В категории:Общество

Името на жертвата беше Дарина

Все по-болезнено ясна е пълната претръпналост на широката общественост към зверствата, които продължават да са ежедневие в живота на жените в България през 21 век

Снимка: Pixabay.com

През 2016-та година Ирландия е разтресена от случай на брутално убийство. Мъж от малкия град Каван, учител в местното училище, убива жена си и тримата си невръстни синове, а после слага край и на своя живот. Единственото обяснение за това да убие най-близките си, е оставената от убиеца бележка, в която той е написал – „Не мисля, че биха се справили без мен“.

Това, разбира се, съвсем не е първо такова убийство на острова. В този случай обаче, отвъд смазващата статистика за насилието над жени и деца и убийството най-често от страна на съпрузи и бащи, случаят отвори и още един сериозен дебат – този за начина по който медиите отразяват подобни случаи на насилие.

По този повод Алисън Морис написа статия, която се разпространи със светкавична скорост в социалните медии, със заглавието „Името ѝ беше Клода: тя е жертва, убиецът ѝ не е“. Статията беше отражение на обширна спонтанна медийна кампания в социалните медии #HerNameWasClodagh, с която жени напомняха за името на жертвата. В статията Морис говори за тенденцията медиите често да приемат страната не на жертвата, а на насилника, представяйки го с изобилни детайли като пълнокръвен, достолепен образ – привилегия, която е отнета на жертвите. Обичайно се говори за добър съпруг и баща, професионалист, спортист, тачен от съседите си, душата на църковната и кварталната общност, може би страдащ от някакви временни затруднения, но като цяло не човек, който би хванал огнестрелно оръжие и убил съпругата и децата си. Накратко, убиецът е представян като жертва, а не като убиец.

Още със заглавието на статията, ирландската журналистка и блогърка изтъква как жертвата е заличавана от медиите, отнети са гласът и достойнството ѝ, нейната страна в историята. С цитати от медии, които разказват за случая, тя показва как статиите не споменават името на жената (Клода!), не казват какво е било нейното занимание, нейният живот отвъд това да е съпруга и майка на децата на убиеца си. Авторката дори показва с подробности как се заличава не само нейното име, но и ролята ѝ. Клода „е убита“ в пасивна форма. Нейната майка се превръща в „негова тъща“. И въпреки липсата на данни за психично разстройство на убиеца в медиите се говори за това какви потребности имат мъжете от помощ за изразяване на чувствата си, но не и за орязаните държавни помощи за приюти и интеграция на жертвите на домашно насилие.

В България над 20 жени са убити от съпруг или домашен партньор от началото на 2018 г. Годината не е без значение. Това е годината, в която обществото ни отвори масова кампания срещу предложените промени в законодателството срещу домашното насилие и правителството отказа да ратифицира мерките, изискани за конкретни действия в тази насока. Това включва услуги и психологическа помощ за жертвите, санкции срещу насилниците и органите на реда, реагирали неадекватно на случаите на насилие, както и криминализиране на сексуалното насилие, извършвано от бивши/настоящи съпрузи. С крясъци, че ни се налага „джендър идеология“ и че децата ни ще бъдат приучени на хомосексуалност в училище, ако научат нещо за социално приетите стереотипи за ролята на жените и мъжете в семейството, приехме отново това домашното насилие да остане извън радара на обществената санкция.

Предвид подобно продължаващо заличаване на домашното насилие като особено жесток криминален акт не е учудващо, че българските медии също си позволяват да заличават жертвите на домашно насилие и да представят като жертва убийците. Кое е причината и кое следствието обаче си струва да се питаме. Дали медиите просто отразяват законодателните промени и обществени настроения или тяхната липса, или допринасят и насаждат все по-натрапчиво стереотипите, с които едно съвременно общество трябва да се бори?

Случаят с покъртителното двойно убийство на 23-годишната Дарина Министерска и нейната невръстна дъщеря е крайно показателен. Първоначално медиите гръмнаха с новината, че ‚млада жена е убита‘, в пасивна форма. Когато предполагаемият убиец (все още невинен до доказване на противното) – мъжът, с когото Дарина е живеела на семейни начала и който е бил баща и предполагаем убиец и на нейната невръстна дъщеря Никол – започна да се споменава, изведнъж всички се втурнаха да изтъкват качествата му. Днес убиецът вече е представян с богат снимков материал като мъж, любовно прегърнал млада жена и бебе (снимки само на Дарина с дъщеря ѝ не са разпространявани). Оттам убиецът, прострелял приятелката си и оставил я да умре от раните си, и по-късно застрелял едногодишната си дъщеря през окото, е представян и като добър баща – „изпитвал безгранична обич към наследницата си,“държал я в църквата по време на кръщенето, купувал играчки, „гушкал и глезил“. Подчертава се как той е публикувал снимки в социалните медии и дори се правят изводи, че поради обилните играчки, той се е грижел за финансовото състояние на семейството си, тоест не е следвало да се превърне в обект на недоволство.

От подобни умилителни разкази оставаме единствено с усещането за грижовен, топло привързан баща. Как точно се свързва този образ с убиецът, прострелял невръстно, невинно и неразбиращо дете в главата с огнестрелно оръжие, медиите не си правят труд да пояснят. Вместо това те се впускат в спекулации за отношенията с майката на детето – Дарина, в които (още преди случаят да бъде разследван) се споделят мелодраматични обстоятелства. Докато Дарина отсъства от публикуваните снимки с дъщеря си и не се разбира как точно се е чувствала в тази връзка, всички медии повтарят новината за оплакването на мъжа в полицията и тръбят, че едва ли не, е страдал от „тормоз“ (!), изразяващ се явно в липсата на умалителни обръщения към него (!). Измъчван, според други, от решението на Дарина да прекрати връзката им, той я убива. Бегло, не от всички медии и някак плахо, се споменава това, че всъщност Дарина вероятно се е чувствала тормозена и баща ѝ е оставал у тях през почивните дни.

В светлината на подобни „непредубедени“ журналистически материали, едва ли можем да се чудим защо обществото ни остава глухо към нарастващите случаи на насилие. Поставени пред подобно облъчване едва ли можем категорично да виним мнозинството, че симпатизира на насилника и се отъждествява с него, а не с жертвата. Не оставя много място за почуда и фактът, че дни преди кръвожадното двойно убийство насилникът се оплаква на органите на реда, докато тревогите на жертвата стават достояние единствено на близките ѝ.

Все по-болезнено ясна е пълната претръпналост на широката общественост към зверствата, които продължават да са ежедневие в живота на жените в България през 21 век. И докато не преставаме да живеем с дълбоката илюзия за всенародна „толерантност“ и „равенство“ между половете, и да представяме убийците като жертви, все повече самите жертви ще бъдат заличавани от собствените си истории, от статистиката, от паметта на едно все по-безмилостно общество.

Мария Иванчева

Социолог и антрополог, изследовател на обществени и образователни неравенства и протестни движения за социална справедливост.

Оставете коментар