В категории:Общество

Бъдещето е на утопистите

Във време, в което технологиите, контролирани от шепа мегакомпании, могат да продадат на милиони души всеки продукт или политик, всяка идея за промяна ще изглежда абсурдна и нереалистична

Pixabay

„Върховният обективен тест на свободната воля – пише Стивън Хокинг в „Черни дупки и бебета вселени” – изглежда е: Може ли да бъде предвидено поведението на даден организъм”. Книгата е издадена през 1993 г., десетилетие след експеримента на Бенджамин Либет, който дава първата и най-проста демонстрация на този тест.

През 70-те Либет се опитва да измери доколко трябва да се активират определени части от мозъка, за да бъде предизвикано съзнателно усещане. Всичките ни възприятия за околния свят се свеждат до интерпретацията на постъпващи в мозъка електрически импулси, така че теоретично няма причина те да не могат да бъдат предизвикани изкуствено. Целта не е била създаването на Матрицата или някаква антиутопия, а потенциалното третиране на психогенни заболявания.

В хода на тези изследвания Либет започнал да замисля експеримент, който да покаже как мозъкът ни се подготвя да предприеме някакво действие и колко време отнема между съзнателното ни решение, активирането на мозъка и действието. Онова, което открил, се оказало толкова смущаващо и противоречащо на всяка наша институция, че то остава не само слабо известно за широката публика, а и объркващо за повечето специалисти. 35 години по-късно изводите за обществата ни – най-вече за икономиката и политиката – все още не са извлечени.

Кой решава?

Всичко, което се иска от участника в този експеримент, е да се разположи удобно пред прецизен таймер, представляващ въртяща се пред очите му точка, да натиска един бутон отново и отново, когато пожелае, и да запомня позицията на точката, когато вземе решението за своето действие. Към ръката му е прикрепен електромиограф, който записва момента на мускулно задвижване, а към главата – електроенцефалограф, измерващ мозъчната активност.

Постановката е сложна и трудно можем да си представим по-скучно занимание от часовете записи с различни участници и продължителното съпоставяне на данните до хилядна от секундата от трите инструмента във време, в което информацията се пренася със 175 килобайтови 8-инчови флопи дискове. Усилията обаче си стрували. Екипът на Либет установил, че от момента на съзнателното решение до задействането на мускулите минават около 200 милисекунди. Мозъчната активност, съответстваща на движението, обаче се появявала средно 500 милисекунди преди действието. По времето, в което съзнателно смятаме, че взимаме решения, те вече са история.

„Вашите решения са силно подготвени от мозъчна активност. До момента, в който съзнанието се задейства, повечето работа вече е била свършена” – обяснява неврологът Джон-Дилън Хейнс от Института Макс Планк. При неговото пресъздаване на експеримента на Либет участниците решават дали да ударят бутон с лявата, или дясната ръка, като магнитният резонанс можел да покаже предстоящото решение до 7 секунди преди то да достигне до съзнанието на участника. Това все още не означава, че поведението на организмите, още по-малко на толкова сложни техни представители като хората, е лесно предвидимо от прост скенер.

Можем да създаваме доста прецизни модели на климата на планетата за десетилетия напред, но прогнозата за времето на конкретно място е далеч по-голямо предизвикателство поради множеството фактори, оказващи влияние. По сходен начин експерименталният психолог Стивън Пинкър логично предполага, че човешкото поведение би било толкова сложно обособено, че предвиждането му никога не би могло да напредне особено, доколкото е определено от 100 милиарда нервни клетки, свързани със 100 трилиона синапса.

Докато това е вярно за индивидуалния мозък, може да се окаже, че поведението на човешките общности е доста по-лесно предвидимо – по аналогия с времето и климата. Не можем да сме сигурни как ще реагира конкретен човек на изменение в средата му, което изисква да взема решения, но вероятно не е невъзможно да кажем кое решение би надделяло, ако милиони бъдат поставени в същата ситуация.

И което е по-обезпокоително – задачата пред най-динамичните съвременни технологични индустрии никога не е била да предвиждат поведението на хората, а да го моделират.

Хакването на мозъка

„Имаме възможността да завъртим няколко бутона на таблото за машинно обучение и навсякъде по света стотици хиляди души тихичко ще променят поведението си по начини, които, непознати за тях, се чувстват като втора природа, но всъщност са по дизайн” – казва Рамзи Браун, основател на компания, която насочва разработчици как да моделират приложенията си, така че да привличат и задържат вниманието на потребителите, използвайки възможностите на изкуствения интелект и познанията ни в областта на неврологията.

Технологията, определена от него като „едновременно вълнуваща и ужасяваща”, представлява „нещо като Опенхаймер момент”. Робърт Опенхаймер става баща на най-ужасяващото за времето си оръжие, воден изцяло от добри намерения, но по-късно се оказва с, меко казано, смесени чувства от постижението си.

В голяма степен дори невролозите все още са объркани от прогреса в собствената им научна сфера. Това е обяснимо, доколкото откритието, че съзнателното взимане на решения е илюзия, противоречи на интуицията ни повече от всичко, с което сме се сблъсквали досега. По сходен начин идеята, че най-стабилното нещо, което познаваме и неслучайно наричаме земна твърд, всъщност се върти около оста си с 350 м/с (приблизително за нашата географска ширина) и около Слънцето с 30 км/с, в началото е била по-авангардна, отколкото умовете ни са могли да понесат.

Най-авангардните технологични корпорации обаче не губят време и в последните петнайсетина години работят интензивно, за да оберат плодовете на това на пръв поглед отвлечено и нямащо особена стойност откритие. За нас няма никаква практическа разлика между това да си мислим, че взимаме свободни съзнателни решения, или да сме наясно, че това само ни изглежда така. Нищо от вълненията ни, колебанията, решимостта, съжаленията и изобщо субективното преживяване на събитията около нас няма да се промени. Но за яростно конкуриращите се за вниманието ни компании (и кампании) тази разлика е източник на безгранични възможности за печалби. През последните години технологичните гиганти бързо изместват от челните места по пазарна капитализация доскорошните лидери, идващи от банковия сектор, търговията на дребно и добива на петрол.

„Никога досега в историята – казва Тристан Харис, бивш експерт по етичен дизайн в Гугъл – не е имало шепа технологични дизайнери, работещи в три технологични компании… които да въздействат върху това как милиард хора изразходват вниманието си”. Във време, в което технологиите стават по магически неразбираеми, а науката зад тях – още по-недостъпна за повечето хора – Харис описва резултатите от работата им съвсем просто: хакване на мозъка. В призива му да си „поискаме обратно умовете, които биват отвлечени от технологията”, се съдържа очевидно противоречие.

Опасната надежда

„Ако внимателно наблюдавате вашия ум – казва Ювал Харари, автор на „Кратка история на човечеството” – ще осъзнаете, че имате малък контрол върху това, което се случва – и не избирате свободно какво да мислите, какво да чувствате и какво да искате”. Всички тези решения не се взимат от трансценденталната ви душа, а са силно обособени от външни земни фактори. Вярата в свободната воля обикновено е смятана за съвсем интуитивна и приемана за естествена, макар че ако прехвърлите философската литература от последните хилядолетия, надали ще намерите задоволително обяснение какво представлява тя, освен обяснимата, но мъглява надежда, че съдбата ни е в собствените ни ръце.

Както Харари осъзнава, тази идея е наследена в съвременните либерални демокрации от християнската теология. Парадоксално, исторически митът за свободната воля обикновено е бил използван, за да легитимира системите за подчинение и контрол. Как да наказваме грешниците, ако падението им не е резултат от решения, за които са лично отговорни? А ако престъпниците просто не са имали късмет? Или ако бедните не са бедни, заради собствените им грешки?

Всъщност, богатството винаги е било считано за нещо, което получаваш свише, когато взимаш верните решения и този възглед е възприет безкритично в либералните демокрации, като Светият дух е заменен от предприемаческия дух. В зората на индустриализацията изглеждало, че всичко се връзва: бедняците живеели в работническите квартали, където тънели в мизерия, болести и насилие, считали всякакво образование за загуба на време и изпивали малкото си припечелени пари, докато половината им деца умирали преди да навършат 10 годинки. Те сами взимали решенията как да живеят и понасяли последиците от тях.

Богатите и властимащите на свой ред можели да си мислят, че привилегиите им не са резултат от (несправедливо) стечение на обстоятелствата, а функция на тяхното благочестие, предприемчивост, смелост, разумност, пестеливост и пр. – и в общия случай те разсъждават по този начин и до днес. Мнозина биха потвърдили, че ако това са илюзии, то те са необходими илюзии, доколкото върху тях се базира разпределянето на наградите и наказанията, без които обществата ни не биха могли да функционират.

Проблемът е, че в ерата на безграничната изчислителна мощ и големите данни, те са не просто необходими, но и много опасни.

Лудостта на утопистите

Умовете, които най-искрено вярват, че са черна кутия, в която се изковават самостоятелни решения за индивида, естествено ще са най-лесни за хакване. Ювал Харари не е първият либерал, който открива, че основата, върху която се крепи либерализма – свободата на индивида – не се потвърждава от емпиричните данни. Преди 200 години неговите идейни предшественици наблюдавали как Англия се променя безпрецедентно бързо пред очите им, а с нововъведенията се появявали и съвсем нови, невиждани досега хора. В същото време, в което естествоизпитателите описвали непознатите видове от всяко крайче на света, новите хора биват подробно категоризирани в събраните съчинения на Чарлз Дикенс.

Този развой преобърнал и светогледа на много от тях с главата надолу. „Може би, мислели си те, надничарите биха избрали да живеят по друг начин, ако не се раждаха и умираха в порутени колиби, работейки до несвяст между тези две събития? Може би дори шотландците биха могли да се цивилизоват при подходящите обстоятелства?”. Част от либералите, които били такива, защото вече не вярвали в божествените права на кралете, започнали да се съмняват и в идеята за дадената ни от бога свободна душа и възприемали индивида не като нещо отделно от света (индивид е латинска дума за атом), а като в голяма степен оформен от заобикалящата го социална среда.

Затова и били наречени социалисти, доколкото започнали да търсят обществени решения за страданията на индивидите. Веднага след това те били определени като утописти, заради решенията, които предлагали и които до едно били глупави и смехотворни. Един от тях, предприемачът Робърт Оуен, дори в подобна компания се отличавал със своята налудничавост.

Той ограничил детския труд до 10 години, когато всички му казвали, че ако децата не са заети с полезен труд от най-ранна възраст, ще станат по-лоши и от бащите си. Ограничил работния ден до 10 часа, когато се смятало, че това ще изкара всяка памучна фабрика от бизнеса. Решил да осигури грижа за децата, защото смятал, че родителите им ще работят по-добре, ако не се притесняват за тях, когато общоприетото мнение било, че крадците и пияниците, които работели във фабриките, нямали по-развито родителско чувство от повечето животни. Смятал, че може да ограничи кражбите и пиянството, ако продава на работниците си храна с минимална надценка, докато ограничава и оскъпява алкохола.

Едва ли можем да оценим степента, в която тези идеи, звучащи като самоочевидни днес, са били в крещящо противоречие със здравия разум преди две столетия. Това може да се усети в начина, по който съдружниците на Оуен се оттегляли, несъгласни с методите му, по време, в което бизнесът процъфтявал. Фабриката едва не фалирала не защото ограничила детския труд и третирала надничарите като човешки същества, а защото инвеститорите не приемали този подход.

Вероятно идеите, които евентуално биха ни измъкнали от ера на машинно управлявани общества, които естествено се смятат за по-свободни от всякога, също ще залагат повече на колективните действия, отколкото на индивидуалната свобода. Освен това те ще ни звучат не просто утопично, а абсурдно, като едрите инвеститори ще се съпротивляват на промените, дори когато успехът им изглежда неоспорим. Но ако искаме да видим как ще изглеждат дебатите, няма нужда да пътуваме далеч в историята. Достатъчно е да погледнем как днес климатичните промени се оспорват само от армиите лобисти на шепа гигантски компании, докато индивидуалните действия от типа разделно събиране и отказ от консумация имат скромни резултати, а всичките останали алтернативи изглеждат безумни или в най-добрия случай нереалистични.

В момента не разполагаме с готови сигурни решения за никой от големите проблеми, пред които се изправят обществата ни, но вече знаем, че е необходимо да опитаме да ги трансформираме из основи, което изисква и отказване от илюзиите, които ги крепят. Нищо от това няма да се хареса на онези, които са доволни от положението си в сегашното статукво. Технологичните компании няма да пуснат онова парче от повечето умове по света, което ги прави най-богатите бизнеси в света, нито фосилните индустрии ще се въздържат да използват натрупаните си богатства, за да блокират всяка застрашаваща ги промяна. Господарите на този прекрасен нов свят няма да се нуждаят от армии от духовници, философи или агитатори, за да са сигурни, че идеите им са посяти в умовете на повечето хора. Те ще могат да използват за целта технологиите, които вече им принадлежат. В тази среда подчинението ще се възприема като върховна изява на свободната воля, а всяка идея за промяна ще изглежда повече от абсурдна.

Това е нещо, което не се е променило от началото на индустриализацията досега. Днес, както и преди повече от две столетия, бъдещето на човечеството – доколкото го има – принадлежи на утопистите.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар