежал в болницата заради тази болест, затова прекрасно разбирам, че тези мерки са необходими. Да, ние години наред сме имали препълнени зали и свикнахме с това. Сега трябва да свикваме с друга картина. Затова пък знаем, че онези, които все пак са влезли в залата, са много заредени емоционално. Това е златна публика.
Но нали не ви е все едно дали свирите пред пълна зала или така, както е сега? Това отразява ли се на качеството на изпълнението?
Когато още по време на първата вълна на пандемията ние изнесохме концерт без нито един зрител в Голямата зала на Консерваторията и стартирахме серия от онлайн излъчвания, бяхме в много непривично състояние. Успокоявах се тогава, като си спомнях, как дори и в нормални години преди концертите ние правим генерални репетиции. И свирим на тях с пълно отдаване, макар залата да е празна.
Няколко дни след онзи концерт излязохме пак на същата сцена вече в рамките на фестивала на Московската филхармония. И тогава вече ги нямаше емоционалните окови. Повече нищо не ме смущаваше. Отсъствието на публика в залата нямаше никакво значение. Е, добре, ситуацията е такава. Но нали все едно нашият Бог – това е самата музика. А ние сме отговорни преди всичко пред автора на композицията и чак след това пред публиката, която ни подкрепя с присъствието си. Разбира се, аз все пак бих искал всичко да се върне по местата си…
Ако трябва да избирате дали да свирите пред празна зала, или пред зала, изпълнена на една четвърт, кое ще предпочетете?
Второто. Но трябва все пак да разбираме, че онлайн излъчването (при празна зала – б. пр.) ще го гледат значително повече хора, дори и да не е „на живо”. Така беше с излъчвания ни пряко концерт на Мамаев курган (на 24 юни м. г. Общоруският юношески симфоничен оркестър под диригентството на Юрий Башмет, както и други изпълнители, участваха в концерта на Победата в мемориалния комплекс Мамаев курган във Волгоград в рамките на отбелязването на 75-годишнината от края на Великата отечествена война – бел. „Известия”). После ми казаха, че е имало над 14 милиона гледания. Невероятно!
Когато свърши всичко това и ни кажат, че отново можем да ходим на концерти без притеснения, да изпълваме залите – дали тогава публиката ще се върне? Няма ли да остане психологическа бариера, страх, особено у по-възрастната аудитория?
Ако болестта изчезне, тогава зажаднялата за концерти публика ще дойде. Но докато коронавирусът е жив, хората, разбира се, ще се страхуват.
Аз повече се притеснявам не за възрастната публика, а за юношите – за онези, които в началото на този кошмар бяха на възраст между 11 и 15 години. Две-три години липса на концерти класическа музика, липса на фестивали – и те ще решат, че това е нормалният живот. Можем да изгубим цяло поколение, ето това е опасността! Ето за това трябва да се тревожим сега! А възрастните ще се върнат.
И какво трябва да се направи, за да де върнат юношите?
Първата идея е по всички телевизионни канали да има непременно 15-20-минутни предавания с класическа музика и с много интересни, умеещи увлекателно да разказват водещи. Не само по специализирани канали за култура, а по всички. Ех, ако можеше да има цял цикъл такива предавания – така, че родителите и децата да ги чакат нетърпеливо! Да предположим, предаване за фагота – то може да стане приказно интересно. Или за валдхорната, за цигулката, за контрабаса, за ударните инструменти… Ако това се излъчва всеки ден, то ще стане навик, ще го търсят. Това е моят вариант, но той не е лесен за осъществяване…
Нима мислите, че това поколение изобщо гледа телевизия?
Не…
Може би има смисъл нещо да се предприема в интернет пространството? Ето, например, Вие лично готов ли сте да общувате с популярни в YouTube или TikTok блогъри?
С удоволствие ще си пообщувам, стига да ме поканят. Не съм само аз, мисля си, че има и по-интересни хора от мен, но съм готов да отправя такъв апел. Считам, че това е нужно.
Сега мнозина се питат как пандемията като цяло ще повлияе на академичната музикална индустрия. Виждаме, че на Запад ситуацията е дори по-тежка, отколкото в Русия. В Ню Йорк оркестърът на Метрополитън опера стои без пари, във Франция дейците на културата са с тежки проблеми. Какво прогнозирате в това отношение за Русия и за света?
Не съм пророк, не мога да кажа какво конкретно ни чака, но че идва нещо ново, това е ясно. Вероятно някои оркестри ще бъдат закрити, концертните зали ще се използват по различен начин. Сполетя ни колапс. Как ще излизаме от тази ситуация – това предстои да го решават умните хора.
А ние на 23 януари организираме маратон на юношески оркестри от различни страни. Той ще се излъчва по телевизията. Отправихме апел – и се отзоваха 16 страни. В това число САЩ, Германия, но има и страни, за които дори не знаех, че имат такива оркестри – Непал, например. И всички музиканти са млади. Сергей Михалков навремето казваше, че днешните деца са утрешният ни народ. Аз бих добавил, че те са утрешното човечество. Виждаме, че младите музиканти от цял свят искат да творят, искат да си другаруват. Напук на всичко ставащо. Затова ще кажа най-убедено: класическата музика ще изчезне тогава, когато умре и последният човек. Не по-рано.
Вие продължавате ли да преподавате в консерваторията? Присъствено или дистанционно?
Присъствено. Занятията се провеждат в Центъра „Башмет”. Водя ги не само аз лично, но и други професори от моята катедра. Това е нашата система.
Вие противник ли сте на дистанционното преподаване на Вашата специалност?
Мисля, че най-добре е да се преподава не дистанционно, макар че имаме забележителни преподаватели, които прекрасно работят онлайн. Но все пак нашата професия е тактилна, понякога е нужно да докоснеш рамото на изпълнителя, да го повдигнеш, или да подпреш лакътя му. Има неща, които трудно се обясняват с думи.
Засега работим с маски, стараем се да поддържаме дистанция и колкото се може по-рядко да се докосваме. Но един урок по нашата специалност не може да е пълноценен само дистанционно.
Накара ли ви 2020-та година да се замислите за нещо, да преосмислите досегашния си живот?
Разбира се, ние всички се замислихме, на само музикантите – всички хора. Смятам, че сега, когато почувствахме драматизма на историческия момент, ни стана особено обидно за изгубеното време. Допреди пандемията бяхме прекалено разточителни в това отношение – много си почивахме, отпускахме се. Да, много се и правеше, имаше постижения – но все пак можехме да живеем и по-концентрирано. Сега вече ще ценим времето повече.
About The Author
