Белен Фрнандес, Middle East Eye
Беше Денят на мъртвите в Мексико, когато научих новината за кончината на Робърт Фиск, който сам прекара голяма част от живота си да пише за мъртви хора.
Многократно награждаваният журналист и писател почина на 30 октомври в Дъблин на 74-годишна възраст. Той живееше и работеше в Бейрут от 1976 г. – скоро след започването на 15-годишната гражданска война в Ливан. През 1989 г. става кореспондент на британския вестник Independent за региона.
Много от статиите в негова памет го описаха като всепризната, но “противоречива” фигура, като Guardian специално посочва, че Фиск е бил “известен с критиките си към САЩ”.
Да казваш истината в очите на властта
И наистина, макар привидната функция на журналистиката е да говори истината в очите на властта, малкото журналисти, които всъщност го правят, биват етикетирани като проблематични. Голяма част от “противоречивостта” на Фиск произтича от неговите усилия да постави атаките от 11 септември – чиито ужасяващ и престъпен характер той по никакъв начин не отричаше – в необходимия контекст на злонамерените машинации на САЩ в Близкия Изток.
Хората с власт никак не оценяваха настояването на Фиск да свързва точките до времето, когато в Афганистан Осама бин Ладен се биеше, нали знаете, на наша страна. Фиск, който е интервюирал Бин Ладен три пъти, разбираше доста добре, че историята няма никакво значение за пропагандирането на “войната срещу терора”, и че целта е тя да бъде прикрита и подменена с редукционистка реторика за ордите мюсюлмани, които ни мразят без причина.
Както Фиск пише в своята книга “Голямата война за цивилизация: Покоряването на Близкия Изток”: ““Тероризъм” е дума, която се е превърнала в язва за нашия речник, в извинение, основание и морална обосновка за финансирано от държавата насилие – нашето насилие, което сега се използва срещу невинните в Близкия Изток все по-безобразно и безразборно”.
Разбира се, присвояването на дискурса на “тероризма” от Запада и неговия израелски придатък означаваше, че тези терминология не бе позволена при описването на, например, избиването на хиляди хора в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила при клането през 1982 г., извършено от ливанските християнски фалангисти.
По време на лекция в Центъра за съвременна култура в Барселона през 2002 г., Фиск изтъкна, че никой западен вестник никога не е описва масовите убийци от Сабра и Шатила като терористи, и иронично попита: “Дали не са успели да минат теста за тероризъм, защото израелските сили бяха обградили лагера през 1982 г., и защото Ариел Шарон, тогава министър на отбраната на Израел, беше изпратил фалангистите в лагерите?
“Кръв, огън и клане”
Фиск бе пряк свидетел и на ужасите в Сабра и Шатила, както ина много други кръвопролитни събития в съвременната хронология на Близкия Изток. В книгата си “Жал за нацията: Ливанската война”, той описва как по невнимание се е оказал върху могила от трупове. “Един голям камък всъщност се оказа стомах. Можех да видя глава на мъж, голи гърди на жена, крак на дете”.
Той е бил на мястото на събитието след израелското клане през 1996 г. на 106 души, приютени в комплекс на ООН в Кана, Израел, режисирано от тогавашния израелски премиер Шимон Перес. През 2016 г. Фиск започва статията си, посветена на смъртта на Перес, така: „Когато светът чу, че Шимон Перес е умрял, извика: „Миротворец!“. Но аз, когато чух, че Перес е мъртъв, се сетих за кръв, огън и клане.“ Спомените на Фиск за Кана включват „крака и ръце, бебета без глави, глави на възрастни мъже без тела“, плюс момиче, което държи в ръцете си сивокос труп и плаче: „Баща ми, баща ми.“
Звучи доста терористично. Въпреки това, никога няма да чуете подобно описание на арабските жертви на Израел – хуманизирани дори в тяхното телесно унищожение – в мейнстрийм медиите в САЩ, които често изглеждат като отдел “връзки с обществеността” на израелските военни.
Същото се отнася за репортажите на Фиск за израелските зверства в Палестина. В статия от януари 2009 г., посветена на поредното израелско клане в Ивицата Газа, Фиск описва западното “съучастие във варварството”, минаващо през включването на Израел в “нашата война срещу международния терор”. Статията бе озаглавена “Защо те мразят Запада толкова много, ще попитаме ние” – но, както обикновено, самият Фиск бе сред малцината, готови да предоставят контекста, необходим за отговора на този въпрос.
Езикът на властта
През 2010 г. Фиск отбелязва, че журналистите все повече и повече се превръщат в “затворници на езика на властта” и папагалстват политически мотивирания лексикон на управляващите класи (мислете не само за “тероризъм”, но и за “мирен процес”, “пътна карта”, “сърца и умове”). “Няма битка между властта и медиите. Чрез езика ние сме се превърнали в тях”, изтъква той.
Фиск обаче до голяма степен бе изключение в това сливане с властта. През ноември 2006 г. той за пореден път изразява морално възмущение от „отвратителното… адско бедствие, което причинихме на Ирак“, благодарение на което “иракчаните сега са сполетени от повече смърт, отколкото дори Саддам бе способен да причини на шиитите, кюрдите и сунитите в страната”.
Той продължаваше да изкарва наяве важните детайли от изминалите десетилетия, показващи съучастието на САЩ и Великобритания в жестокостите на Саддам – неща, които се различават значително от онази “официална” версия на историята, налагана от развяващите алибито за “демократизаторската инвазия” през 2003 г.
И макар да изглежда, че собствената обширна история на Фиск, през която отново и отново е виждал разкъсани човешки тела – от Ливан през Палестина, Алжир, Ирак, Босна и другаде – би го направила по-малко чувствителен към страданието, по-малко човечен, неговото морално възмущение никога не отслабна. Не изчезна и решимостта му да свързва точките между имперските хищници, както в тази негова статия от 2001 г., която започва така: “В Багдад имаше бункер, в който наша ракета изпържи над 300 души до смърт. В Косово имаше бежанска колона, която бе разкъсана на парчета от наши бомби. Сега в Афганистан, едно село, наречено Карам, се превърна в най-новото ни клане”.
Глътка свеж въздух
Срещнах Фиск в Бейрут през 2008 г., след мини-гражданската война в Ливан през май онази година, и бях почерпена с няколко седемчасови, подквасени с коняк обяда, благодарение на бюджета му за храна от Independent. Посетих го и в дома му на брега в Бейрут, където седяхме на балкона и пихме евтино вино, този път благодарение на моя бюджет. Той ми показа чифт древни военни бинокли, които явно го караха да се чувства като дете на Коледа. Той говори надълго и нашироко за арменския геноцид, което пък го накара да се просълзи.
Като всеки човек и журналист, Фиск имаше своите странности, противоречия и сложности. Той не бе имунизиран към ориенталистки моменти и понякога се случваше да приема езика на западния естаблишмент. В по-късните си години често бе обвиняван, че действа като апологет за сирийското правителство.
Но като цяло той бе неуморен и страстен журналист, който – в качеството си на “противоречива” фигура, критична към САЩ – очевидно бе на правилния път. Макар темите на неговите репортажи често да бяха ужасно депресиращи, те все пак представляваха глътка свеж въздух в професия, която толкова често е посветена на задушаване на истината.
В една своя статия от 2014-та Фиск пише: “Хората умират… Историята продължава вечно”. И макар Фиск вече да го няма, неговият принос за вярното представяне на историята няма да изчезне.