Преди няколко дни от Брюксел дойде благата вест, че най-после Европарламентът е изгубил своята невинност спрямо чуждестранни дезинформационни атаки и им е отвърнал гръмовно – създал е специална Комисия за външна намеса и е сложил начело ѝ видния специалист по контрадезинформацията Рафаел Глюксман. Този колоритен персонаж от френската журналистическа и политическа акробатика, за момента изявяващ се като евродепутат от групата на социалистите и демократите, даде и напоително интервю на кореспондентката на БНР в Брюксел, което бе излъчено на 28 септември и бе тиражирано от почти всички нашенски медии.
В интервюто си талантливият мосю Глюксман, чийто баща Андре Глюксман (1937-2015) е дори още по-емблематична от сина си фигура във френския идеен и есеистичен кипеж, демонстрира вълнуващо красноречие и умение пламенно да убеждава в тезите си. Тази дарба не е само генетично наследство от прочутия татко, но е и допълнително шлифована чрез собствената медийна и пиарска кариера на Глюксман-младши, лъскала образите на разнообразни предводители и каузи тук и там по света.
Пред БНР той обаче не разсейва слушателя с досегашния си богат личен опит, а професионално-емоционално го обгръща със свещената мисия на своята новосъздадена Комисия за външна намеса към ЕП – да спасява демокрацията в Европейския съюз от дезинформационните кампании, лансирани от Русия на Владимир Путин и от Китай на Си Дзинпин. Колко са лоши те, е представено покъртително и много убедително. Дотолкова, че когато Глюксман стига до средствата, с които смята да парира тези посегателства, слушателят вече е готов да приеме каквото и да е, само и само да бъде опазен от евразийско-азиатските злодеи.
И Глюксман спуска своя план как „да защитим нашите демокрации”: „За да го направим, трябва да работим, за да дадем средствата на службите, които се опитват да защитят публичния ни дебат, да променят някои закони и вероятно да се създадат по-жизнени демокрации.”
Няма повече обяснения как именно „службите” ще защитават публичния дебат, нито как и кои именно закони ще се променят, още по-малко как ще се създават по-жизнени демокрации. Но пък има декларирана непоколебимост в следването на заветната цел, независимо какви ретроградни сили, дори от самия Европарламент, може да се изпречват на пътя: „За тази комисия има съгласие сред повечето групи в Европейския парламент и тя ще се дистанцира от каквато и да било групова логика. Единственото, което има значение, е европейската демокрация да бъде предпазена от външна намеса. Ако има недоволни, това няма да е наша работа, ние ще вървим напред, защото това, което е заложено на карта, е много по-важно, отколкото принадлежността към една или друга политическа група. Тук не става въпрос за ляво и дясно, социалдемократи или Народна партия. На карта е поставена защитата на общата рамка, в която ние имаме нашите различия, несъгласия и противоречия”.
Кой, ако не Рафаел Глюксман да знае най-добре, че никак не е важно дали става дума за ляво или дясно, за социалдемократи или Народна партия, щом има ефектна кауза, способна дълго да те храни? Кой, ако не Рафаел Глюксман да е по-мотивиран от всички в обсесията, че винаги съществувалите в историята на човечеството информационни войни днес трябва императивно да бъдат приписвани само на една, хайде на две от упражняващите ги държави?
За да се излезе от магията на пламенното му слово, е достатъчно да се хвърли само бегъл поглед върху биографията му, широко достъпна из безбрежния информационен океан на всякакви езици, дори и в Уикипедия.
Разбира се, няма как да пропуснем вече споменатия татко – Андре Глюксман. Той е роден през 1937 г. в Булон Биянкур в семейство на евреи, емигрирали от някогашната Австро-Унгария първо в подмандатна Палестина, а после във Франция. Бащата на Андре е бил родом от Черновци, Западна Украйна, а майката е от Прага. Бащата загива в началото на Втората световна война, а майката участва във френската съпротива срещу нацистката окупация.
Докато следва политология в края на 50-те първо в Лион, а после в прочутата „Екол Нормал” в Париж, Андре Глюксман става маоист. Това са времената, в които маоистки Китай и СССР са антагонисти – и именно оттогава е и пламенният антисъветизъм на Глюксман-старши, който се фокусира в политологическите си изследвания върху военната тематика. През бунтовната 1968-ма хит става неговата книга „Разсъждения за войната”.
През 70-те Андре Глюксман заедно друг нашумял журналист и анализатор – Бернар-Анри Леви, влиза в групата „нови философи”, приобщила и много от „новите леви” от 1968-ма. Емоциите им са завладяни от Александър Солженицин и неговия „Архипелаг ГУЛАГ”. През 1975 г. Андре Глюксман издава и собствената си нашумяла творба „Готвачката и човекоядецът – размисли за държавата, марксизма и концлагерите”, в която приравнява нацизма и комунизма.
Глюксман-старши се обявява за враг на всякакъв вид тоталитаризъм. През 1999 г. той подкрепя въодушевено бомбардировките на НАТО над Сърбия покрай конфликта в Косово. Със същия ентусиазъм подкрепя и войната на САЩ и „коалицията на желаещите” в Ирак през 2003 г., макар официалната позиция на Франция тогава да е против войната.
Възгледите и преценките на бащата са попити и от сина му Рафаел Глюксман, роден през 1979 г. – той също се изявява като върл фен на войната в Ирак. По онова време Рафаел тъкмо се е дипломирал в парижкия Институт за политически изследвания и вече е започнал да се изявява като журналист. Стажът му е в алжирския вестник Le Soir d‘Algérie („Алжирска вечер”), а след това участва и в работата над документален филм за Руанда.
За разлика от таткото, дебютът на Рафаел в политиката е в средите на неоконсерваторите. С такава ориентация е и списанието Le Meilleur des mondes („Прекрасният нов свят”), в което пише тогава. Именно като представител на това издание през април 2003 г. изразява „радостта си от вида на иракския народ, ликуващо приветстващ своята свобода и своите освободители”. Изразява също и съжалението си, че във Франция „противопоставянето срещу войната се е превърнало в систематично противопоставяне срещу Вашингтон” – а САЩ за Рафаел са нещо като фар на свободата.
През 2004 г. снима споменатият филм за геноцида над тутси в Руанда, като веднага след това прави и филм за „Оранжевата революция” в Украйна. Активно доразвива особената чувствителност на баща си спрямо някогашния СССР, като се впуска в неспирен активизъм из някогашните съветски републики и региони. Много от дейностите осъществява съвместно с Глюксман-старши – например, организирането на обучение за чеченски младежи в европейски университети.
Двамата Глюксман споделят и общата си подкрепа за Никола Саркози при президентските избори през 2007-ма, които той спечелва. Бащата и синът даряват любимеца си и със съвместната си книга „Май’68 се обяснява на Никола Саркози”, излязла през 2008 г. по повод 40-годишнината от легендарния студентски бунт в Париж. В нея пишат: „Нашият президент обеща да погребе Май’68. Не е ли той по-скоро неговият бунтовен наследник?” Старанието им е да внушат, че Май’68 е бил само една антитоталитарна революция. Критиците не харесват книгата – виждат в нея „два паралелни монолога… в най-лошата традиция на позьорската есеистика”.
През същата 2008-ма Рафаел Глюксман прави огромна услуга и на тогавашния грузински президент Михаил Саакашвили, с когото се познава от 2004-та благодарение на сегашната грузинска президентка Саломе Зурабишвили, самата тя с биография като за филмов сценарий.
Няма как да не кажем две думи за Саломе, преди да продължим с историята на Рафаел. Саломе е родена през 1952 г. във Франция като внучка на грузински емигранти, избягали на Запад през 1921 г. Тя прави сериозна кариера във френското външно министерство и през 2003 г. става посланик на Франция в Грузия. Поелият президентския пост година по-късно Саакашвили ѝ предлага директно от посланик на чужда държава да стане външен министър на Грузия – и Саломе приема. Посвещава мандата си на махането на руските бази от Грузия и го осъществява през 2006 г. Само че скоро сред това се разочарова от Саакашвили и методите му на управление, съответно е свалена от министерския пост, влиза във вътрешнополитически битки и преживява всякакви катарзиси, докато през 2018 г. успява накрая да стане държавен глава на Грузия.
Именно тя запознава през 2004-та Рафаел Глюксман със Саакашвили, с когото тогава още не се е скарала. И пак тя по-късно ще критикува остро ловкия млад французин, че вместо да разобличи похватите на Саакашвили, му е лъскал имиджа пред Запада.
Глюксман-младши наистина изиграва много важна роля, за да застанат западните лидери твърдо на страната на Саакашвили при кризата около Южна Осетия през лятото на 2008-ма. Тогава Рафаел взима обширно интервю от грузинския президент и го издава като отделна книга под заглавието „Говоря ви за свободата”. Майсторски обработена от Глюксман, тази книга убеждава и Париж, и другите западни столици, че в събитията от лятото на 2008-ма Саакашвили, който заповядва обстрел на спящата южноосетинска столица Цхинвали в нощта срещу 8 август, е правият, а отговорилата на удара му Русия е агресорът. И Русия е поставена под урагана на световни обвинения, като е изправена и на ръба на изключване от Г-8 (което се осъществява 6 г. по-късно, след присъединяването на Крим).
Отплатата не закъснява. През 2009-та Глюксман вече е любимият съветник на Саакашвили.
Там, в Тбилиси, французинът среща и своята любов – в лицето на шеметната Ека (Екатерина) Екатерина Згуладзе, за която се жени и която през 2011 г. му ражда син.
Родената в Тбилиси през 1978 г. Ека заслужава още едно отклонение от основния сюжет. Още като ученичка тя получава стипендия по американската програма Freedom Support Act и една година се обучава в училище в Оклахома, САЩ. По-късно завършва не каква да е, а международна журналистика в Тбилиския държавен университет. През 2004-2005 г. работи в грузинското поделение на американската правителствена агенция Millenium Challenge Corporation. На втората година от президентския мандат на Саакашвили – през 2005 г., едва 27-годишна, е назначена за зам.-министър на вътрешните работи на Грузия, като скоро става и първи зам.-министър, оставайки на този пост до 2012 г. Именно в това си качество тя празнува в Тбилиси и сватбата си с Рафаел Глюксман. Но след победата на опозицията през 2012 г. Ека подава оставка.
А след киевския „Майдан” през 2014-та заедно с мъжа си се оказва вече в Украйна – в края на същата година тя получава украинско гражданство с указ на президента Петро Порошенко. И незабавно започва пак работа като първи зам.-министър на вътрешните работи, само че вече на Украйна. На този пост подхваща бурна реформаротска дейност в полицията, създавайки нова патрулна служба в Киев, ръководена от офицери от спецчастите. Впрочем, паралелно и самият Саакашвили развива своя украинска кариера.
През 2015 г. американското списание Foreign Policy включва Ека Згуладзе в топ 100 на световните визионери – в категорията на онези, които най-добре се справят с предизвикателствата. Година по-късно напористата грузинка подава оставка от украинския си пост, а през 2018-та се отказва и от украинското си гражданство, подновявайки грузинското си.
Формално тя и до днес остава омъжена за френския си съпруг Рафаел Глюксман. Но де факто той от 2015-та вече живее с друга – с френската журналистка Леа Саламе, от която има още един син. Иначе Рафаел натрупва и украински опит, и други разнообразни контакти покрай официалната си съпруга. Но динамичната му натура търси и други приключения.
Така от 2013-та до 2016-та Рафаел Глюксман трупа безценни умения в консултантската фирма Noé Conseil, в която е съуправител. Фирмата се занимава с комуникация, редакция на статии, промотиране на личности и държави, лобизъм и съветнически услуги за институции. Очевидно идеален трамплин, за да се окаже Рафаел три години по-късно в Европарламента…
Но преди това Глюксман-младши тренира още политически еквилибристики. През 2015-та например, когато баща му си отива, синът внезапно проглежда, че е било грешка навремето да подкрепят семейно Саркози – и започва постфактум да критикува отдавна излезлия от управлението бивш президент. Даже обявява, че от яд към него ще вземе да стане ляв.
Ето така решава, че вместо неоконсерватизма, вече му подхожда повече социализмът – и в изборите за нов държавен глава през 2017-та подкрепя (и даже му редактира важна предизборна реч) Беноа Амон, кандидата на станалата аустайдер след мандата на Франсоа Оланд ФСП.
А на втория тур на изборите си избира нов любимец – либерала Еманюел Макрон. И след това въодушевено провъзгласява, че е „горд” от победата му.
През същата 2017-та Рафаел Глюксман се изявява също като политически коментатор в радио France Inter, както и като главен редактор на Nouveau Magazine littéraire („Ново литературно списание”). Напуска списанието през 2018 г. заради вътрешноредакционни спорове за отношението към новоизбрания президент Макрон.
Скоро след това публикува своето нашумяло есе „Децата на живота”. В него обявява провала на либералните политики, от което според него произлизат и кризата в демокрацията, и екологичната катастрофа, и скъсването на социалните връзки, и прекомерната индивидуализация.
Рафаел Глюксман вече се смята готов за собствен политически проект – и през 2018-та става съучредител на „гражданското, екологично и солидарно” движение Place Publique („Обществено място”), заедно с журналистката и екоактивистката Клер Нувиан и икономиста Тома Порше. Организаторите обявяват, че новата формация се концентрира върху три спешни теми: екология, социални проблеми, демокрация, европейска кауза.
През януари 2019-та Глюксман свиква първи форум на Place Publique в концертната зала на Élysée Montmartre – бившо кабаре, прочуло се с първото изпълнение на кан-кан именно на неговата сцена. Кан-канът на Рафаел е да обедини силите на новата формация и на издъхващата ФСП, за да се постигне все пак някакво общо представителство в Европарламента на предстоящите същата година евроизобри. И успява – хватката осигурява цели 6 места за общата листа на Place Publique и ФСП. Начело на тази листа, разбира се, е самият Глюксман. Изобщо не му пука, че възмутеният от подмяната и употребата на Place Publique за лични цели Тома Порше с гръм и трясък напуска формацията.
И ето, Рафаел Глюксман в целия си блясък отново е на предния пост на борбата за правда – такава, каквато му е удобна за момента, този път в ЕП. Вдъхновен и пламенен, както винаги. През 2008-ма постигна шумно световно сатанизиране на Русия. Какво ли иска да постигне сега? Изхвърляне на Русия и Китай от Съвета за сигурност? Нова ентусиазираща го война? Или този път ще е просто дреболийка – законово запушване на устите на всички различни под предлог за борба с дезинформационните чудовища?
About The Author
