Бия звънеца и влизам в час. Не споменавам какъв е, за да запазя анонимността си и тази на колегите си, защото българският учител бива обвиняван често за състоянието на образователната система. Директорът няма пари да подмени старата система с автоматична. Влизам, а стаята на 5 клас е празна. След мен влиза един ученик, който пък вчера отсъстваше. За първи път от месец съм в час с дневник, за да напиша оценките на учениците от контролната им работа пред тях с надежда нещо да трепне в сърцата на децата. Един ученик си е изкарал тройката. Останалите са с двойки.
До миналата година, преди да се въведе електронното отчитане на отсъствията, си вършех работата съвестно – когато трябваше, винаги пишех отсъствия и закъснения, спирах детски. И имаше резултат – учениците бяха по-отговорни. Сега, от началото на годината няма смисъл да се пишат отсъствия или закъснения. Ако си вършим работата, ще останем без работа и ще бъдем на улицата без хляб и съответно зачислени към Бюрото по труда. Делегираният бюджет „се грижи” за това.
Ама тежко му и горко му на директора. Той вече отдавна се е превърнал в управител на търговско дружество с предмет на дейност „образование“ и търговска марка „училище“. Може би и затова цялата минала година не получих обещаното от МОН увеличение на учителските заплати. Все пак човекът гледа, как да спести малко пари и за себе си, и за училището. Сигурно и затова за втора година вече не ми покрива на 100% пътните разходи. Министърът дава, директорът – не.
Но това е дребен кахър. Лошото е, че чистачката в училището има повече власт и инструменти за въздействие върху учениците, отколкото ние, учителите.
А аз така просто не мога да си върша работата вече.
А искам.
И докато пиша тези думи, в стаята вече има 10 ученика. От целия клас двама събират добре и един може да изважда. Останалите от класа трудно сричат единични думи.
Положението ми е доста по-розово, защото не преподавам от първи до четвърти клас. Там, колегите са най-зле. Ръцете им са вързани, а и от МОН ги принуждават всеки ден да извършват скално катерене по стръмния склон на образованието.
А петокласниците ми са тотално неграмотни.
И да. Толкова ми е разпокъсана мисълта. Искам да крещя. Но така че да ме чуят всички! И да кажа: „Спрете, така не може повече! Има проблем!“
И часът ми свърши. Отивам да бия звънеца.
