В категории:България / Интервюта

„Билетът“ за подкрепа на хората с увреждания не бива да е продуктивността им

Хората с увреждания могат да са полезни и продуктивни, но това не бива да бъде техният „билет“ за достъп до подкрепа. Те трябва да бъдат подкрепяни, защото имат същите права като всички нас и защото всички ние сме по фундаментален начин зависими същества, много преди да сме „продуктивни“, казва в интервю за „Барикада“ авторката на изследването „Живот с увреждане в трудовата утопия“ доц. Ина Димитрова.

Представяне на изследването в София. На снимката: Ина Димитрова (ляво), Галина Гончарова (Софийски университет „Св. Климент Охридски“), Стоян Ставру (Българска академия на науките)

На 25 септември в София беше представено изследването „Живот с увреждане в „трудовата утопия“: образи на продуктивизма“ на доц. Ина Димитрова. „Барикада“ разговаря с авторката относно фокуса на изследването и неговите основни цели и идеи. Цялото изследване може да откриете на страницата на Колектив за обществени интервенции, които издават книгата.

– Да си представим, че трябва да обясните основната идея и целта на своето изследване на човек, който не е запознат със ситуацията на хората с увреждания в България, с техните проблеми, борби, противоречия. Как бихте му го представили накратко?

Изследването е фокусирано около появите и употребите от известно време у нас на един аргумент за обосноваване на публичната подкрепа – финансова и символна – на хората с увреждания, който може да се представи така: хората с увреждания могат да са полезни и продуктивни и затова си заслужава да ги подкрепяме. Според мен нагласите, които имплицитно се съдържат в думичката „затова” и безусловното приемане на подобно обосноваване, могат да донесат повече вреда, отколкото полза. Да, тези хора несъмнено могат да бъдат такива. Но не затова трябва да бъдат подкрепяни. Те трябва да бъдат подкрепяни, защото имат същите права като всички нас и защото всички ние сме по фундаментален начин зависими същества, т.е. точно като тях имаме нужда от съдействие и грижа.

Ако продължаваме да настояваме върху продуктивността като „билет” за достъп до подкрепа, ние всъщност твърдим, че едната страна на обществото инвестира и очаква инвестицията да се върне, ако може многократно, и това изчерпва отношенията в обществото.

В изследването проследявам няколко примера за отчетливо изтласкване на преден план на подобна логика и се опитвам да покажа защо е вредна и недостатъчна, на какви по-общи социални условия стъпва и как се критикува в академично-активистките движения в западните страни.

– В последните две години хората с увреждания у нас и техните проблеми успяха да попаднат до известна степен във фокуса на общественото внимание. Видяхме опити за борба за права или срещу отнемането на такива, включително и с улични протести. Станахме свидетели и на разделение между различни засегнати групи, включително с тежки взаимни обвинения. Как се вписва вашето изследване в тези процеси?

Както повечето изследвания от полето на социалните науки и хуманитаристиката – т.е. опитвайки се да критикува някои стратегически избори на активистите, да предупреждава за възможни вредни последици и да информира как на други места се подхожда към подобни ситуации.

Иначе по-конкретно, изследването се фокусира тъкмо върху употребите на описаната горе логика – наричам я продуктивистка – в тези сблъсъци и върху факта, че именно тя стана обичайна част от взаимните обвинения. А това, както казах, е неефективно: продуктивистката логика е дълбоко непродуктивна активистка стратегия според мен.

– Възможно ли е да разтълкуваме за читателите понятието „продуктивизъм“, а също така и „трудова утопия“. Какво означават и защо ви интересуват именно тези понятия, когато говорим за живота на хората с увреждания?

Най-общо казано, продуктивизмът може да се мисли като „пакет” от нагласи, които изтласкват на преден план способността да работим, да генерираме стойност, да бъдем единствено в този смисъл „полезни” за останалите. Тези способности и този тип принос все повече се припокрива с представите ни за човешка ценност. Т.е. продуктивизмът икономизира човешката ценност, най-огрубено казано, и прави така, че вече да не виждаме и да не преживяваме други форми на ценност като автентични и „заслужаващи си” някакви съвместни усилия.

Трудовата утопия пък е фраза, която използват някои западни активисти и имат предвид една обществена организация, която позволява на всички хора с увреждания да бъдат включени в системата на платения труд. Нещо, което очевидно няма как да стане, просто защото има увреждания, които правят това невъзможно. Предупреждението е, че ако прекомерно настояваме, че само и единствено участието в света на труда оправдава подкрепата, то тези хора ще бъдат лишени от подкрепа. А това очевидно не може да е целта на активизма в полето на уврежданията и по тази причина е нужно да смекчим акцента върху труда и да утвърждаваме и други форми на взаимодействия, ценност, присъствие и т.н. на хората с увреждания в обществото.

– Обръщате специално внимание на една инициатива – „Оле, мале“. Разкажете ни малко повече за нея и защо я смятате за проблематична?

Ще започна от това, че аз много харесвам и ценя другата инициатива на двете дами – „Майко мила”. Мисля, че в нея се проблематизира по много приятен начин „детецентризма”, който колонизира напоследък представите ни за родителство и най-вече майчинство. Той е и пазарна ниша, гъмжаща от развиващи игри и играчки, тренинги за какво ли не, дули, пренатално възпитание, консултанти по кърмене и т.н. На фона на този натиск през непостижими образи на „съвършената майка”, „Майко мила” прекрасно демонстрира колко по-многообразно, несъвършено, дори антагонистично е действителното отношение между родители и деца. И ни казва, че това в крайна сметка е съвсем нормално и не бива да се самообвиняваме.

В „Оле Мале” обаче цялата тази чувствителност към детайлите на една сложна и многоизмерна ситуация каквато е родителството на дете с увреждане се губи. Уверена съм, че намеренията на двете дами са абсолютно благородни и че те дълбоко вярват във всяка своя дума. Но въпреки това мисля, че възприетата реторика – една тежка трудова реторика, в която работенето до последни сили е обявено за най-висша ценност – е изключително едностранчива. Вместо призива за „втора работа” (първата са постоянните грижи за детето) и настояването, че сме пълноценни, само ако работим, можеше например да се отдели поне малко място на обичта към децата или на разнообразните нужди на майките (например от точно обратното на това, което се утвърждава толкова агресивно – т.е. от почивка). Всичко това има как най-малкото да бъде загатнато в една качествена маркетингова стратегия – защото всяка фраза и всеки образ, който се утвърждава в публичното пространство, всъщност моделират обществените нагласи. А когато става дума за нагласи към хора с увреждания и за техните близки това е особено отговорна и комплексна задача.

– Имате ли стремеж изследването да насочи общественото мнение, в това число възприятията на самите хора с увреждания, в друга посока, различна от онази, която следваме в момента? И каква би била тя?

Всъщност нямам такъв стремеж. Нещата, които се правят в рамките на социалната критика рядко имат качествата и/или късмета да бъдат политизирани, т.е. да бъдат мобилизирани като оръжие, или изобщо да привлекат нечие внимание отвъд академичната общност. Също така не винаги се оказват оръжие точно в името на онова, което авторите им искат да утвърдят.

Доколкото дори в академичната ни общност няма в момента критична маса от изследвания в това поле, няма съответни дисциплини, институционализирани курсове и т.н., т.е. отсъства нещо, което на запад е важен съюзник на борбите на самите хора с увеждания – т.нар. disability studies, се надявам поне по тази линия изследването да има някакъв смисъл.

Иначе най-общо посоката, в която ми се иска да можем поне да се насочим, е култивиране на онази специфична среда от нагласи, идентичности, убеждения, политики, която най-общо се обозначава като социален модел (винаги като част от него следва да мислим и голямата идея за независим живот, която на запад се ражда още през 60-те години). Именно те са в основата на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, която е ратифицирана от България през 2012 г. и трябва да е нормативният хоризонт в момента. Това означава, наред с много други неща, дистанциране от медикализираните представи за живота с увреждане, който традиционно доминира у нас, и реално усилие за адекватно въвеждане на механизма, известен като лична помощ.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар