Антъни Бурдейн заведе зрителите на награденото си с Еми предаване Parts Unknown на места, където повечето медии не биха отишли. Привидно той разказваше истории за приготвянето и консумирането на храна. Но Бурдейн беше очарован най-силно от различните култури и човешките преживявания, отразяващи се в тях. Това въвличане бе както професионално, така и лично и политическо.
Той казваше, че е разказвач на истории, а не журналист. Но странстващият по света готвач неизменно бе и по-ярък коментатор на геополитиката, отколкото експертите, които сякаш винаги заговорничат против разбирането за споделената ни човечност.
Готвачът и автор, който ни напусна на 61-годишна възраст, се стремеше да разшири това разбиране. Той правеше това като пътуваше до конфликтни зони и канеше зрителите да се разходят заедно с него по пазарите, кухните и масите на семействата, чиято доброта и порядъчност рядко бива представяна в медийното отразяване на страни, които са в конфликт със себе си, със съседите си или със Съединените щати. Той направи това в Кюрдистан, Конго, Либия, Мианмар и дори Иран. “Объркан съм. Не се предполагаше да е така. От всички места, от всички страни през всички години на пътуванията ми, тук в Иран съм най-топло поздравяван от напълно непознати”, заяви той.
Посещението му в Газа, Западния бряг и Йерусалим през 2013 г. обаче бе това, което доведе до най-силните оценки за предизвикателствата и възможностите на работата му. “Няма никаква надежда, никаква, да говориш за това, без да вбесиш някого, ако не и всички”, заяви той при представянето на този епизод на Parts Unknown. “В края на това предаване мнозина ще ме виждат като симпатизант на терористи, ционистка маша, самомразещ се евреин, оправдаващ американския империализъм, ориенталист, социалист, фашист, агент на ЦРУ и дори по-лошо”.
Here is Anthony Bourdain with a group of children in Gaza. Thank you for shining your light on the dark places. pic.twitter.com/225CETUQZd
— Erin Cunningham (@erinmcunningham) June 8, 2018
Този един час телевизия, подготвена от Бурдейн, бе толкова честна и уважителна в представянето на палестинците, че Мюсюлманският съвет по обществените въпроси в САЩ го почете с наградата си Гласове на смелостта и съвестта в медиите през 2014 г.
Отговорът на Бурдейн представляваше остра критика на медиите, които не отразяват цялата история на различните народи и техните изключителни култури:
“Бях много благодарен за реакцията на палестинците към това, което правих – нещо, което ми изглеждаше съвсем нормално, нещо, което правим през цялото време: да показваме нормални хора, правещи ежедневни неща, да готвят и да се наслаждават на храна, да играят с децата си, да говорят за своя живот, за своите надежди и мечти.
Това, че тези образи се оказаха шокиращи за толкова много хора, предполагам е измерител за това колко изкривена и плитка е представата ни за тези хора. Светът е причинил много ужасни неща на палестинския народ, но най-срамното е това, че ги е ограбил от човешката им същност”.
“Хората не са статистика. Това е всичко, което се опитахме да покажем. Малка, жалко малка стъпка към разбиране”, завърши Бурдейн.
Това вероятно наистина бе малка стъпка, но със сигурност не беше жалка. Тя има значение, подобно на всичко, което Антъни Бурдейн се опитваше да ни научи – в своите книги, програми по различни телевизии и в документалистката си – като забележителният му филм от 2017 г. WASTED: Историята на хранителните отпадъци – посветен на политиките на производство и консумация на храна.
Бурдейн пресичаше границите не само в географията, но и в практиката. И разбира се това не винаги бе посрещано с одобрение. “Често чувам – придържай се към храната, спри да говориш за политика”, сподели готвачът през 2017 г. Неговият отговор на всеки опит фокусът на работата му и хуманността му да бъдат ограничени съставлява жизненоважна част от наследството, което Антъни Бордейн е подготвил за нас.
“Няма нищо по-политическо от храната”, заяви той пред Food & Wine. “Кой яде? Кой не яде? Защо хората готвят и какво готвят? Това винаги е краят или част от дълга история, често болезнена. Пътувам по цял свят и питам хората: “Какво те прави щастлив, какво ядеш и какво би искал децата ти да ядат след десет години?” и получавам наистина интересни и сложни отговори в места като Бейрут, Иран, Виетнам и дори Детройт”.
