Не ни пука за вас, но в Брюксел – на добър час!

Четвъртите избори за представители на България в Европейския парламент приключиха, а поуки не липсват – както за партиите и партийните функционери, така и за обществото ни като цяло.

За българската общественост този вот се оказа очевидно маловажен, съдейки от изключително ниската избирателна активност – правото си на глас упражниха малко над 30% от хората. Но европейските избори демонстрираха някои тенденции, които не можем просто да подминем.

На първо място – огромната делегитимация на партийната система и в този смисъл, на изборния процес и демокрацията като цяло. Традиционните партии демонстрираха невъзможността си да мотивират докрай дори твърдите си ядра. Видимо отстъпление от тях бележат двете най-големи политически партии в България – ГЕРБ и БСП в сравнение с изминалия национален парламентарен вот. ДПС бележат покачване в процентно съотношение сравнение с парламентарния вот през 2017-та, но не успяват да си върнат всички избиратели, гласували тогава за ДОСТ.

Хората изглежда вече са претръпнали от честите изборни процеси и липсата на промяна в живота им след тях, изгубили са вяра в демокрацията, а партиите са неспособни да ги привлекат чрез своите послания. Затова говори и рехавата предизборна кампания, безсмислените слогани и липсата на качествен лидерски дебат.

Изпразнените от съдържание послания като „Европа ни чува“, „Справедливост сега“, „Ние залагаме на младите“, „Битка за България“, „Браним България“ и т.н. няма как да представляват особен интерес за избирателя. По-скоро пораждат въпроси, отколкото да дават отговори: „Какво чува Европа – как сме се уредили с евтини апартаменти; за каква справедливост става дума – нали сме виждали и вас, и вашите схеми; какви млади са тези кандидати; какво браните, освен собствения си келепир и висока заплата?“.

Една огромна част от българите, имащи право на глас, остава непредставена, защото отказва да гласува. Недоволството е далеч от критичната точка и по-скоро е заменено от апатия и нихилизъм. Години наред партиите се борят за един и същ електорат без никаква мисъл и желание да направят опит да разширят гласовете си и да излъчат послания към негласуващите. Един от малкото случаи, когато това се реализира, бе избирането на президента Румен Радев, който успя да мобилизира и негласуващи по принцип избиратели.

Отсъствието на нова и силна формация, която да съумее да вдигне видима вълна (каквато на миналите европейски избори стана „България без цензура“) всъщност даде шанс на партиите на статуквото все пак да затвърдят резултата си.

Поглед към реалната представителност обаче разкрива повече от притеснителен факт. Партията победител – ГЕРБ, всъщност се ползва с малко повече от 9.46% доверие от всички хора, имащи право на глас в България. Втората партия – БСП, успява да събере 7.39%, ДПС – 5.04%, ВМРО – 2.24% и ДБ – 1,84%. Общо 74% от имащите право на глас български граждани нямат своето политическо представителство, а голяма част от тях на този етап очевидно изобщо нямат интерес към такова. Става дума за близо 4 милиона души. Огромната липса на легитимност у онези, които държат властта, не намалява достъпа им до обществени ресурси и механизми за влияние върху общото ни бъдеще.

Втори факт, но не и новина: партиите за пореден път на европейски избори отказаха да говорят за Европа, освен в контекста на „защитата на националите интереси“. Подобно говорене не липсваше при нито един от кандидатите, но рядко можехме да видим развит отговор на въпроса какво всъщност представляват тези национални интереси. Ако изобщо се стигаше да разговор отвъд иначе добре звучащото клише, този разговор отново повдигаше единствено нови въпроси: ако приемем за национален интерес повишаването на доходите – как точно ще се случи това? С кои европейски механизми? Наистина ли говорим за повишаване на доходите „на глава от населението“ или визираме само тези на няколко глави, чиито имена добре знаем. И още: винаги ли понятието „национален интерес“ е еднозначно или например, както в случая с пакета „Мобилност“, зад това клише се крият всъщност противоположни интереси. Тези и още куп въпроси за пореден път не получиха дори сблъсък на възможни отговори.

За съжаление, обществото ни очевидно все още не е узряло за факта, че една огромна част от законодателството се пише в Брюксел, а народните представители у нас често имат за задача просто да го официализират. Важността на това, какви хора се изпращат в ЕП, е голяма, защото предоставя на тези хора възможност да дават гласност на определени проблеми, да изберат свои (наши) конкретни каузи и да ги отстояват при формирането на въпросното европейско законодателство, което след това подпечатваме в България.

Доколко излъчените досега представители го правят, е спорен въпрос, но той е свързан именно със споменатия начин, по който избираме хората, представящи ни в крайна сметка. Логично е да не виждаме своите каузи на преден план, когато дневният ред на хората, които изпращаме да ги бранят, често е съвсем различен. За партиите е много по-лесно, удобно и от полза нещата да останат такива, каквито са в момента.

Вероятно и заради това, партиите за пореден път съсредоточиха усилията си върху надпревара във вътрешнополитическо отношение, което обаче също не успя да внесе ясни разлики помежду им. Още преди изборите Борисов заяви, че няма да хвърля оставка и това може би накара част от хората да осмислят изборите като не особено значими и съответно да не гласуват. Помним как на президентските избори през 2016 г. заявката за оставка на Борисов мобилизира немалък кръг от хора, които излязоха и гласуваха само, за да се случи тя. Промяната в тактиката на Борисов е видна, което вероятно се обяснява с факта, че той има нужда от време, за да влезе във владение на партията и да я консолидира и „изчисти“ след скандалите. Така или иначе, изборният резултат не предпоставя необходимост от нови избори – опозиция и управляващи разделиха по осем мандата, а една извънпарламентарна сила взе един.

Партийна равносметка

Новият стар победител ГЕРБ не успя да мотивира докрай твърдото си ядро и пример в тази посока е по-високият резултат дори на Цецка Цачева като кандидат за президент – 840 хиляди гласа на първи тур. В момента ГЕРБ остават далеч от това число с малко над 600 хиляди гласа. Или казано иначе – изглежда дори Цецка Цачева, превърнала се в символ на провала на ГЕРБ, е по-мотивиращ фактор за избирателите на Борисов.

Важно е да се отбележи, че докато през годините ГЕРБ се опитва да наложи усещането за наличие на силни фигури, европейската им листа меко казано не впечатли никого, в това число техните собствени избиратели. Измъкването на потъващия кораб дойде лично от Борисов, който се качи на джипа и за пореден път влезе в познатата роля на единствен спасител. Показателен е фактът, че кандидати за евродепутати от ГЕРБ трябваше да излизат пред тълпи от симпатизанти, облечени в тениски с лика на Борисов и надпис „Вярвам само на този човек“. Не на Габриел, Майдел и компания, а точно и само на този човек. Борисов дори обиколи и телевизионни студия – с и без водача на листата, като, разбира се, не пропусна да отреже и няколко лентички.

Без съмнение привилегированата позиция на ГЕРБ по места оказва огромно влияние за поредната победа. Кметовете, в желанието си да се докажат и съответно да им бъде гласувано доверие отново на предстоящия местен вот през есента, дадоха всичко от себе си за активирането на достатъчен брой от гласоподавателите на партията.

В БСП ще трябва да бъдат извършени много анализи защо и как отново уж спечелени избори се оказаха… отново загубени. За пореден път скандалите и раздорите в ГЕРБ не успяха да се модифицират в ракета-носител за БСП. Реално партията на Корнелия Нинова покачва своето представителство в ЕП – от 4 на 5 мандата. Дори в гласово измерение БСП бележи прогрес с малко над 25 хиляди гласа в сравнение с изборите за ЕП през 2014 година, когато обаче все още на власт беше злополучният Пламен Орешарски.

Разделението, което тази кампания донесе, вероятно ще коства лидерския пост на Нинова, която подаде оставка и ни предстои да разберем дали това ще бъдат последните ѝ избори като председател. Стои въпросът ще направи ли същото и Кирил Добрев. Нинова не успя да избере на кои гласоподаватели говори и евроскептицизмът, в който затъна партията, им изигра лоша шега. Очевидно е трудно да мобилизираш хората да участват в европейски избори, докато ги убеждаваш колко лоши неща произтичат от Брюксел. Това се доказва и от много ниския резултат на най-евроскептичните партии у нас. Не, че няма хора, които да мислят така – просто е много по-вероятно тези хора изобщо да не отидат до урните, отколкото да отидат и да гласуват за теб, за да ти дадат шанс „да променяш системата отвътре“.

От преференциалното гласуване става ясно, че Сергей Станишев успява да размести листата и да заеме второто място. Ако Нинова още в началото бе избрала да му го отреди, вероятно щеше да си спести много от настоящите проблеми. На крачка от това да размести листата бе и Велизар Енчев, който събира над 20 000 лични преференции. Колкото и да се опитват някои да избягат от този прочит, става ясно, че нежеланият и обругаван Сергей Станишев всъщност е изключително съпричастен за наличието изобщо на пети мандат за социалистите, заедно с Велизар Енчев. Както е възможно отсъствието на Станишев от листата да беше довело избиратели, които сега не са гласували за БСП, така е напълно възможно голяма от част от неговите преференции да се бяха превърнали в гласове за други листи с цел да бъде „наказана“ Нинова, но не „отвътре“, както в момента. Така или иначе, да се пресмята „какво би станало, ако…“ е възможен, но твърде спекулативен подход и в двете посоки. Фактите са такива. А ето и още един: изцяло синята карта на България придоби четири червени петна – Видин, Плевен, Ямбол и Добрич, но е важно да се знае, че структурите на БСП и в четирите области са под влиянието на вътрешната опозиция на Нинова.

БСП изостава с повече от 120 000 гласа от ГЕРБ и обясненията с кражбата на гласове от страна на „Коалиция за България“ (събрали едва 0.86%) и независими кандидати звучат крайно несъстоятелно. Очевидната липса на възможност да кажеш с какво ти си по-добър от видимо лошия си опонент, създава усещане за липса на капацитет за управление. БСП доказа многократно, че е добра опозиция (макар в последните месеци да се превърна в извънпарламентарна такава, което също се отрази негативно). Факт е обаче, че социалистите не успяват да убедят избирателя, че освен добра опозиция, могат да бъдат и добри управляващи. Посочването на негативните черти на твоя опонент не те превръща автоматично в негова алтернатива.

Опитите на БСП да се бори за избиратели в лоното на евроскептицизма и национализма постави партията на чужд терен, на който тя нямаше шанс да спечели. Не можеш изведнъж с един спринт да изпревариш в националистическата писта маратонци като Джамбазки, Сидеров, Симеонов, Костадинов, че и Марешки. Този подход е не само тактически обречен в сегашната ситуация, но и би трябвало да е идеологически недопустим за една левица.

Хаотичната, децентрализирана кампания постави кандидатите на БСП под риск да се сблъскват в едни и същи градове без дори да го знаят. Отказаните дебати в национални телевизии също оставят въпросителни.

Но най-голямата въпросителна е защо за пореден път партията, която все още носи названието „социалистическа“, не успя да стане достатъчно категоричен и шумен изразител на левите послания и решения, от които така силно се нуждае най-бедната държава в ЕС, държавата с най-голямо неравенство и социално разслоение, държавата на „работещите бедни“ и трудовата експлоатация, на тежките материални лишения, невъзможността на мнозинството да си плаща сметките, да се лекува и да образова децата си достъпно.

За втори път ДПС остават под четирите мандата и изпращат в ЕП само трима души. Очакванията към партията бяха безспорно големи, поради абсолютно разпокъсаната формация ДОСТ и, разбира се, инцидента, случил се с лидера ѝ Лютви Местан. Макар ДОСТ да получи минимална подкрепа от около 7000 гласа, този резултат се оказва решаващ за липсата на четвърти мандат на Движението, а освен това партията-майка не успя да си върне онези хора, които този път не подкрепиха ДОСТ. ДПС не съумя да разгърне целия си потенциал, макар да направи изключително добри резултати по места, традиционно слаби за тях – Видин, Монтана и Перник.

На предните европейски избори партията успя да събере 386 хиляди гласа, докато в момента остава с малко над 320 хиляди. Макар самият Ахмед Доган да се появи по време на кампанията и да поиска прошка от избирателите си, а водач на листата да бе настоящият партиен лидер Мустафа Карадайъ, ДПС не успя да преповтори резултата си от 2014-а. По всяка вероятност Карадайъ скоро ще се сбогува с лидерското място и ще понесе отговорността за изгубения мандат.

В националистическата ниша ВМРО успя да консолидира огромна част от вота и по този начин буквално да обезсмисли съществуването на партии като „Атака“ и „Възраждане“. Политическата смърт на „Атака“ бе напълно логично развитие след години на тотална самозабрава и подигравка със собствените им избиратели.

Пробивът на ВМРО ги поставя по различен начин на полето. Казано на филмов жаргон, улицата има нов шеф и той се казва ВМРО, а другите ще трябва да свикват. Важно е да се отбележи, че Валери Симеонов събра смелост да измери стойността на личното си име, ставайки водач на самостоятелна листа. За разлика от Волен Сидеров, който състави листа от неизвестни младежи, за да скрие зад тях собствената си политическа делегитимация.

Оттук насетне стоят няколко въпроса във вътрешнополитически план, а именно: Ще бъде ли доброволно дадена, поисканата вече  оставка на Волен Сидеров като лидер на парламентарната група на „Обединени патриоти“ ? До това развитие се стигна не само заради резултата, но и заради изговореното по време на кампанията. Каква ще бъде новата конфигурация в Народното събрание, ако това се случи; Ще бъде ли „помилван“ Валери Симеонов и съответно приобщен към новата реалност в националистическите среди?

Пролича си, че партия „Възраждане“ не успя да осмисли единия процент, получен на парламентарен вот. И доказа, че подобен радикализъм не носи гласове. Реториката на лидера Костадин Костадинов на няколко пъти не просто нарушаваше добрия тон, а буквално станахме свидетели на заплахи за саморазправа и създаване на шпиц-команди, които да преследват и ликвидират инакомислещите. Наличието на клип, демонстриращ разстрели на политици и журналисти, също не помогна на партията да привлече избиратели. „Възраждане“ също попадна в клопката да убеждава избирателите си да изпратят кандидатите им на място, представяно като символ на злото.

Макар социологическите проучвания, дори в седмицата на Европейския вот, да не поставяха в сметките „Демократична България“, коалицията все пак успя да извоюва своето място в Европарламента. Превръщайки се в победител от гласувалите в чужбина и затвърждавайки традиционно силни за десницата градове в България, се достигна до резултат от над 118 000 гласа. Може би и долнопробните плакати, появили се дни преди вота из цяла София, успяха да окажат своето влияние и да мотивират избирателите на градската десница да не пропускат изборите.

„Демократична България“ съсредоточава своите гласове в определена, консолидирана група хора, чрез дефиницията на няколко проблема, като корупцията и необходимостта от реформа в съдебната система. Това е доста показателно за твърдението, че избирайки си една конкретна тема и повтаряйки я до откат, в крайна сметка тя става нарицателно за определена политическа формация, което прави въпросната формация лесно различима. Любопитно би било какво ли щеше да се случи, ако „Демократична България“ бе експериментирала с включването на Десислава Иванчева в своята листа, което може би щеше да осигури на формацията втори мандат. Бившата кметица на „Младост“ беше превърната в символ на репресиите, които настоящата съдебна система може да стовари на главата на някого. Дали Иванчева е действително виновна, ще решават още две съдебни инстанции, но показният арест, бруталното отношение и мизерните условия, в които бе принудена да живее, са неоспорим факт.

В социологическите проучвания за ВОЛЯ и „Коалиция за България“ наблюдавахме онзи добре познат феномен, заради който хората трудно вярват на тази наука – високи прогнозни резултати и ниски реални. Отчитайки за пореден път този факт, няма как да не поставим въпроса за коректността на социологическите агенции и не трябва ли да се промени начинът, по който функционира този елемент от политическия живот. Съществуват например агенции, които дори не притежават собствени актуални сайтове, а какво остава данните им да подлежат на някакъв контрол и проверка.

„Коалиция за България“ започна кампанията си със скандал още с употребата на име, използвано в съвсем близкото минало от БСП. Ако партията се бореше на същия терен с друго име, можем да приемем, че предлага алтернатива. Взимайки същото обаче, този акт може да бъде приравнен само и единствено към желание избиратели на БСП да бъдат заблудени. Това видимо не се случи. Но както се казва – лошият вкус остава…

Кампаниите, както на „Коалиция за България“, така и на ВОЛЯ, бяха едни от най-скъпите от гледна точка на медийно отразяване. След публикуването на пълните отчети в Сметната палата ще стане ясно колко им е струвал един глас. Липсата на структури по места успя да изиграе лоша шега на партията на Веселин Марешки. Стана ясно, че в много населени места ВОЛЯ не е могла да излъчи дори член на секционната комисия, което говори за липса на човешки капитал. Този факт и без това е ясен, ако се погледне състава на парламентарната им група. Залагането изцяло на медийна кампания върши работа веднъж, но вече влязъл в парламента, всеки лидер на нова формация трябва да започне изграждането на структури. Засега Марешки няма да „спира грабежа“ в Западна Европа, а Марин льо Пен и Салвини може би не трябва да си пробват късмета в залагания.

Изненадващ за социолозите, но в обратна посока, се оказа резултатът на „Път на младите“. Младежите около клуб „Милениум“ успяха да съберат над 1%, но тепърва предстои да се види дали зад този резултат стоят самите те и тезите им, в които са убедили гласувалите за тях, или все още тлеещите останки от НДСВ, които им предоставиха регистрация за изборите. Със сигурност самите кандидати ще трябва да се преборят с втората теза, като продължат във възходяща посока политическия си път и надградят този резултат.

Възходът на независимите

За първи път двама независими кандидати успяха да прескочат границата от 1 процент и с това да направят тези европейски избори най-успешните за безпартийните кандидати. Това е още един пример за кризата, в която се намира партийното представителство. Общо независимите кандидати събраха почти 4%, което е безпрецедентно.

Случаят на кандидата с най-много гласове – Десислава Иванчева – е най-показателен. Сполетялото я, макар че едва ли е било желано от нея, привлече съпричастност и съчувствие, но също така и голяма доза протестен вот и гняв. Мнозина вероятно гласуваха по този начин, за да покажат, че не са съгласни с отношението към Иванчева и към всеки, който би могъл да попадне на нейно място.

Макар да имаше далеч по-подготвени независими кандидати, компетентността не изглежда да беше фактор, който вълнуваше избиратели ѝ. Едва ли Десислава Иванчева е събрала много гласове от хора, които си представят как тя кове закони в Брюксел. Но нейната кандидатура им даде шанс да „накажат“ политическото статукво и проекциите му в съдебната система.

Минчо Христов, който не за първи път се явява на избори, този път успя да получи видимост. С популистки тези и без особена аргументация, той доказа, че простото говорене е печелившата формула. Разполагащ с телевизионен ефир, Христов насочи своите усилия към позабравената, но много голяма и изстрадала пенсионерска общност в страната и успя да привлече достатъчна част от нея, за да получи видим резултат.

На трето място сред независимите се нареди синдикалистът и граждански активист Ваня Григорова, която проведе интензивна и видима кампания. В нейно лице по време на диспутите, които по силата на жребия успяха да я сблъскат с големите играчи, те намериха неочаквано остър съперник. Григорова още в самото начало на кампанията заяви, че целта ѝ е да лансира различни от общоприетите от партиите тези за начина, по който трябва да функционира икономиката и обществото. Тя излъчваше едни от най-ясните социални послания, които успяха донякъде да променят цялостния тон на политическото говорене.

Сред независимите кандидати за първи път станахме свидетели и на друг феномен – група във Фейсбук, определяща се като антисистемна, излъчи собствен кандидат за Европейския парламент. Венислава Атанасова стана лицето, зад което застанаха хора, намиращи се предимно в чужбина и отричащи напълно партийната система. В процеса на кампанията, типично по нашенски, се случи раздор и групата зад Атанасова се разцепи – така тя загуби и възможността да постигне нещо повече от иначе скромните 0.15 процента. Влиянието на социалните мрежи в политическия живот все повече ще се усилва и ако партиите искат да продължат да съществуват, следва да обърнат внимание на този твърде малко използван от тях инструмент.

За евродепутат се пробва и бившият министър на отбраната Николай Ненчев. Интересен факт е, че макар да е председател на партия БЗНС, Ненчев по неясни причини предпочете да се яви като независим кандидат. При все голямата претенция, събраните гласове се оказват печално малко за човек, заемащ в миналия мандат министерски пост. Макар и оправдан по част от повдигнатите му обвинения, той не успя да получи и оправдание от обществото и съответно взе малко над 4200 гласа.

Напълно ново лице за широката общественост се оказа учителят от Бургас – Христо Симеонов. Той заложи на позитивна кампания и макар и неопитен на политическия терен, впечатлението, което остави, е позитивно.