В категории:Избрано

Аз съм пациент, добитък и съм виновен!

Кратък репортаж от един най-обикновен ден в българска болница, който започва с 25-минутна опашка пред асансьора

Технологиите може да се усъвършенстват, обаче някои ,,дребни“ практики в българските болници остават Снимка: Pexels

Денят е вторник. Трябва да заведа възрастния ми баща на лекарска комисия във варненската университетска болница “Света Марина”. Тръгваме час и половин по-рано, за да стигнем навреме в задръстванията.

Трафикът не се оказва проблем, обаче се появява друг – асансьорите в болницата. 15-етажната сграда се обслужва от два големи и два малки асансьора. На тях разчитат 4-5000 посетители и персонал, които дневно влизат и излизат от високото здание. Единият от големите асансьори се оказва неработещ и

на партерния етаж за кратко се образува митинг –

хора се тълпят, не могат да се качат. Появяват се колички с инвалиди, обслужващите ги сестри искат да минат първи. Хората обаче не дават ред, защото дадат ли, означава да чакат с часове, а непрекъснато прииждат нови колички. Нервите вземат връх, хората се карат, немощни старци престават да чакат – устремяват се по стълбището, например към десетия етаж. Един се подпира на бастун, друг на рамото на младеж, до тях родители с деца на ръце…тътрят се нагоре. Мнозина от все още чакащите са болни, едва стоят на краката си.

Асансьорът не дава вид да е повреден. Стои си в мазата. “Явно го товарят”, казват хора от персонала. В крайна сметка аз и баща ми с неудобство проявяваме нахалство и се качваме в другия годен. Устремени сме към 14-ия етаж. На 11-ия асансьорът спира, пред вратата стоят лекар, сестри и болнично легло. С пациент върху него. “Слизайте, пациентът кърви, трябва да бъде откаран! Слизайте!…”, кресват те.

Слизаме. И се осъзнаваме. Боже мой, пациентът кърви! Пациент е кървял в невъзможност да бъде откаран, защото асансьорът е бил товарен в мазето!? Истина ли е? А ние, за да ползваме до край глупавия асансьор, за който чакахме 25 минути, в първия момент се поколебахме да излезем от него!… Втори път се чувстваме виновни, този път наистина. Пациент е кървял, а заради глупавите асансьори не е могъл да бъде откаран където трябва! Що за ужас!?

Баща ми трудно изкачва трите оставащи етажа, аз му помагам. Стигаме навреме за лекарската комисия – десет минути по-рано, както си му е редът. По принцип предишните комисии се провеждаха навреме, само дето лекарят е ужасен – нетърпелив, отнася се грубо с пациентите, заяжда се. Чудя се, ако пак го направи и днес, дали да не му кажа две остри приказки.

Докато се чудя, времето минава. Десет минути, двадесет, тридесет… Около 30 души стоят на 14-ия етаж и чакат въпросната комисия. Столовете за посетителите са осем. И други хора чакат – по техните си въпроси. Чакащите са предимно възрастни, болни, немощни, треперещи…

Чакат! И никой не излиза да им каже докога! Никой думичка не обелва защо се бави комисията! Кабинетите се много, доктори вървят напред-назад, гледат си техните дела, питаш ли някого, той не знае… По едно време възрастна жена иска да отиде до тоалетната. Тоалетна обаче… няма!

В 15-етажната сграда, обслужвана от два големи и два малки полуработещи асансьора, тоалетната е една! И се намира на партера! Истина ли е, питате. Истина е. В отделенията и кабинетите има тоалетни, но за тези 3-4 000 посетители, които за щастие не са хоспитализирани, е една! На партера!

Минава час. Все още всички чакаме въпросната комисия. Тоест оня нервния доктор чакаме. Малка подробност – трима лекари се подписват в протокола след прегледа в комисията,

преглежда обаче един.

А него никой не го знае къде е.

Варненската университетска болница “Света Марина” е регионална, тоест тя обслужва пациенти от цяла Североизточна България. За комисията чакат хора от Силистра, Шумен, Добрич… Записали са се преди месец, защото заявките за комисията се дават доста рано. Планирали са вторникът да им е свободен, станали са по първи петли, за да дойдат навреме. След час чакане те вече са нервни. Но и обезверени.

Никой гък не смее да каже, никой не смее да попита

какво точно се случва в тази болница. Не смеят, защото ги е страх от лекарите, в чиито ръце са заради болестите си. Не смеят, и защото добре знаят, че всичко това е съвсем незначително неудобство в здравната система на България. Неуредицата е дребна на фона на зулумите, които се правят. Да протестираш, защото асансьорът не работи, тоалетната е една и докторът закъснява ли?

Баща ми е по старчески нервен. Аз съм ядосан, но какво да направя? Две остри думи на никого не казвам. Пак се чувствам виновен – сега пък, защото мълча.

Край нас мъж се оплаква, че в 8 без 20 внесъл документи в кабинет, казали му, че ще бъдат подпечатани днес, вече е 11…, още ги чака. Колкото е нервен и отчаян, толкова и примирен, с наведена глава… Смачкан… Жената, на която ѝ се ходеше до тоалетна, проплаква…

Трета едва стои на краката си,

четвърта става от стол (един от ония осем), освобождава ѝ място, после се сменят… Накрая, след повече от час чакане, най-после (алелуя!) се появява лекар, устремен към опашката за комисията.

Даже идва и още един. Имали досега работа, набързо ще обслужат пациентите. Любезни са. Става ясно, че въпросният липсващ лекар, оня заядливият, объркал деня в графика си. Преди месец, когато обявил насрочването на комисията, посочил грешна дата. И сега го няма. Вероятно спи, защото бил нощна смяна. Другите лекари са му ядосани – как тъй ще насрочва комисия след нощна смяна! Не им е приятно, личи си. Какви добри хора!

Но гледай ти, мисля си, колко просто e всичко, каква семпла драма! Ми объркал се човекът, на всеки се случва… Като е бил нощна смяна, ще спи сега, да будува ли?… Грешка-човешка. Не знам кой е виновен за цялата работа, ама пак аз се чувствам такъв, защото забравих, че е човешко да се греши.

Все пак си мисля и друго: как пък този доктор не се е осъзнал навреме, та да отмени комисията и да се обади на хората; или пък защо не е пренасрочил нощната смяна; ако той е сбъркал, други над него няма ли да поправят грешката… Но пак се засрамвам, защото, знае ли човек – може пък да е решил да кара дневна след нощната смяна, да се е разболял или друго нещо да му се е случило внезапно, колегите му да не знаят… И затова да не е дошъл.

Редно е да спра да мисля!

Оглеждам се край мен. Единият от двамата любезни лекари приканва пациенти да отидат в неговия кабинет. Те отиват. Обаче там и други хора чакат, които не са за комисията. Пак настава суетня и объркване. Докторът влиза в кабинета и започва да преглежда, а пред вратата хората от новата и старата опашка

като мравки се щурат

напред-назад. За пореден път никой нищо не им обяснява.

Много етажи с много проблеми на тях. Снимка: сайт на УМБАЛ „Света Марина“

Влизаме с баща ми за прегледа. Най-после! Трае точно пет минути. Лекарят любезно обяснява, че оня нервният му колега е титуляр. Ние това добре го знаем вече. Знаем също, че не бива да мислим къде е. Баща ми следва да си продължава лекарствата, казва любезно заместващият лекар. По-обстоен преглед му се полагал след няколко месеца. “Знаете как да се запишете, нали? Обаждате се, казват ви за кой ден е насрочена комисията, идвате….”. Знае баща ми, как да не знае!

А аз искам да пия кафе. На етажа има машина. Пускам стотинки, обаче се оказва, че чашки в кафе машината няма. Сега пък, пишейки текста,

се чувствам най-виновен,

споменавайки тази нелепа подробност. Докато се трудя над редовете, се чудя трябва ли да взема мнението на болницата. За да потвърдят или отрекат всичко, което вече много добре знам. Да кажат как се грижат за пациентите, че неуредицата е инцидентна… А  относно тоалетните и асансьорите, да добавят вероятно, че имат написан проект за нови… Не, аз ще наруша “журналистическите стандарти” и няма да търся болницата за мнение – и за пореден път поемам вината. Но си мисля отново (гаден навик!): смеят се всички медийни корифеи на “Господари на ефира” – предаването било шоу, не било журналистика, лъжело и т.н. Но реално, ако човек от опашката се бе обадил на “Господарите”, а те бяха реагирали, ръководството на болницата поне два допълнителни стола щеше да сложи за чакащите на 14-ия етаж. Все някаква работа щеше да бъде свършена.

Два стола са много в този свят на тотална нищета.

Тръгваме от болницата. Болните са станали още по-болни. Отношението към хората е като към добитък, а и, самата истина е, че те са държат като такива. И аз с тях. Виновен съм. Още повече съм виновен, защото всичко това наистина е дребна, малка, нищожна случка от ежедневието в българските болници – и съм седнал да ви занимавам.

Оставете коментар