В коктейла на Барак Обама, представян за нов подход към континента и особено към Куба, са смесени все стари и добре познати доктрини и стратегии на САЩ.
Доминото е и настолна игра. И теория за верижна политическа реакция като при падане на изправени плочки. И карнавална маска.
Какво му е новото зад маската на „новия подход“ на Вашингтон в Латинска Америка? Както и някога, сега Съединените щати отново тласкат южния субконтинент към падане надясно – този път със задушаваща прегръдка за Куба и с опити за „меки“ преврати във Венецуела и Бразилия. А методите са микс от стари познати шаблони, с каквито открай време действа американската политика.
Вечна например си остава доктрината „Монро“ – „Америка за американците“. Провъзгласена е още през 1823 г. от американския президент Джеймс Монро. Тогава колониите на Испания и Португалия в Новия свят тръгват да се освобождават от тях. А САЩ си измислят „прогресивен“ антиколониален претекст да се намесват в новосъздалите се южни републики, когато решат, че е застрашено „американското“.
Кой как разбира прогреса
През 1961 г. дошлият тогава на власт във Вашингтон Джон Кенеди лансира друга „вечна“ концепция – Съюза за прогрес – като реформистка алтернатива на Кубинската революция. Идеята е проста – САЩ наливат пари в социални и образователни програми в латиноамериканските страни, подпомагат преодоляването на крайната бедност, стимулират провеждането на аграрна реформа, инвестират в модернизирането на икономиките, поддържат умерените правителства от християндемократически тип, като така запазват статуквото и неутрализират заразителния пример на кубинските партизани.
Целите на Съюза за прогрес са очертани от самия Кенеди още в първото му слово след полагането на президентската клетва на 20 януари 1961 г. Ето едната: „Ако едно свободно общество не може да помогне на мнозината, които са бедни, то не може да спаси малцината, които са богати.“ А ето и другата цел – предупреждение към СССР, другата свръхсила в онзи двуполюсен свят, на който след Кубинската революция Вашингтон гледа като на подстрекател за бунтове в „задния двор“: „Нека всички наши съседи знаят, че ще се присъединим към тях, за да се противопоставим на агресията или подривната дейност където и да е в Америките. И нека всяка друга сила знае, че това полукълбо възнамерява да остане господар на дома си.“
Съюзът за прогрес засяда там, където винаги е стоял „господарят на дома“ Вашингтон в отношенията с южните си съседи – парите се наливат само в приятелски към САЩ правителства. С предимство е финансирането на армиите им и обучението на идейно правилни военни, способни да хващат държавните юзди с желязна ръка по знак от Север. Още през през 1964 г. в Боливия и Бразилия стават проамерикански десни военни преврати, а през 1965 г. 30 000 американски морски пехотинци са изпратени в Доминиканската република, за да попречат левичари да вземат властта. Именно тогава е формулирана и „Доктрината Джонсън“ на наследилия Кенеди в Белия дом Линдън Джонсън – „правото на САЩ на въоръжена намеса в която и да е страна на Западното полукълбо с цел да се попречи на комунистическо правителство“.
Падащи плочки
Същият Джонсън започва и Виетнамската война през 1964 г., разраснала се до Индокитайска. Намесата на САЩ там се оправдава с рисковете от „ефекта на доминото“ – друга една сраснала се с американската политика теза, приписвана на президента Хари Труман. През 1947 г. Труман убеждава Конгреса да отпусне повече средства за армиите на Гърция и Турция, като уверява, че в противен случай това ще са следващите страни, които ще паднат като плочки от доминото под настъплението на комунистическата идеология и ще се присъединят към просъветските си съседи. По-късно Джонсън съживява тази мантра спрямо индокитайския казус – ако комунизмът не бъде спрян във Виетнам, той ще помете с „ефекта на доминото“ всички държави в Югоизточна Азия.
След още няколко десетилетия за същото се сеща и станалият президент на САЩ през 1981 г. Роналд Рейгън. Той пък плаши с падащи плочки на доминото в Централна Америка след победата на сандинистката революция в Никарагуа през 1979 г. И налива огромни средства в армиите на Хондурас, Салвадор и Гватемала, за да спре революционната „зараза“ в региона. А в кривналата към кубинския модел миниатюрна Гренада през 1983-та изпраща и класическите морски пехотинци.
Коктейлът на Обама
Вкусовете на всички тези изпробвани досега американски доктрини са смесени в коктейла, който настоящият лидер на САЩ Барак Обама поднася като свой „нов подход“ в отношенията с Латинска Америка.
Тук е и „Америка за американците“ в светлината на новите геополитически реалности – сега вече с цел да се изтласкат от „задния двор“ глобални сили като Китай, който е водещ инвеститор в Бразилия, Аржентина, Венецуела, Куба, а е тръгнал да строи и нов междуокеански канал в Никарагуа; и Русия, намерила добър пазар за оръжията си и космическите си технологии в същите страни.
Тук е и Съюзът за прогрес – като скриване зад гърба на старата тояга и протягане напред на обичайното морковче.
Тук е и теорията на доминото – като този път целта е да се катурнат плочките на латиноамериканските правителства от т.нар. лява вълна и да се срине самата идея, че е възможна алтернативна обществена система.
Всичко това – подсладено с демонстративно ухажване на Куба и с внушения за предстоящото ѝ „връщане към демокрацията и свободата“.
Без подаяния, моля
Историческият лидер на Кубинската революция Фидер Кастро иронично определи като „сиропирани“ и „способни да причинят инфаркт“ патетичните думи на Барак Обама при емблематичното му посещение в Хавана. Фидел излезе със свой коментар след визитата, който озаглави „Братът Обама“. И цитира следните фрази на високия гост към кубинците: „Време е да забравим миналото, да го оставим назад, да погледнем към бъдещето на надеждата заедно… Като приятели, като семейство, като съседи, заедно.“
В отговор Фидел отсича: „Нека никой не си прави илюзията, че народът на тази почтена и безкористна страна ще се откаже от своята слава, от правата си, от духовното си богатство, спечелено с развитието на образованието, науката и културата. Не се нуждаем от подаяния на империята.“
Кастро подсеща за все още неотменената 55-годишна американска икономическа блокада на Куба, причинила огромни щети на страната, както и за многобройните жертви сред кубинския народ, дадени в необявената война на американските тайни служби срещу Острова на свободата. Докато бе в Хавана, Обама не отрони нито намек за извинение за всичко това, а за ембаргото повтори, че отмяната му зависи от Конгреса.
Не се извини и на следващата спирка на латиноамериканската си обиколка – в Аржентина, където се появи навръх 40-годишнината от инспирирания от САЩ военен преврат там, оставил 30 000 „безследно изчезнали“. Същата трагедия през 70-те години на ХХ век изживяват и всички останали страни от Южния конус, смазани от брутални военни режими, които изтребват левицата в изпълнение на зловещия План „Кондор“ на ЦРУ.
Новите „институционални“ преврати
Откат именно от онова черно време бе и обръщането на много страни в Латинска Америка наляво с настъпването на новия ХХI век – избор, породил и лансирания от днес вече покойния венецуелски лидер Уго Чавес термин за „социализма на ХХI век“. Впечатляващата регионална интеграция, базирана на солидарността и социалните програми, създаде цял един алтернативен модел на обществено развитие, истинско предизвикателство за Вашингтон. През 2002-ра този процес за малко не бе прекъснат от вдъхновен от САЩ опит за преврат срещу Чавес, който обаче не успя благодарение на силния армейски гръб на венецуелския президент.
Затова пък успяха превратите в някои други страни от същата компания, аранжирани в нов стил – „мек“, „институционален“. През 2009 г. в Хондурас, а през 2012 г. в Парагвай президентите левичари бяха отстранени от власт чрез решения на парламентите.
След смъртта на Чавес от рак през март 2013-а натискът махалото да отлети надясно из целия субконтинент стана особено силен. А отрепетираните в Хондурас и Парагвай сценарии за дестабилизация на икономиките и за сблъсък между парламенти и президенти се приложиха и другаде. Пред очите ни в момента текат поредните епизоди, разигравани в Бразилия и Венецуела.
Кубинският фактор
Ключова роля в тези процеси се отрежда на Куба. За света бе добра новина, когато на 17 декември 2014 г. Барак Обама и Раул Кастро обявиха, че ще нормализират двустранните отношения. Започнаха преговори, бяха смекчени ред санкционни американски мерки.
Но се открои различният поглед на двете страни към ставащото. В САЩ и в повечето световни медии акцентът падна върху „отварянето“ на Куба с внушението: Хавана се предава, сега ще пусне американските капитали на острова и ще повтори прехода към капитализъм на бившите соцстрани. Това послание има и силен пропаганден, деморализиращ заряд, насочен към Латинска Америка, където от над пет десетилетия Кубинската революция е вдъхновение и ориентир. Сега се лансира тезата, че различията между Хавана и Вашингтон изчезват, а значи и латиноамериканските левичарски пориви трябва да се пенсионират, а правителствата от „лявата вълна“ – да си ходят.
В Куба ракурсът е друг. Там се чувстват победители, устояли на десетилетията американски натиск и принудили империята да отстъпи от досегашната си политика. Хавана с повишено самочувствие декларира, че диалогът със САЩ се базира на взаимното зачитане на суверенитета и формата на управление, че Кубинската революция запазва своя курс и завоевания, че ще продължи латиноамериканската си солидарност, че реална нормализация на кубинско-американските отношения може да има едва след отмяна на блокадата.
На състоялия се тези дни в Хавана VII конгрес на ККП партийният и държавен лидер Раул Кастро бе категоричен: „Не сме наивници, които да нехаят за мощните външни сили, амбицирани чрез хваленото от тях подсилване на недържавния сектор да отгледат агенти за обрат, за ликвидиране на революцията.“ Раул подчерта, че подходът на Обама не е нищо друго, освен „смяна на метода“. Куба няма да допусне да я върнат към капитализма, тя ще развива и укрепва своя социализъм и независимост, увери Кастро.
About The Author
