На 10-ти януари тази година почина Зигмунт Бауман, социолог, философ, социален теоретик. Социалист. Автор на няколко десетки книги, един от наследниците на идеите на полската хуманистична социология, студент на Станислав Осовски (Stanisław Ossowski) и на Юлиан Хохфелд (Julian Hochfeld). Един от последните големи социални критици, които сериозно разглеждат темите за алиенацията, фетишизма и постепенното световно комерсиализиране на човешките отношения.
Това е голяма загуба за всички онези, които във времената на повсеместен страх, егоизъм, насилие, изолация, самота, увеличаваща се комерсиализация и деградация на човешките взаимоотношения търсят радикални политически и културни алтернативи.
Непрекъснато ни убеждават, че няма алтернатива на неолиберализма, цитират ни Маргарет Тачър – „Няма такова нещо като общество. Има индивиди мъже и жени, и семейства“. Твърдят, че сме обречени на постепенна фрагментация на социалния свят, растеж на глобалното неравенство и неравноправие, оскотяване на човешките взаимоотношения, че все по-голяма група от хора ще са осъдени да бъдат невидими за обществото, че ще има много страдания и лишения във връзка с все по-безмилостните и абстрактни механизми на икономическите сили.
За да се подготвим за битката за по-добър свят, където можем мирно да споделяме ресурсите и да си сътрудничим с другите хора, независимо дали са подобни или различни от нас, ни е необходимо знание и информация, защото тези елементи са основните източници на власт. Но това няма да е знание с безкраен срок на годност, нито ще бъде еднакво полезно за всеки индивид и всяка социална група. Бауман, следвайки Хегел, приема, че функцията на философията (а така също и на социологията), е да даде представа за епохата чрез определени понятия и концепции.
Социологията, философията, социалната теория позволяват на оказалия се в плен на властта индивид да притежава набор от инструменти, които да му служат за критична оценка на реалността и за предвиждане на следващите стъпки на действие – така, че да има чувство за собствена идентичност, субектност и смисъл. Той не би могъл да предскаже далечното бъдеще, защото това би изисквало, познаване на фактори, които все още не съществуват.
Бауман често цитираше Нилс Бор: „Предвиждането е много трудно – особено що се отнася до бъдещето“. За да разберем къде авторът на „44-те писма от течната съвременност“ е виждал почти през цялата си интелектуална кариера надеждата за човечеството, трябва да си припомним неговата концепция за трите периода в историята на западната цивилизация.
В първия период, наречен прамодернизъм, хората са живеели в малки, локални общности, образувани на принципа на общите традиции. За да бъдат подкрепяни от съседите си и да имат чувство за сигурност, стриктно са се придържали към заповедите и изискванията на общността. Кохезията на тези общности се е дължала предимно на трудностите в придвижването, характерни за тогавашното състояние на технологиите. В Европа повечето селяни до XIX век рядко са се отдалечавали на повече от няколко десетки километра от селата си. В такава общност „мълчаливото и естествено“ споразумение за изповядваните ценностите е било гарантирано от липсата на каквато и да била рефлексивност и от невъзможността да си представят други начини на живот.
Бауман отбелязва, че разпадането на тези общности започва в момента, когато разбиранията и мненията, споделяни от членовете им, станат осъзнати и са предмет на размисъл и анализ, когато се появява критика и опити за промяната. „Общността може да бъде единствено несъзнателна, или постулирана. Когато тя започне да се хвали с уникалните си качества, да се възхищава от девствената си красота и да кичи околните огради с многословни манифести, призоваващи нейните членове да оценяват чудесата ѝ, а всички останали да „ахкат“ или да си затварят устата – можете да бъдете сигурни, че (идеално – допълнение на автора) кохерентна общност вече не съществува (или все още не съществува, в зависимост от обстоятелствата). Говоренето за общност (или по-точно, когато общността говори за себе си като за общност), това е вътрешно противоречие“ – заявява красноречиво професорът от Лийдс в книгата, озаглавена „Общността „.
Разпадането на местните общности, като определящ фактор за идентичност и основен инструмент за солидарност започва с края на Средновековието и в някои европейски страни продължава интензивно до ХХ век. Разпадът се изразява (както и началото на капитализма) в отделяне на домакинството от мястото, където са средствата за препитание и в разпространение на наемния труд.
Вторият период от историята на Запада е класическият модернизъм. По време на този период са създадени централизирани национални държави, образуват се народи и социални класи, изобретена е идеята за социален прогрес. Началото на новото разбиране за човешкия индивид, характерно за модернизма, Бауман вижда в известната реч на Бог до Адам, написана от Пико дела Мирандола: „Другите същества имат преписана от мен определена натура и характер. Но ти можеш сам да определяш своите чрез собствена ти воля. Като един свободен и суверенен занаятчия можеш да моделираш своята форма от свой собствен материал“.
Както отбелязва авторът на „Общността“, освобождаването от зависимостта на местната общност е постигната с цената на изкореняване на широки народни маси. Това е довело до появата на голям брой „изключени“ – скитници, престъпници, безимотни селяни, пролетарии. Тези хора постепенно са били включвани в коловоза на унизителната и лишена от чувство за смисъл и достойнство фабрична система за работата, или са изпращани в колониите. Съвременното социално инженерство – а официалната социология се превърна постепенно в неговия най-развит инструмент – се роди като опит за свеждане до фабричната система на етиката на работата, характерна за селските занаятчии от предмодерността. Целта също така беше да се осигурят ред видими и съответстващи на нормите поведения на масите, които се възприемат като заплаха за обществения ред.
Като типично за съвременните интелектуални елити изказване Бауман цитира създателя на психоанализата, мислителят, считан за прогресивено – Фройд. Той се е оплаквал, че „масите са лениви и неосъзнати, не понасят да се отказват от желанията си, не е възможно да бъдат убедени с аргументи в необходимостта от това, индивидите са в противоречия и не се се подкрепят взаимно, което гарантира морален упадък“. Казано накратко, на тези две описания на човешки характеристики дължим, че културните институции могат да бъдат поддържани само по принуда. Става дума за това, че хората не желаят спонтанно да работят и за факта, че човешките страсти не са податливи на силата на аргументите. Така обществото е разделено на два сегмента – някои са били предназначени да бъдат самостоятелни и да ръководят, а съдбата на другите е желязна дисциплина, наложена отгоре надолу. А всъщност – отбелязва Бауман, след Веблен – човекът има естествен „инстинкт за добре свършена работа“, изразен в нежеланието за напразни усилия и в удоволствието да се работи ефективно.
Тогавашната нова държава и нейните институции си служат с принуди и с насилие за подсигуряване на реда, а така също и с индоктринация, водена чрез училищата и църквата с подкрепата на интелектуалците. Един вид държавно градинарство, опитващо се да наложи на света единни концепции и да сегментира населението на достойни за запазване и на безполезни човешки плевели, които предстои да бъдат ликвидирани в името на напредъка. От този стремеж към постигане на единен тип и ред по-късно изникват патологичните режими на нацизма и сталинизма, които практикуваха убийства по „категории“ – едностранни решения за ликвидирането на беззащитни етнически и социални групи преди те дори да са имали време да извършат престъпленията, които са им били приписвани.
Другата идеология на напредък, пропагандирана от държавата, е да се насърчава етиката на труда. Широко споделяните тези за „греховността“ на работническата природа, за неспособността ѝ да мисли рационално и за моралната ѝ малоценност пряко повлияват избора на мерки за подсигуряване на дисциплина. Джон Стюарт Мил, твърди че „напразно търсим в работническата класа честни и достойни хора, които ще решат да работят добре в замяна на добри заплати; в по-голямата си част те се опитват да получат възможно най-много, като в същото време дават най-малко“. Работникът е бил описван като безчестен, нестабилен и не особено морален тип. Бауман цитира Майкъл Роуз, който пише следното за създателя на научното управление и изобретателя на работата на парче – Фредерик Тейлър:
„Етиката на труда не играе почти никаква роля в неговите техники за управление. Положителната ангажираност в работата е стимулирана от внимателно манипулиран паричен стимул. Идеалният работник за Тейлър не е американец, а холандски емигрант на име Шмид. Това, което Тейлър е ценял в Шмид, със сигурност не е било моралното му задължение към работата, а ентусиазмът му при вида на доларовите банкноти и готовността му да изпълни всичко, което се изисква от него, само и само да получи парите“.
Материалните стимули са били основното лекарство срещу хаоса, който би могъл да се появи, ако се разчита на моралните импулси на работниците. Целта е, както отбелязва авторът на „Работа, консуматорство и новите бедни“ в една от последните си книги – „Течен страх“, да се гарантира, че широката маса от населението ще ограничи живота си само до това да възпроизвежда проектирания от другите социален, икономически и политически ред. Задачата на съвременната модерна власт е да сътвори условия, в които индивидът остава с впечатлението, че прави доброволно това, което се очаква от него, поучава Бауман.
Също толкова важен аспект от модерните и постмодерни стратегии на властта е да се направи състоянието на индивидуалната автономия официално достъпно, но на практика недостижимо за по-голямата част от населението. За по-голямата част остава несбъднат блян най-често пропагандирания модел на индивида – агресивен човек, който постоянно повишава пазарната си стойност, самотно печели битките на пазара на труда и също така съревнованието за висок статус и положение, свързано с правилата на потребителския пазар. Той винаги е желан партньор, независимо дали става въпрос за секс, бизнес или работа.
Бауман е подчертавал многократно – в тежки времена и най-вече в течната съвременност сме определени за индивиди де юре, но ние не разполагаме с ресурси, умения и достатъчно увереност, за да се превърнем в индивиди де факто, упражняващи контрол върху ключовите аспекти и моменти от живота си. Реализацията на позитивната свобода, дефинирането и постигането на собствени цели днес прилича на ситуацията, която доведе до бягството на евреите от Египет. Както Бауман отбелязва: „В този ден фараонът издаде следната заповед за пазачите на работниците и писателите – няма вече да доставяте слама за производство на тухли на хората […]. Отсега нататък нека сами да се снабдяват“.
Когато писателите-израилтяни обърнаха внимание на фараона, че е невъзможно ефективно и с пълна пара да се произвеждат тухли, ако не се получава слама, и че по този начин се поставят на поданиците искания, невъзможни за изпълнение, фараонът хвърли цялата вина върху хората, крещейки, че са много мързеливи.
Примерите за подражание на днешните пролетарии, безработни, на обедняващата средна класа и на така наречените подкласи това са бизнесмените, известните личности, международните креативни мениджъри, занимаващи се с обработка на символи и информация, маркетинг и реклама, които представляват съвременната модерна и децентрализирана (не е сигурно, ако се вземат предвид процесите за формиране на медийни монополи!) пропаганда.
Когато се обръщаме към частни експерти или терапевти, за да ни помогнат да се справим със системните си екзистенциални проблеми, използвайки биографичните ни ресурси, чуваме винаги една и съща препоръка: „Да приемем себе си, да полагаме повече грижи за собствените си нужди, да се концентрираме на собствената си вътрешна способност да изпитваме удоволствие и удовлетворение и в същото време да бъдем по-малко зависими от другите и да не обръщаме много внимание на техните нужди и тревоги (…)“.
Работниците бяха убедени, че е възможно да спечелят битката за по-добри условия на живот и труд в спор с работодателя и държавата само чрез компенсиране на своите слабости с многобройни и дългосрочни участия в спора. Днес една от най-разпространените стратегии на властта е избягването на спазване на каквито и да било задължения там, където работната ръка е покорна, послушна и готова за отстъпки. Днешният капитализъм се характеризира с краткосрочна перспектива във времето, с изплъзване на капиталите от контрола на държавата и с факта, че всеки работник има стойност в очите на работодателя, равна на последната му заслуга. Понякога дори и по-добрата производителност на екипа, намалените разходи и рекордните печалби не спират капиталиста да премести производството другаде. Гъвкавостта на привидно еднаквите взаимоотношения в работата означава повече свобода за капиталиста, постигната с цената на загубата на свобода и сигурност в утрешния ден за по-голямата част от работническата класа. Този, който манипулира несигурността, сега е господар на другия.
Бауман остава един от най-яростните критици на либералната, отрицателна концепция за свобода. Свободата никога не е абстракция, нейните ресурси са ограничени. Свободата от принуда трябва да бъде допълнена с възможността за постигане на цели. За един идеален вариант на реализиране на истинската свобода на индивидите в социално-либералната държава важи мотото на Оливър Уендъл Холмс: „Границата на свободата на юмрука ти е дотам, където започва носа ми“. Въпреки това, атрибут и основна характеристика на властта е да кара най-уязвимите да плащат сметката за увеличаването на нейните свободи и сигурност, оформяйки по този начин взаимоотношенията на работното място, в семейството, в църквите и в асоциациите. И така властта си подсигурява привилегията да не се учи от грешките си. Ако аз съм по-силен, ще се преструвам, че носът ти започва там, докъдето не може са стигне юмрука ми.
Идеалът, пропагандиран от експертите на романтичните или приятелски отношения, са така наречените „чисти отношения“, траещи само дотогава, докато съществува взаимно удовлетворение. Ако някой не ми допада, а аз се чувствам привлекателен и интелигентен, избягвам да го информирам за недоволството си и да му представям своите искания и очаквания, а просто го изоставям и тръгвам да търся нови любовни или професионални завоевания, които ще ме утвърдят в собствената ми самооценка.
Като любовник, партньор, съпруг, или също така като работодател или гражданин, избягвам усилието да търся компромиси, да преговарям и да развивам умения за разбиране на нуждите на другия и уважение на неговата уникалност. Смятам, че с късмет, атрактивност и оригиналност мога без никакви усилия да си създам общност. Най-добре с хора, които са ми подобни. Обаче, предупреждава Бауман, общности, до които лесно можеш да се присъединиш, които изискват посвещаване на малка част от твоята личност и време, обикновено не се отплащат с лоялност и дълготрайност. Отличителна черта на течната модерност е фактът, че всякакви социални групи и човешки взаимоотношения са непостоянни, крехки и лесно се разрушават едностранно. Този факт не е благоприятен за създаване на доверие, солидарност и колективна борба за ограничаване на огромните неравенства, които биха могли да сполетят всеки един от нас. Не е благоприятен и за обединяване на ресурсите или за планиране на общо бъдеще.
Държавата не ни гарантира необходимите грижи в случай на безработица, случайни инциденти или бедна старост. Оправдава се с предприемане на действия срещу преувеличаната заплаха от страна на икономическите мигранти, дребните престъпници, уличните просяци или наркоманите. И в същото време опрощава всеки грях, ако виновникът е достатъчно мощен и силен. Както язвително отбеляза веднъж Бауман, никой няма да нарече богатия алкохолик пияница, или финансовия престъпник крадец.
Днес има повече вреда от разпространяването на фалшиви информации, отколкото от уличната престъпност. Стратегиите на властта стават все по-фини. Една от най-коварните е подигравката с идеята за общото благо и сугестията, че да се грижиш за общите интереси и да имаш желание да помогнеш на другия са поведения, генерирани от самовлюбване и измама. Друга подобна стратегия е бомбардирането на гражданите-потребители с несвързани по никакъв начин и лишени от всякакъв контекст образи на насилие. По този начин се прикриват истинските първопричини, коренящи се в системата, и се фалшифицира тяхната скала и мащаб.
Друг проблем, който трябва спешно да стане достояние на всички хора, е нивото на монополизиция на медиите и фактът, че знаем много малко за супер богатите, истинските господари на нашия свят. Те са в състояние едностранно да развиват своя имидж и да налагат неговото утвърждаване. Бауман отбелязва явлението, че макар да има универсални ценности, властта е в състояние да прави произволни нарушения в прилагането на някои от тях. Елитите в действителност винаги остават една крачка по-напред от контролираните от тях маси. Пример за това е поддържаната от тях илюзия пред най-бедните слоеве на обществото, че основният регулативен механизъм на съвременното общество е участието в „съревнованието в работата“.
В същото време течната модерност, постмодерността и неолиберализмът – означават точно замяната на етиката на труда с „естетиката” на потреблението. Вместо да учат гражданите на самостоятелно морално поведение, базирано на вътрешни ценности, те разчитат на тяхната податливост към материални изкушения. Съществуването и разширяването на свободния пазар, а така също и оттеглянето на държавата от важните области на живота, се обяснява в голяма степен не толкова със задълбочен икономически анализ, а най-вече с посланията, изпълнени със „здравия разум“ на популистите, които обичат да повтарят, че „хората сами по-добре знаят как да харчат парите си“, че „вие заслужавате да бъдете обслужени индивидуално“ или императивно повеляват: „излез от зоната си на комфорт“.
Днешните механизми за доминация не са базирани на принудата, а на изкушението и представянето на измислените (и удобни за скритите в сянка лобисти) решения на социалните проблеми. През 1962 г. Зигмунт Бауман написа: „По-малко управленческата и дори антиуправленческа, по-традиционната и хуманистична версия на социологията (…) се стреми да направи човешкото поведение по-малко предвидимо, активирайки вътрешните мотивационни източници за взимане на решения – осигурявайки на индивида богата информация за положението му и по този начин създавайки оптимално поле за избор“.
С една дума задачата на социолога е да конфронтира нашите най-свети културни идеали с фаталната и пълна с лицемерие тяхна реализация. И също така да подсигури за индивида чувство за смисъл, цел, хармония с живота и инструментариум за борба със социалното потисничество. Това е особено важно днес, когато застрашително нарастват легионите на „хората-отпадъци“ и в световен мащаб се увеличава армията на „подкласите”. Става дума за хората, притесняващи се да си поискат полагаемото и да се борят с несправедливостите, на които са подложени, поради погрешно разбраната вина, с която изкуствено са ги закърмили. Хората, лишени от правото на глас в обществото. От тяхно име трябва понякога да вземат думата други хора, които засега са извън перспективата за социална деградация. Със сигурност авторът на няколкото десетки изключителни книги, над 50 години прекарал в изкупуване на младежките си грехове, би се съгласил с Йежи Лец, друг важен свидетел на ХХ век, който предупреждаваше: „Не очаквай от този, на когото му е запушена устата, да говори за това“.
Поемането на отговорност за ближния не е лесна работа. Много от нас носят метафизичната вина на безразличието към случващите се злини. Истинската моралност не очаква отплата, не се отказва от действие поради риска от грешки. Както пита Бауман в един много важен текст, „пазач ли съм на ближния си?“ (в книгата „Индивидуализирано общество“). Смисълът на грижата към съгражданите не се измерва с икономически единици, с някаква транзакция, а се състои във възстановяването на достойнството и човещината на индивида, включването му в обществото, независимо дали някога ще бъде в състояние да стои изцяло сам на собствените си крака. Намирането на рационални аргументи, за да се погрижим за друго човешко същество, прилича на намирането на рационални аргументи за даването на обещания „докато смъртта ни раздели“ при сключване на брак.
Не винаги се срещаме с благодарност, не винаги нашата помощ и грижа са ефективни. Понякога можем да помогнем на другия единствено чрез ограничаване на собствените си нужди и потребности, чрез отказ от свои собствени важни планове, чрез амнезия на гордостта ни или пряко излагане на подигравка.
Борбата е за това, държавата да се съгласи да използва някои от моите ресурси с цел да помогне на тези, които не познавам и вероятно няма никога да видя. Трябва публично да признаем, че често прилагаме различни стандарти за себе си и за другите, окачествявайки ги като „ирационални, зависими, лузъри“. Така стана в САЩ, където поколението на „бейби бума“ се възползва от щедри социални програми, а впоследствие излезе с постулата за премахване на значителна част от социалните осигуровки. Това не може да се определи другояче, освен като „да отрежеш клона, на който седиш“.
Подобни тенденции се наблюдават и в Полша, където поколението, което си присвои част от общите ресурси, имаше късмета да работи в предприятия, членуващи в синдикални организации, и да се възползва от регулираните правно-трудови отношения, след това излезе с постулата за радикално комерсиализиране на социалните услуги и подкрепи хиперкапитализма.
Както заявяваше Зигмунт Бауман , „ако искате мир, грижете се за справедливостта.“
Твърде често поведението на сравнително проспериращите и сигурни страни в света наподобява това на Каин. Такъв беше случаят с Турция, която е член на НАТО. На прага на инвазията в Ирак тя започна да затваря своите граници, страхувайки се от наплив на бежанци, генериран от неясната, глупава и почти убийствена политика на пакта, в който членува. Такъв беше случаят и с Австралия, „член на антитерористичната коалиция“. Преди инвазията в Афганистан тя отпрати приближаваща се до нейните граници лодка с афганистански бежанци, насочвайки я към необитаем остров. Под неверния претекст, че афганистанците не са заплашени в страната си. И както тъжно констатира Бауман, с одобрението на 90 процента от австралийците.
Да си извлечем поуки и да направим заключения от примерите на професора! Не бяха ли поляците тези, които се надяваха да участват в експлоатацията на петролните полета в Ирак? Сега готови ли са да обърнат гръб на посланията на папа Франциск и да извърнат очи от страданията на ближните?
About The Author
