В категории:Общество

Можем ли да обичаме музиката на Майкъл Джексън, но да презираме човека?

Когато става въпрос за “проблематични” артисти, всеки от нас чертае собствена червена линия

Майкъл Джексън и младият Джеймс Сейфчък се снимат с фен през 1988 г. Снимка: Wikimedia Commons

Фиона Стърджис, Financial Times

Порно и бонбони. Тези думи, смразяващо съчетаващи невинност и поквара, се загнездиха в ума ми най-дълбоко сред всичките мрачни откровения в новия документален филм на HBO “Да напуснеш Невърленд”. В него Джеймс Сейфчък и Уейд Робсън си спомнят за времето, за когато се твърди, че Майкъл Джексън е злоупотребявал с тях. Според филма със Сейфчък това се е случвало, откакто е бил на седем. Певецът засилил сексуалната активност, когато момчето достигнало пубертет. В отношенията им са въведени алкохол и порнография, заедно с планини от сладкиши. “Порно и бонбони”, спомня си с униние Сейфчък. “Това получавахме”.

Джексън бе възрастен мъж, който бе превърнал дома си в увеселителен парк за посещаващите го деца, с виенско колело, влакчета и зоологическа градина. Той знаеше как да зарадва младите си спътници и да спечели тяхната обич, като същевременно нанася щети, които ще бележат живота им за десетилетия напред. Филмът включва архивни кадри, показващи Джексън по време на турне, на сцената, или обграден от фенове, докато пазарува. В тези клипове той винаги е придружаван от младо момче, облечено като негово подобие – Сейфчък, Робсън или някой от другите му “любимци”. Ако използваме една вече депресиращо обичайна фраза, тайната му може би е била скрита пред очите на всички.

Лесно е да си мъдър постфактум, но въпреки това изникват много въпроси. Защо Джексън толкова публично е парадирал с децата, които са били негови жертви? Какво е било прихванало родителите, че да позволяват децата им да спят в леглото на Джексън? И как ние, страничните наблюдатели, трябва да се чувстваме относно певеца и изпълнител Джексън? Феновете често се оплакват, че детството им е било ретроспективно опетнено заради падението на идолите им, но жертвите са тези, чийто живот е бил наистина разрушен. Нашият дискомфорт е просто съпътстващ ефект. Въпреки това остава значимо как ще обработим и реагираме на тази информация. Джексън е мъртъв, но музиката му не е. Можем ли да обичаме работата му, но да презираме човека? Или записите му вече са непоправимо омърсени?

Въпросите за артистите и тяхното изкуство и по-точно дали двете могат да бъдат отделени, ни тормозят още преди Джексън. Макар заради движението #АзСъщо те да станаха фокус на внимание, тези дискусии съвсем не са от вчера. Роман Полански, Уди Алън и Бил Косби са сред живите светила, обвинени в сексуални престъпления. И тяхното творчество изведнъж се оказва сложен въпрос в светлината на злодеянията им. Що се отнася за отношението към “проблематични” артисти, всеки от нас има собствена линия в пясъка. Това е линия, която може да се мести в зависимост от възрастта, социалния произход, пола, и разбира се, за какви престъпления става въпрос.

Възрастта изглежда особено важна в случая на Джексън. Някой, който днес кара 30-те си години, няма спомени от пика на Джексън в края на 70-те и началото на 80-те. Но може да помни помпозното му изпълнение на Британските музикални награди през 1996 г., което бе демонстративно подиграно от фронтмена на „Пълп“ Джарвис Кокър, който изскочи на сцената и се надупи. За хората на тази възраст вероятно е по-лесно да отхвърлят направо цялото творчество на Джексън, отколкото за хора, чиито формиращи години са белязани от негови класически албуми като Off The Wall и Thriller. Съществува и осезаема разлика между бойкот на жив артист и решението да спреш да слушаш мъртъв такъв.

Наскоро оповестените обвинения за сексуални злоупотреби срещу американския певец Райън Адамс, които той отрича, доведоха до отмяна на британското му турне и изтегляне на албума му от продажба. За Джексън десет години след смъртта му не може да има подобна разплата.

Концепциите за ниско и високо изкуство също са значителен фактор за това, как гледаме на поведението на някой артист. Лесно е да отхвърлим кариерите на телевизионни водещи, изобличени от “Операция Ютрий”, без това да засегне артистичната сфера. Но какво става, когато става въпрос за пионерите, за истинските културни икони, които са оформили пътя на изкуството? Историята на рока е изпълнена със звезди, заигравали се с непълнолетни момичета – но в подобни случаи изглежда се прилагат други правила. Легитимността на Дейвид Бауи остава непокътната, например – тя е толкова свещена, че ние без проблем пренебрегваме твърденията на Лири Мадокс, че е била на 14 години, когато е изгубила девствеността си от него.

Макар никоя от тези ситуации да не е приемлива, има огромна разлика между тийнейдж-фенове, идентифициращи се като групита, които активно търсят секс с рок звезди, и седемгодишни деца, подмамени в спалнята на Краля на попа.

Но във все по-голяма степен неща, които някога бяха замитани под килима, сега биват излагани пред погледа на всички. Времената се променят, а с тях и стандартите, на които искаме творците да отговарят. След като съм изслушала свидетелствата на жертвите на Джексън, дали някога ще мога да изпитам отново чисто наслаждение, когато слушам “Били Джийн”? В момента не мога да кажа със сигурност.

Това, което знам е, че да се заличи артист от историята заради негови чудовищни действия е като да се опитваш да изтриеш Хенри VIII от учебниците заради отношението му към съпругите – това е едновременно безполезно и невъзможно. Далеч по-добре е да бъдат разрушени структурите и нагласите, които позволяват на тези така наречени гении да съсипват живота на други хора и да изградим предпазни механизми, които да попречат това да се случи отново.

Оставете коментар