Едно от предложенията за орязване на социални разходи в Бюджет 2018 бе свързано с намаляване на обезщетението за временна неработоспособност, т.е. болничните. Аргументът за него бе, че съкращаването му от 70 на 50% за първите три дни ще намали стимула за ползване на фалшиви болнични, а управителят на НОИ Ивайло Иванов обясни, че “почти във всички държави има период в болничните, в който лицето не получава възнаграждение”.
Логиката сочи, че подобно орязване ще намали същевременно и стимулите на работещите да се лекуват, когато са наистина болни, което по-късно може да доведе до по-скъпи усложнения при лицето или просто разпространение на болестта, когато тя е заразна. Управляващите обаче се фокусират върху съкращенията на базата на допускането, че увеличеният брой болнични се дължи на измами. Те не предоставиха никакви доказателства за това, нито положиха усилия да оборят други вероятни хипотези – например, че работниците взимат повече болнични, защото са все по-малко склонни да рискуват здравето си, както и това на колегите си, ходейки болни на работа, или вече се притесняват по-малко, че ще загубят работата си, ако отсъстват по болест.
Причината за нарастването на броя болнични листове не е категорично ясна, но онова, което знаем със сигурност е, че страната ни заделя чувствително под средноевропейските нива за обезщетения при болест. Последните обобщени данни на Евростат за 2015 г. показват, че страните от ЕС отделят средно 3.6% от всички социални плащания за болнични, докато за България този дял е 2.7%. Начело по този критерии са Кипър, Германия и Холандия, а на дъното – южноевропейските страни, пострадали най-тежко от икономическата криза, заедно с няколко държави от Източна Европа.
Сред последните по този показател е и Франция, но там разходите за болни служители са малък дял от общите социални плащания не защото са твърде малки, а защото другите пера от социалната защита са сериозно застъпени. В България е точно обратното – всички социални плащания са относително малък разход, така че болничните изглеждат по-голямо перо, отколкото са в действителност.
Ако ги разгледаме като част от БВП, виждаме, че България отделя двойно по-малък дял, отколкото е средното ниво за общността и вече не изпреварва Франция, а само Унгария, Естония, Италия, Португалия, Румъния и Гърция.
Управляващите се фокусират върху броя на издадените болнични, който нараства, но не и върху факта, че те са в размер на едва 0.5% от БВП. Представени като разход в евро на човек от населението, тези разходи се оказват вторите най-ниски в ЕС. България отделя 27 евро годишно на човек за болнични, което е повече само от разходите в Румъния (17 евро). За сравнение, в най-социалната източноевропейска страна, Словения, това перо в бюджета възлиза на 179 евро/човек.
В Германия разходът на глава от населението е 22 пъти по-голям от този в България, но това не се отразява негативно на двигателя на европейската икономика. В Норвегия, която не е част от ЕС, но участва в общата статистическа програма, разходите за болнични на човек от населението са 60 пъти по-високи спрямо тези у нас, достигайки 2.4% от БВП.
Ниските разходи за обезщетения при временна неработоспособност в България се дължат на начина на изчислението им и на сивата икономика. За първите три дни те представляват 70% от среднодневното възнаграждение и се поемат от работодателя, което значи, че работникът губи почти цяла дневна надница за първите три дни от болестта си. Ако стажът му е по-малък от 6 месеца, той няма право на никакво обезщетение. След третия ден плащанията се поемат от НОИ, като е в размер на 80% среднодневния осигурителен за последните 18 месеца. В резултат служителите, които са били безработни, на по-ниска заплата или просто не са били осигурявани върху реалното заплащане от работодателя си получават ниско обезщетение.
Всичко това може да стимулира работниците да пренебрегнат лечението си, с което разходите за болнични биха намалели, но за сметка на потенциално увеличени здравни разходи и намалена производителност. Това обяснява и защо страни като Германия, Холандия и Норвегия отделят значителни суми за болнични, като същевременно се радват на проспериращи икономики. Просто да караш болните да работят накрая излиза по-скъпо, отколкото ако им платиш, за да се лекуват.
