В категории:История

Интелигенция и русофобия

Краят на юни 1941 година. Някой си Владимир Соколов, роден през 1913-а, жител на Орел, след като чул песента на новобранците, заминаващи на фронта: “На бой за Родината, на бой за Сталин“, записва в дневника си: „Не, на бой за Сталин аз няма да отида. За Родината? Но защо заедно с нея аз трябва да защитавам и Сталин? Защо тя не може да бъде защитавана, след като Сталин ще е съборен от власт?“

 

Сергей Иванников, Topos.ru

Думите на Соколов или поне изказване в подобен нюанс би могло да прозвучи и днес: за мнозина представители на съвременната опозиция фигурата на Владимир Путин и създадения от него политически модел затулват изцяло Русия. Същото би могло да прозвучи и преди революцията през 1917-а, когато критиката е била насочена срещу монархията. В известен смисъл на Николай Втори му е провървяло. Същността не се променя от смяна на имената: отрицанието на властта, което е на повърхността, се обръща в крайна сметка в дълбочина към отрицание на Русия като историческа общност, и като скрит колаборационизъм.

Всяко ново руско десетилетие редовно произвежда поредния „Соколов“. Външната атрибутика е различна, но психологията и стилът на мислене фактически са неизменни. Като погледнете различните етапи на новоевропейската история на Русия възникна трайното усещане, че в живота на всяко ново руско поколение се възпроизвеждат с висока степен на точност.

едни и същи идейни конфликти и интелектуални матрици.

Животът във външните си форми се променя, но шаблонът остава …

Руската държавна власт на всеки етап от своето историческо развитие редовно дава повод за сурова критика. Бюрократичната държава по принцип не може да бъде безусловно ефективна; съответно действията на държавата неизбежно встъпват в конфликт с реалността. И като следствие руската държавна бюрокрация сама прави себе си мишена за критика. По този начин възникна някакъв „капан“ за тези, които искат да попаднат в него: отричането на страната с охота мимикрира като отричане на конкретния политическия режим. А този политически режим на свой ред се отъждествява с държавата …

⁕ ⁕ ⁕

Един парадокс от съществуването на руската държава е, че при цялото очевидно несъвършенство на своята политика, в повечето етапи на развитието си тя играе по-положителна и фундаментална роля, отколкото различните аналози на „гражданското общество“. Това в пълна степен се отнася и за съвременната руска държава. Една от най-несъвършените в руската история, корумпирана, не напълно разбираща своите стратегически цели, понякога действаща откровено омерзително, тя, въпреки всичко, е по-полезна и необходима, отколкото другите алтернативни форми на организация на социалния живот. Причината е в това, че ролята на държавата в Русия е винаги същностна, а ролята на другите социални форми в най-добрия случай е съществена. Извън държавата и без държавата участта на Русия е разтваряне в световното пространство, небитие.

И даже ако си представим, че дейността на руската държава ще намери съвършенството и самата държава ще се превърне изключително в инструмент за реализация на обществени, а не на корпоративни интереси – ситуация, която е невъзможна нито у нас (в Русия), нито на Запад, нито където и да е – то отричането на руското битие ще промени само външното си съдържание: вместо критика към държавата ще възникне критика към културата, бита, масовата психология или към нещо друго. Критичното отношение към действителността тук е същностно и постоянно, а съдържанието на критиката е случайно, зависещо от обстоятелствата на конкретния исторически момент.

На пръв поглед е учудващо, но епицентърът на русофобията се намира именно сред руската интелигенция; руската интелигенция и русофобия – това са паралелни и едновременни явления. Което, разбира се, не означава, че всеки интелигент е русофоб; подобен извод би бил несправедлив и оскърбителен за огромна маса хора. Но именно в тази интелигентска среда, и само в нея, русофобията се проявява като нещо естествено и отчасти органично, а извън пределите на този кръг тя се оказва нещо случайно и повърхностно. Вследствие на това, каквато и да е защита на възгледа за руската интелигенция като затворена и самодостатъчна културно-социална група, води в крайна сметка до защита на русофобията. Мирогледът на интелигенцията изначално е двойствен и противоречив. Едно от проявленията на такава противоречивост е в устойчивата склонност към фалшификация на действителността от хора, често обявяващи, че главна им грижа е грижата за истината. Другото проявление на същите тези качества е принципното отсъствие в реалната практика на някакви етични ограничения и бариери, въпреки факта, че колективният дискурс на групата обявява „добро“ и „зло“ за най-важните свои категории.

Всички граници на възможностите в даден случай се определят в действителност не от етичните норми, а от конкретните жизнени обстоятелства. „Жертвите на ситуацията“ понякога лесно преминават през всякакви принципи, позовавайки се на „изискване на времето“ и на необходимостта от постигане на „компромис в полза на делото“. А когато ситуацията вече не изисква извършване на подобни действия, „правилността“ на собствената позиция вече се приписва не на обстоятелствата, а на собствената „добродетел“.

⁕ ⁕ ⁕

Отъждествяването на интелигенцията изключително с производството на идеи е невярно, макар че именно там се намират социалните извори на тази социална група. Строго погледнато,

интелигентът не е задължен да бъде интелектуалец.

Главната особеност на интелигенцията като социална група е свързана не с обективните фактори на нейното съществуване, а със субективните: с това, как интелигенцията разбира собствената си роля в обществения живот. Формално, на ниво декларации, мирогледът на интелигенцията е жертвен: тя активно говори и пише за своето призвание за социално и духовно служене. Но именно тук възникват и основните противоречия. В рамките на дадения тезис самото общество се разбира не като налична реалност, съществуваща тук и сега, а като проект, който трябва да бъде реализиран в бъдеще. Интелигенцията си присвоява авторството на този проект и претендира за главна роля в процеса на реализацията му. При това въпросът за реалистичността на такъв проект aприори получава положителен отговор. В действителност, интелигенцията се ориентира не към служене на обществото, което съществува, а към

служене на обществото,което „трябва да бъде“.

Интелектуалната картина на света е догматична: от нея се изхвърля всичко, което не съответства на проекта. И ако реалността не се вписва в проекта, толкова по-зле за реалността. Всичко, което не съответства на проекта, неизбежно ще бъде дискредитирано и отхвърлено. А за самия процес на дискредитиране и изтръгване не е задължително да се подбират средства. Подобни проекти на бъдещето притежават различна степен на радикализъм: самата среда на интелигенцията е конкурентно пространство за подобни проекти. Естествено, в тази среда може да се открият и относително умерени, и по-радикални проекти.

Служенето на бъдещето предполага жертвеност. Но и този елемент от идеологията на интелигенцията изкарва на показ своята двойственост и илюзорност. Формално става дума за готовността на самата интелигенция да прави жертви в името на реализацията на проекта. Но в действителност, на психологическо ниво, мнозина представители на тази социална група осъзнават себе си в качеството си на „локомотив на историята“ – в качеството на тези, които най-точно и в най-голяма степен съответстват на образа на бъдещето. При това други социални групи от обществото се определят като „аутсайдери“ в рамките на движение към утопията. Съответно, на тези групи се предоставя правото да правят основните жертви в процеса на реализацията ѝ.

Интелигенцията е вътрешно затворена група; неслучайно широко разпространение в тези среди получава терминът „духовна аристокрация“, който мнозина представители на интелигенцията ползват за обозначение на своята група.

⁕ ⁕ ⁕

Формирането на руската интелигенция е свързано непосредствено с обстоятелства от руския исторически живот.

От последната третина на XVII век руското общество се намира в състояние на непрекъснато догонваща модернизация.

Причините за това състояние на нещата са свързани със спецификата на дейността на руската държава, която на свой ред е производна на обективните фактори на историческия живот. Огромната територия на Русия прави неизбежно формирането на мощна бюрократична държава. Но веднага след като бюрокрацията става водеща политическа група, неизбежно се изостря противоречието между основополагащите тенденции, присъщи на всеки държавен и социален живот: между стремежа за стабилизиране и стремежа за развитие. Изборът на бюрокрацията по естествен начин е насочен към стабилизиране, тъй като именно това състояние в най-голяма степен осигурява възможности за осъществяване на „отчет и контрол“. Вследствие на това тенденцията за стабилизиране започва да доминира и съответно възниква ситуация на „закъснение“, на техническо изоставане: промишлено и аграрно. Реакция на това обстоятелство е и руската догонваща модернизация. Така или иначе, именно държавата носи отговорност за формиране на интелигенцията. Защото за възникването на тази група са съдействали, както постиженията на държавата, така и нейните неуспехи. Опитът на догонващата модернизация убедително е продемонстрирал наличието на устойчива връзка между технологиите и ценностите: вносът на технологии неизбежно се обръща във внос на ценности. При това потреблението на символи се оказва по-бързо и по-очевидно, отколкото материалното (технологичното) потребление.

⁕ ⁕ ⁕

Ако предположим, че днес в Русия се случи мощно обновяване на политическите елити със съпътстващо разрушаване на съществуващия бюрократичен апарат, то

страната ще получи власт, неспособна да разреши

нито един конкретен социален проблем. Резултатът ще бъде глобална социална катастрофа.

Слабата способност на представителите на интелигенцията за реална конструктивна дейност в жизнено важни сфери още веднъж изостря проблема за съотношението между проективните и критическите елементи в дейността на интелигенцията и още веднъж показва, че критическите елементи в дадения случай са първични. Социалните проекти, редовно появяващи се в тази социална група, са фактически инструменти, необходими за обосновка на критическия патос.

В контекста на слабите способности на интелигенцията за ефективна практическа дейност показателна е тенденцията, в рамките на която, оказвайки се пред избора между социални и политически права, представителите на тази социална група в болшинството си са склонни да признаят приоритета именно на политическите права. Иронията в тази ситуацията е в това, че политическите права предполагат активна политическа дейност, ориентирана към организация на обществения живот. Но именно за такива действия интелигенцията се оказва негодна. За нея „политическо“ се свежда до „говорилня“: до възможността да се изкаже собствената гледна точка, при това без да се обръща внимание какви последствия ще имат те за обществото. Подобен оратор като правило чува изключително само себе си и се ориентира изключително към външния ефект. Неговата задача е „да направи впечатление“ и да получи това, заради което да си спомнят за него с възторг максимално дълго време.

Огромното мнозинство принадлежащи към дисидентското движение на 70-те и началото на 80-те години са прекарали възможно най-активната част от живота си именно в такива дискусии. Един радикален „кухненски“ проект се сменял с друг, а през втората половина на 80-те тези хора, неочаквано и за самите тях, получили шанс да реализират това, което е било изказано някога в техните среди… Последствията са известни.

Приоритетът на политическото над социалното в сферата на правата

е крайъгълен камък на идейните платформи на либерализма и е особеност на западното политическо мислене като цяло в периода на класическото Ново време.

Либералът не се замисля за социалните права на обществото, защото за него самия редица социални възможности са осигурени от самото начало: либерализмът се е сформирал в средата на материално заможни хора. И материалното благосъстояние на либерала вече е осигурено от родителите му. Либералът го интересува как той сам ще може да реализира дадените му възможности, а какво се случва извън пределите на собствения му социален кръг, честно казано, не е интересно. Либерализмът в основата си е индивидуалистичен.

Интелигенцията в дадения случай се оказва своеобразен клонинг на либерализма. Средностатистическият интелигент се формира в относително осигурена среда и материалните блага, които ползва, ги възприема като даденост. А тъй като интелигентът е способен да пренесе върху обществото само тези проблеми, които са актуални именно за него, социалното (материалното) като проблем той го осъзнава по остатъчния принцип. Затова за него „политическото“, тоест възможността самият той да говори, ще бъде по-важно, отколкото материалното положение на обществото като цяло. И, ако изведнъж му се предостави възможност за избор, в рамките на който свободата да говори ще предполага загуба на социални възможности за по-голямата част на обществото, това няма да попречи на избиращия да направи своя избор в полза на собствените интереси. Такива са в частност съвременните апологети на 90-те години, с умиление спомнящи си за това как са успявали да говорят и пишат всякакви абсурдни неща, граничещи с безсмислици, докато обществото в този момент стремително се търкаляше надолу извън всякакви граници на бедността.

Впрочем, външната ориентация на света на идеите не изключва наличие на прагматизъм. Светът на идеите и висшите ценности понякога не пречи на „любящите роднини“ да се хванат за гушите заради наследство; на директора на музея – да краде музейни ценности, а едни от най-„просветените“ ползватели на интернет да дават оценка на външната политика на държавата в зависимост от количеството западни луксозни стоки и вина на сергиите в родните магазини.

Както беше отбелязано по-горе, материалният аспект на живота често предизвиква пренебрежителна оценка в представителя на тази група. Но такава ситуация продължава до тогава, докато този аспект е относително благополучен. Щом възникне ситуация, при която възможностите на интелигента в тази сфера са ограничени, логиката на действията му става пределно прагматична и материалистична.

Съветските филми от 70-те често рисуваха живота на интелигенцията като изключително идеалистичен, неприспособен към реалните жизнени обстоятелства, избягващ всичко, което е грубо свързано с материалните интереси. Това е типична идеологема, представяща илюзията за реалност. На интелигенцията много ѝ се иска да изглежда „безкористна и идеалистична“, включително и в собствените си очи.

Какво е общото между декларациите за вярност към ценностите на истината и доброто, от една страна, и реалната прагматична логика от друга? Това е егоцентризмът, в рамките на който същите тези ценности имат смисъл дотолкова, доколкото са атрибут на конкретна личност, нейна „частна характеристика“. Ценностите тук са просто само украшения; не човекът живее в името на реализация на ценностите и с това съществуването му е оправдано, а ценностите съществуват само дотолкова, доколкото личността ги включва в списъка на собствените постижения.

Егоцентризмът и отрицанието на всекидневната реалност вътрешно са взаимосвързани:

светът е отрицание на конкретната личност, защото той не се подчинява изцяло на изискванията на тази личност, недостатъчно пълно признава нейните желания и изисквания.

⁕ ⁕ ⁕

Изглежда, че още в началото на ХХ век руската интелигенция е абсолютно уникален исторически продукт. И тя с удоволствие дала гласност на тази идея. Но към началото на ХХI век общата историческа картина се изменила радикално. Съответно се изменила и представата за уникалността на руската интелигенция. В ХХI век Русия била една от малкото страни, решаващи проблема на догонващата модернизация. С краха на колониалната система броят на страните в това положение наброява десетки. На всяка от бившите колонии ѝ се налага да решава проблема за усвояване на западните технологии, а едновременно и усвояването на западните културни ценности.

Реагирайки на мисълта на М. Хардт и А. Негри, че днес третият свят се намира вътре в първия, необходимо е да се отбележи, че отделните елементи от първия свят се намират вътре в третия. Господството на архаични форми на живот в Габон се съчетава с производство на компютри в тази страна.

Съответно, всяка страна, встъпваща във фаза на догонваща модернизация, е принудена да създава свой аналог на руската интелигенция. В този процес може да се открои следната особеност: колкото са по-лоши стартовите условия на модернизация, толкова по-радикално местната интелигенция ще отрича основите на собствената си култура. Иначе казано, интелигенцията на Габон от ХХI век е пронизана от антинационални настроения в по-голяма степен отколкото руската интелигенция от началото на ХХ век.

ХIХ век вече ни демонстрира примери на радикално „западнячество“ в Индия, Китай и даже в Европа – на същите тези Балкани или Пиренеи. И балканският, и испанският „западняк“ искрено смятали, че истинската Европа се разполага върху ос, обединяваща Британия, Франция, и Италия, а всичко останало е ерзац-Европа.

⁕ ⁕ ⁕

Догонващата модернизация има не само социални и идеологически, но и психологически последствия. Именно към тях е необходимо да се отнесе онова първоначално неприемане на реалността, което е свойствено за самосъзнанието на интелигенцията.

Както беше отбелязано по-горе, значителна роля във формирането на такова отношение изиграва позицията на държавата, декларираща собствената си технологична изостаналост и косвено – собствено културно несъвършенство. А вече по-късно, и поставена

в ситуация на голям излишък от  производители в сферата на идеите,

обричащ мнозина от тях, ако не в ролята на социални аутсайдери, то поне в роля, несъответстваща на психологическото им очакване. Но, възможно е, не по-малка роля във формирането на психологията на интелигенцията да са изиграли конкретните ежедневни жизнени обстоятелства. Догонващата модернизация се осъществява със стремителни скокове. Вследствие на това животът на всяко ново поколение сериозно се отличава от живота на предходното. Същевременно технологичният прогрес се съпровожда от забележимо разрушаване на традиционните социални структури. Възниква сериозно несъответствие между стила на живот на старото и на новото поколение. И самоутвърждаването на новото поколение често се осъществява за сметка на дискредитиране на предходното. Думата „село“ звучи презрително предимно за гражданите от първите две поколения. На много интелигенти е присъщ своеобразният бунт „срещу бащата“. Личните, семейните конфликти, пронизващи ежедневния живот, стават онази матрица, върху основата на която се формира възприятието на по-общи и мащабни процеси. Една от особеностите на механизмите, наречени от психоанализата „Едипов комплекс“, е тяхната фатална възпроизводимост: някогашният бунтуващ се срещу собствения си баща неизбежно създава модел на възпитание, в резултат от осъществяването на който, сам става обект на бунта.

⁕ ⁕ ⁕

Усещане за елитарност, присъщо на интелигенцията, неизбежно поражда ситуация на затвореност и капсулираност, на груповщина и самоизолация. Болшинството идеи, в това число и от проектен тип, създадени от интелигенцията, никога няма да напуснат този кръг. В значителна степен интелигенцията работи за себе си, а не за обществото.

Ограничеността на информационното пространство рязко обостря конкуренцията между идеите и съответно между създателите им. Интелигентската среда е неизбежно конфликтна, а тези конфликти са до такава степен остри и непреодолими, че понякога са пречка за консолидацията на социалната група дори тогава, когато самото съществуване на групата е под заплаха. В частност такава е била ситуацията през есента на 1917 година.

В ситуация на остра конкурентна борба по правило побеждават идеите, притежаващи по-висока степен на радикализъм. Тъй като общият характер на тези идеи е критичен, то и тяхната реализация предполага засилване на критичното отношение към действителността. Конкурентната борба на субектите формира логиката на случването на идеите. Същността на тази логика е в това, че практически всяка идея

в процеса на своята радикализация е способна да стигне до нихилизъм

– тотално отричане на основите на националния живот. В условията, в които се оказва затворената група, радикализацията на идеите е не просто една от възможностите, от които може да се възползваш или да пренебрегнеш, а това е обективно изискване; норма на рационалността, формираща контурите на съществуването. В този случай нихилизмът се оказва необходим и финален етап на случването на идеята, който е показател за нейната зрялост.

По този начин може да се констатира, че картината на света на интелигенцията, взета в своята пределна изказаност, представлява нихилистична картина. В своята пределна конкретизация тя неизбежно става отрицание на всички основи на народното (националното) битие, тоест – русофобия. Съответно, и апологията на интелигенцията, мислена като самостоятелна и самодостатъчна социална група, като общност, противостояща на обществото като цяло, неизбежно става апология на русофобията.

Условие за преодоляване на нихилистичната перспектива за представителя на интелигенцията е „разтваряне“ на своето съществуване – изход извън пределите на изключително интелигентската среда и отказ от самоопределяне в съответствие с нормите на интелигентската общност. По парадоксален начин „разтварянето“ на личността в по-широка универсална общност е способно в по-голяма степен да съхрани и развие тази личност, отколкото вкоренеността ѝ в себе си или в някаква по-малка група. Подобна възможност обаче по-лесно се постулира, отколкото се осъществява. Самата посока на изхода понякога е неочевидна и проблематична.

За мнозина представители на руската предреволюционна интелигенция такъв изход станал обръщането към православието. Своеобразен външен символичен пик на това движение е издаването на сборника „Вехи“. Но връзката на интелигенцията с православието се оказва много важна за представителите на самата интелигенция, докато за православието се оказва с доста нееднозначни последствия. От една страна, благодарение на същите тези „веховци“ например, били създадени нови православни модели на светоглед – православното богословие получило значителен импулс за развитието си; от друга страна, често интелигенцията привнася в православието онези негативни черти, които изначално са били свойствени на нейната психология. И в крайна сметка изказванията от името на християнската религия започват да носят в себе си, вместо идеи за смирение и покаяние, патоса на догматизма и особената избраност, поставяща „православния“ съзнателно по-високо от всички останали хора.

⁕ ⁕ ⁕

Днес представителите на интелигенцията се нуждаят от

движение, отчасти напомнящо „хождение в народ“

(сближаване с народа) от 1873 година. Но ако народниците на 1870-те осъществявали това движение, за да разкажат на селския свят своята собствена истина, то съвременното сближаване с народа е необходимо, за да може интелигенцията да се откаже от собствените си „истини“. Следването на собствените абстрактни схеми трябва да отстъпи място на конкретната практическа работа. Представителите на родната интелигенция като правило познават зле тази страна и този народ, сред който живеят. Съвременната ситуация създава всички условия, така че това положение да се промени. Време е да се разбере, че Русия не се ограничава от околовръстния път на Москва, а започва едва зад пределите му. Безусловно, не става дума за това, че представителите на интелигенцията трябва да се превръщат в работници, селяни, да се занимават с физически труд. Но нека поне да говорим за работа по специалността. Човекът с висше образование трябва да разбира, че образованието му не е само негова лична заслуга; това образование е платено от обществото и държавата. Време е да се връщат дълговете.

Човек, завършил педагогически институт, но работещ като фотограф на сватби и партита и пишещ в биографията си, че основната му работа е „блогър“… Не е ли тази ситуация груба насмешка над самата идея за висше образование?

Днес както никога е актуална идеята на малките дела.

Именно конкретни, практически дела изисква живота от интелигенцията. Един асфалтиран път на село, озеленяване на квартала в провинциален град, проект и строеж на жилищна сграда, една година работа в училище – всичко това по отделно е повече от няколкостотин публицистични текстове, написани и публикувани от представителите на интелигенцията през последните десетилетия. Повече, макар и по тази проста причина, че конкретните дела предполагат конкретен резултат и конкретна, индивидуална отговорност. Именно това, което родната интелигенция се стреми да избегне на първо място.

Критическото отношение към действителността днес – това е преди всичко практика на малките дела. Подобно отношение трябва да е ориентирано именно за получаване на конкретни резултати. Учител в училище може да губи време за критика на системата на средното образование и да таи в душата си мисълта за „загубените поколения“, а може и да работи така, че, въпреки всичко, неговите ученици да излязат от училище грамотни, образовани хора. Конкретната работа на терен изисква редовен труд, търпение и не на последно място отказ от завишени самооценки. Признание за това, че обществените интереси трябва да стоят по-високо от личните. Но подобна перспектива за повечето представители на родната интелигенция се оказва непостижима. За повечето хора от тази социална група въпросът за количеството луксозни стоки на сергиите е по-важен от въпроса за състоянието на родното производство или от въпроса за качеството на живот в руската провинция. И едното, и другото в повечето случаи е само повод да се изплюска същото това швейцарско сирене в компанията на себеподобни под традиционната мантра, че „всичко е зле в държавата и виновна затова е самата държава“.

Да се върнем към началото… Владимир Соколов, в крайна сметка, отишъл да служи в нацистката преса, работил в рускоезичния вестник „Речь“. След войната живял в Съединените щати. Впрочем, кому днес е интересна съдбата на Владимир Соколов?

 

(Със съкращения от www.topos.ru)

Оставете коментар