Зигмунд Бауман: Бракът между властта и политиката в лоното на националната държава приключи

Роденият в Полша социолог е скептичен относно възможностите за обществена обнова.

Зигмунд Бауман / Wikimedia Commons
Зигмунд Бауман / Wikimedia Commons
Зигмунд Бауман е роден през 1925г. в Полша. През 1939г. родителите му се спасяват от нацистката окупация в съседния Съветски съюз. Бауман участва във войната на Източния фронт, в редовете на Първа полска армия, която воюва на съветска страна. Носител е на Кръста за военни заслуги за участието си в битката за Берлин. След войната работи в полските органи за сигурност, които по това време са заети с преследването на остатъците от бандеровските отряди. Признава, че по онова време е бил убеден комунист, но по думите му работата му е била чисто канцеларска. Междувременно учи социология и философия във Варшава. Сmециализира в London School of Economics. През 1968г. е уволнен заради ционистките възгледи на баща му, които той самият не споделя. Същата година напуска управляващата Полска обединена работническа партия и подхваща преподавателска кариера в Тел Авив, а сетне и в Лийдс, Великобритания. Автор е на 57 книги за глобализацията, модерността, постмодерността и консумеризма и морала. Считан е за един от най-влиятелните учени-хуманитаристи на последното столетие.

Рикардо де Керол: Описвате неравенството като метастаза. Това значи ли, че демокрацията е в опасност?

Зигмунд Бауман: Можем да опишем това, което се случва в момента като криза на демокрацията и колапс на доверието. Усещане, че лидерите ни не са просто подкупни и глупави, но направо нелепи. Действието предполага власт, за да вършиш нещо, ти трябва политика, която се заключава в способността да решаваш какво следва да се предприеме. Но бракът между властта и политиката в лоното на националната държава приключи. Властта се глобализира, а политиката си остава локална, както преди. Отрязаха ръцете на политиците. Хората вече не вярват в демократичната система, защото тя не оправдава очакванията. Виждаме го в миграционната криза: глобален проблем, на който всички реагират с местни средства. Демократичните ни институции не са пригодни за съвместно действие в условия на взаимна зависимост. Кризата на демокрацията е всъщност криза на демократичните институции.

Махалото, което вие описвате как се движи между сигурността и свободата, в коя посока се движи в момента?

Тези цве ценности са ужасно трудни за съвместяване. Искате ли повече сигурност, трябва да се откажете от част от свободата, пожелаете ли повече свобода, трябва да рискувате сигурността. Дилемата е изконна и ще продължи вечно. Преди четиридесет години повярвахме, че свободата е възтържествувала и се впуснахме в потребителска оргия. Всичко беше на ръка разстояние, стига да вземехме кредит: коли, къщи…а за плащането щяхме да мислим по-късно. Горчивото приземяване дойде през 2008г., когато кредитният пазар рухна. Катастрофата и социалната криза удариха най-вече средната класа, което се оказа в зоната на несигурност, където се намира и днес. Хората не знаят дали фирмата, в която работят, ще се слее с някоя друга, дали притежават реално собствеността си, придобита на кредит. Конфликтът вече не е между класите, а между обществото и всеки индивид. Това не е липса на сигурност, а загуба на свобода.

Твърдите, че прогресът е мит, защото хората вече не вярват, че бъдещето ще бъде по-добро от миналото.

Намираме се в междуцарствие. Между времето, когато вярвахме твърдо в определени неща и времето, когато старите методи вече не работят. Не знаем какво ни гласи бъдещето. Експериментираме нови подходи. Испания, да речем, преоцени обществото си през очите на движението „15 май“. Тогава хората окупираха обществените пространства, спореха, опитваха се да заместят парламентарните процедури с някакъв вид пряка демокрация. Това не трая дълго. Политиката на остеритет ще продължи, никой не може да я спре, но ще трябва да открие способи да стане относително по-ефективна.

Твърдите, че движения като „15 май“ и глобалното движение Occupy „умеят да разчистят терена, но са неспособни да родят нещо устойчиво“.

Хората зарязват различията си и излязат на площадите в името на обща цел. Ако тя е негативна, сиреч да излеят гнева си върху някого, вероятността за успех е по-голяма. Това бяха нещо като взривове на солидарност, но взривовете са мощни и краткотрайни.

Твърдите, че в пъстроцветните коалиции лидерството е невъзможно.

Тези движения оцеляват, защото нямат лидери, но тъкмо поради липсата на лидери не успяват да превърнат своя смисъл и призвание в ефективно действие.

В Испания движението „15 май“ спомогна за раждането на нови политически сили.

Смяната на една партия с друга не разрешава проблема. Проблемът не е в лошите партии, а в това, че те вече нямат контрол над процесите. Испанските проблеми са част от глобалните проблеми. Заблуда е да мислите, че можете да ги разрешите в рамките на Испания.

Какво мислите за каталунския стремеж към независимост?

Мисля, че все още се придържаме към принципите от Версай, които прогласяват правото на всяка нация да обяви независимост. Но в днешния свят това е фикция, днес няма вече хомогенно населени територии. Всички общества са сбор от диаспори. Хората се присъединяват към общества, към които са лоялни, на които плащат данъците си, но същевременно не се отричат от идентичността си. Връзката между местообитанието и идентичността е прекъсната. Положението в Каталуня, Шотландия и Ломбардия е сблъсък между племенна идентичност и гражданство. Те са европейци, но не искат да разговарят с Брюксел през Мадрид, а през Барселона. Същата логика покълва в много страни. Тя следва логиката, утвърдена след Първата световна война, но оттогава изтече много вода.

Скептичен сте, относно протестите в социалните мрежи. Така нареченият „диванен активизъм“. Твърдите, че интернет ни дебилизира с евтини забавления. Социалните мрежи ли са новият опиум на народа?

Въпросът с идентичността се промени: от това какъв си роден към това каква общност ще събереш около себе си. Но общността не се създава, или имаш такава, или нямаш. Социалните мрежи са нейн сурогат. Разликата между общност и мрежа е, че на първата принадлежиш, а втората създаваш сам. Чувстваш се нейн повелител. Можеш да добавяш приятели, можеш и да ги триеш. Избираш с кои величия да общуваш. В резултат хората се чувстват малко по-добре, защото самотата и отчуждението са най-големите страхове в епохата на индивидуализма. Но добавянето и триенето на приятели е толкова лесно, че закърняват основните ни социални умения, които са необходими, когато сте на улицата или на работното си място, когато сте сред множество хора, с които искате да влезете във взаимодействие. Папа Франциск, който е голяма личност, даде първото си интервю след избора му за Папа, на Еудженио Скалфари, италиански журналист и прононсиран атеист. Това беше знак. Истинският диалог не е в това да разговаряш с единомишленици. Социалните мрежи не ни учат на диалог, защото в тях е лесно да избегнеш споровете. Повечето хора не използват социалните мрежи, за да разширят хоризонта си, а напротив, за да си създадат комфортна зона, в която чуват само ехото от собствения си глас и виждат само отражението на лицето си. Социалните мрежи са много полезни, носят удоволствие, но са и клопка.

Превод: Галя Горанова
Оригинален текст: El Pais

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар