Най-голямата грешка в историята на науката

Darren Curnoe, The Conversation

Науката е една от най-забележителните изобретения на човечеството. Тя винаги е била източник на вдъхновение и разбирателство, като повдигна завесата на невежеството и суеверието, и бе катализатор за социална промяна и икономически растеж, спасявайки живота на безброй хора.

И все пак, историята също ни показва, че тя е нож с две остриета. Някои открития са донесли много повече вреда, отколкото полза. А има и една грешка, за която никога няма да прочетете в онези интернет списъци за най-големите научни гафове за всички времена.

Най-лошата грешка в историята на науката е несъмнено класифицирането на хората в различни раси.

Има няколко големи претенденти за тази съмнителна чест. Мащабни гафове като изобретяването на ядрените оръжия, изкопаеми горива, CFC (хлорфлуорвъглеводороди), оловен бензин и ДДТ. Също немощните теории и съмнителни открития като светлоносния етер, разширяващата се земя, витализма, теорията за чистата дъска, френологията и човека от Пилтдаун, за да назовем само няколко.

Но расовата теория се откроява сред всички тях, защото е причинила неизброими страдания и е била използвана, за да оправдае варварски дела като колониализма, робството и даже извършване на геноцид. Дори и днес тя все още се използва, за да се обясни социалното неравенство и продължава да вдъхновява възхода на крайната десница в целия свят.

Вземете за пример полемиката около книгата “Тревожно наследство” на Николас Уейд от 2014 г., ако дори за миг изпитате съмнение какъв резонанс все още предизвиква расата за някои хора.

Човешките раси са били изобретени от антрополози като Йохан Фридрих Блуменбах още в осемнадесети век в опит да се категоризират нови групи от хора, които биват срещани и експлоатирани в резултат на постоянно разгръщащия се европейски колониализъм.

От самото начало произволният и субективен характер на расовите категории е широко признат. През повечето време расите са оправдавани на основанията на културни или езикови различия между групи от хора, а не на биологични такива.

Тяхното съществуване е приемано за даденост чак до ХХ век, когато антрополозите още са били заети да пишат за расите като биологично обяснение на разликите в психологията, включително интелигентността и образователните и социално-икономическите последици за групи от хора.

И все пак винаги е имало голяма доза неудобство относно расите и широко разпространено убеждение, че расовите категории са на практика изключително трудно приложими.

Един известен критик на расовата теория е американският антрополог Ашли Монтагю, който пише през 1941: „Oмлетът, наречен “раса” не съществува извън статистическия тиган, в който е бил изведен под топлината на антропологическото въображение“.

Ако расата все още резонира днес публично и политически, какво мислят учените за нея? Дали антрополозите в частност все още смятат, че расите са действителни?

Ново проучване сред повече от 3000 антрополози, направено от Дженифър Вагнер от Geisinger Health System и нейния екип, наскоро бе публикувано в Американски журнал за физическа антропология. То предлага някои ценни открития за техните възгледи и убеждения.

Хората, участващи в проучването, са членове на Американската антропологична асоциация, най-голямата професионална организация на антрополози в света.

Те са помолени да отговорят на 53 твърдения относно расите, обхващащи теми като това дали те са реални, дали се определят от биологията, дали трябва да играят роля в медицината, за ролята на расата и потеклото в търговските генетични тестове и дали терминът раса трябва да продължи да се използва изобщо.

Най-показателен е отговорът на изявлението, че „човешка популация може да бъде разделена на биологични раси“ с 86% несъгласие сред анкетираните.

С твърдението, че „расовите категории се определят от биологията“ 88% не са съгласни. И още: „повечето антрополози вярват, че хората могат да се разделят на биологични раси“ – 85% от анкетираните не са съгласни.

Можем да заключим – налице е ясен консенсус сред антрополозите, че расите не са реални, че те не отразяват биологичната действителност и че повечето антрополози не вярват да има място за расови категории в областта на науката.

Но заровени в резултатите от проучването остават някои тревожни констатации – като например, че антрополози от привилегировани групи – в контекста на САЩ „белите“ мъже и жени – са по-склонни да приемат расата за валидна, отколкото непривилегированите групи.

Тези привилегировани учени представляват 75% от анкетираните антрополози. Властта и влиянието им се разпростира извън тяхната научна област. Те са основните хора, които определят какви изследвания ще се извършват и кой получава финансиране, те обучават следващото поколение антрополози и са налице пред обществеността в тази област, те са и експертите, чието мнение се търси по въпроси, свързани с расите.

Главната поука е ясна. Подобно на всички останали, антрополозите далеч не са имунизирани от несъзнателни предразсъдъци, особено от онези, идващи от ефектите на социалния статус и култура в оформянето на нашите вярвания по теми като расовата теория.

По ирония на съдбата може би ние, антрополозите, се нуждаем като научна дисциплина да работим доста по-усилено върху отхвърлянето на нашите дълбоко таени и културно вградени виждания, също както и върху даването на по-голяма трибуна на учените от исторически непривилигированите групи.

И все пак изследването прави едно много мощно обобщение. То е кънтящото отхвърляне на расата от тези учени, чиято научна дисциплина е изобретила самата система за расова класификация.

То също бележи почти универсалното приемане от антрополозите на десетилетия на генетични доказателства, показващи, че човешките вариации не могат да бъдат натикани в категории, наречени раси.

Излизайки от моята кула от слонова кост, не мога да видя политическата класа или по-широката общност, която да възприеме такъв силен възглед срещу расовата теория в скоро време.