Какво признава „бащата” на град Бразилия пред една българка преди 50 години

Предлагаме интервюто на гениалния бразилски архитект и мечтател за социална справедливост Оскар Нимайер, дадено преди точно половин век в Рио де Жанейро пред българската журналистка Пенка Караиванова

Оскар Нимайер, създателят на столицата Бразилия, пред строящата се там катедрала. Снимка: CAU/BR
Оскар Нимайер, създателят на столицата Бразилия, пред строящата се там катедрала. Снимка: CAU/BR

Широко известни са фразите за мимолетността на журналистиката, която винаги тича след събитията и „остарява” веднага, щом те отшумят. Това не важи обаче, когато репортерът носи таланта да оставя живи и след десетилетия свидетелства за времето и да вгражда в тях срещите си с личности, превърнали се в история.

Такъв талант носеше забележителната журналистка, латиноамериканистка и преподавателка Пенка Караиванова, която, уви, си отиде тази година на 86-годишна възраст. След нея останаха многобройните ѝ публикации и книги, запазили нейни изключителни, непреходни професионални „попадения” и интервюта с хора, белязали лика на ХХ век.

Предлагаме тук откъс от книгата на Пенка Караиванова „Златният мираж” (издателство „Народна младеж”, 1970), събрала ярките ѝ и многопластови впечатления от осъщественото през 1968 г. нейно пътуване из различни страни на Латинска Америка. Това е същата онази преломна 1968-ма, която отеква революционно в много краища на света. 50 години по-късно в свидетелствата на голямата българска журналистка за онова време и за онзи пламтящ континент продължава да се усеща пулсът не само на историята, но и на много от въпросите, които човечеството си задава все още и днес….

Тук ще видите един „бразилски” откъс от книгата, украсен с уникалната среща на Пенка Караиванова с гениалния архитект и мечтател за социална справедливост Оскар Нимайер, създателя на столицата на Бразилия. Той си отиде от този свят през 2012 г., 10 дни преди да навърши 105 години. Когато е разговарял с българската журналистка през 1968-ма, е бил 61-годишен.

Последното интервю, което Нимайер даде за българска медия, излезе в списание „Тема“ през декември 2007 г., навръх 100-годишнината на архитекта.

Главата от „Златният мираж”, която предлагаме тук, е включена в книгата на Пенка Караиванова под заглавието „Строителната голгота на кандангос”. Тя е предоставена на „Барикада” от дъщерята на авторката – журналистката и преводачката Здравка Михайлова. „Кандангос” са наричани първите строители на столицата Бразилия – онези, за които Пенка Караиванова се пита защо не са предвидени в „утопията” на замисления като съвършен град. При срещата с нея Оскар Нимайер признава: „Бразилия не оправда моите надежди…”

Пенка Караиванова в Рио де Жанейро, 1968 г. Снимка: семеен архив
Пенка Караиванова в Рио де Жанейро, 1968 г. Снимка: семеен архив

…………………………………………………………………………………………………………

– Как ще постъпите, ако сега сте на двадесет години?

Човекът, седнал зад отрупаното с книги бюро, се усмихна на малко необичайния ми въпрос. Бяха го питали за фантастичните му архитектурни открития в новата столица на страната – град Бразилия. Бяха се ровили в любопитните му предвиждания за човешкото жилище на двадесет и първия век. Но такъв въпрос? Тъмнокосият мургав мъж се усмихна отново, усетил вероятно, че той е предизвикан от онова, което пишеха през тези дни за талантливия архитект вестниците в Рио де Жанейро.

– Бих правил това, което правя и сега… Само че по-пламенно и по-енергично.

Отговорът не ми се стори твърде изчерпателен. Но той не можеше да повтаря общоизвестни неща.

Така е изглеждал Оскар Нимайер през 1968-ма, когато се среща с Пенка Караиванова. Снимка: Wikimedia Commons
Така е изглеждал Оскар Нимайер през 1968-ма, когато се среща с Пенка Караиванова. Снимка: Wikimedia Commons

Името на големия бразилски архитект Оскар Нимайер, създал най-модерния град в света, напоследък отново се бе появило по първите страници на ежедневниците. Но не в онези колонки, в които спореха за достойнствата и финансовия смисъл на град Бразилия. А там, където предаваха подробностите около многохилядните студентски манифестации. Там, където изреждаха имената на прогресивните бразилски интелектуалци, излезли на улицата в подкрепа на младото поколение. Там, където искаха отново да напомнят на бразилците, че хунтата беше уволнила преди няколко години създателя на „бразилското чудо”, професора по архитектура Оскар Нимайер. И то от университета, който той сам проектира и построи.

Генералите не му разрешаваха да влиза в онова университетско градче, в което го нарекоха „символ на нова Бразилия”, когато му връчваха .Ленинската награда за мир между народите през 1963 година.  Вестниците умееха да припомнят в подходящия момент много неща – дори големия спор на архитекта с военновъздушните сили, които отхвърлиха неговия проект за ново летище на град Бразилия, защото „в него усещали скрити марксистко-ленински концепции”.

– Тези неща не ме огорчават. Служат ми само като проверка… Преди няколко години американците за втори път ми отказаха входна виза. Секретарката на посолството, която ми съобщи решението, беше изненадана от моята реакция. „Вие, госпожице, казах ѝ аз, само потвърждавате, че правилно съм действал през двадесетте години между двата отказа на САЩ. Аз съм морално удовлетворен”.

Този разговор със сеньор Нимайер течеше в часовете непосредствено след втората манифестация. Седяхме в неговото ателие в Копакабана. Надвесено над знаменитата авенида „Атлантика”, до океанския бряг, то поглъщаше шумовете  и слънцето на плажовете.

В ателието владееше тишина. Изпитвах някакво необяснимо притеснение не от домакина, който беше естествен, отзивчив, готов да разговаря на най-различни теми. Повече ме смущаваше това, което бяха писали или казвали за него стотиците хора, прекрачвали този праг. В ушите ми се блъскаше онова „браво”, което архитектът получил от своя учител Корбюзие, след като той привършил удивен разходката си из новата бразилска столица. Спомних си и написаното от Жоржи Амаду: „Неговото творение Бразилия е цял свят от поезия и само епохата на Ренесанса може да роди нещо, което да се сравнява по велrчие и красота с това произведение”.

А иначе в ателието наредбата беше проста. Предвиждаше само работно настроение и никакво величие: чертожни маси, отрупани с хартии и фотоси, високи столчета и млади помощници мексиканци и западногерманци, които започваха да се разотиват за вечерта. Сеньор Нимайер като че ли сам бе почувствал лаконичността на първия си отговор, затова продължи подхванатата преди мисъл. Може би за да разкрие стимулите на своето гражданско поведение, на всичко онова, което свързва името му с протеста на развълнуваната улица…

– Интелектуалецът е човек обикновен, като другите. Единствено възможността да получи образование го е отделила от тях. Но неговото място е при народа, при неговата борба. Ако интелектуалецът не възприема подобна позиция, ще деградира. И с нищо не би могъл да се оправдае пред самия себе си.

Слънцето обливаше стъклата на деветия етаж, където стояхме. Момчета тичаха след футболната топка долу по пясъка. Върху сивия хоризонт отсреща, който изглеждаше необяснимо близък, бе изрязана веригата от хълмове край град Нитерой. Видях как вятърът отвя оранжев чадър от плажа и го преметна няколко пъти по асфалта. Това разбърка машинния поток, изпълнил авенидата. Той запротестира с клаксоните. После отново си извоюва ритмичното съскане на колелата. Шумовете и горещината на Копакабана – сред тях сеньор Нимайер работи най-добре.

– Обичам слънцето и топлината. Ако някога съм принуден да живея извън Бразилия, бих избрал Африка. Разбира се, не Южноафриканската република….

Хуморът на Нимайер бликаше от политически намеци. За него Африка не е само географско предпочитание. Тя фигурира наистина в творческите му намерения. След няколко дни той щеше да отпътува за Алжир, за да проектира паметник на революцията, да изработва градоустройствен план на столицата, да подготвя млади архитектурни кадри.

Корицата на книгата на Пенка Караиванова "Златният мираж"
Корицата на книгата на Пенка Караиванова „Златният мираж“

От проектантските планове разговорът неусетно се прехвърли върху „Антимемоарите” на Андре Малро. Големият архитект не криеше загрижеността си от разпространяваната идеологическа напаст на маоизма, която дроби някои латиноамерикански партии, от стихията на крайната революционност, която увлича с политическата си емоционалност и честни хора. После отново се върнахме към младото поколение. Само две-три фрази бяха достатъчни, за да синтезират отношението на моя събеседник към съвременния двадесетгодишен бразилец. И в този синтез, както при много други случаи, се прояви личният закон на сеньор Нимайер: „Държа първо да бъда гражданин, а после архитект”.

– Понякога съдим младежта от такива позиции, като че ли се отнася за хора от нашето поколение, от нашата младост – каза той. – Затова често се лъжем в оценките си. Младежите на Бразилия днес са по-зрели, по-свързани с проблемите на страната, по-способни за осъществяване на радикални промени, нещо, което ние не  успяхме да направим. Затова се отнасям с ентусиазъм към младите, очаквам от тях едно ново бъдеще.

През 1968 г. Пенка Караиванова е снимала по улиците на Рио де Жанейро част от оживената кампания за избори на нов губернатор. Снимка: Пенка Караиванова
През 1968 г. Пенка Караиванова е снимала по улиците на Рио де Жанейро част от оживената кампания за избори на нов губернатор. Снимка: Пенка Караиванова

Залезът прибира слънчевите петна от стената срещу нас, която приличаше на политическа картинна галерия. Приятел художник бе налепил върху нея своите карикатури за янките и за чичо Сам. Наред с тях – рисунки срещу войната във Виетнам, неизвестен портрет на Гевара. Но най-пъстър измежду всички стоеше плакатът, който ме окуражи да насоча разговора и към младежките проблеми – в ателието на големия архитект цъфтеше и фестивалното цвете,  оня пропътувал целия свят знак на Софийския фестивал.

Това беше най-дългото интервю, което съм вземала през живота си. Трая цели четири дни. Започна в слънчевото ателие на милионерската авенида. Но с разговор, който отричаше всякакво мирогледно родство с луксозната Копакабана. Темата на интервюто беше визуално материализирана с посещението ми в град Бразилия. Два дни общувах със забележителното художествено творение на архитекта. Изучавах чрез него поезията и мисълта му, изпреварили своя век. Мъчех се да виждам града през творческата призма на автора така, както ми разтълкува своите концепции той при първата ни среща.

Съвременен панорамен изглед към административната част на столицата Бразилия. Снимка: Къдринка Къдринова
Съвременен панорамен изглед към административната част на столицата Бразилия. Снимка: Къдринка Къдринова

След двата дни, които прекарах в новата столица, пак се видяхме. Този път върху кокетната тераса на „Байанката”, издадена над лудата крайбрежна магистрала. Така се наричаше уютното ресторантче на стотина метра от ателието, в което обикновено се храни архитектът. Той е трудов човек, („В ателието съм от осем до осем”) и няма време да се връща за обяд чак у дома си в квартал Ипанема.

Самолетът на Бразилия се е приземил в някогашната гола и суха степ. (В общия си план градът е проектиран във формата на самолет). Отначало той е съществувал като една идея, пунктирана върху оризова хартия. После като уплътнявана от човешкото усърдие фантазия. Сега самолетният корпус на места е още нащърбен от незапочнати строежи, от финансово задържане на първоначалното темпо. Все пак това е най-чудният „летателен апарат”, който архитектурната изобретателност е могла да конструира. И небето над него сякаш се е отдръпнало от изненада. То е опънало бяло-синия си свод надалеч от червената земя. Облаците му са леки, високи и прозрачни. Само заморените работници го чувстват близко и безпощадно, като разискрен въглен.

Но първата палатка била на другите – на онези петнадесет души, които изсипал първият самолет през онзи августовски ден на 1958 година. Между тях бил и сеньор Нимайер. Инженерите, архитектите, техниците – всички живеели в задушните палатки. Кашляли от сухия червен прах. Посрещали с очакване всяка машина, която носела камъни, цимент, алуминий. Всичко за този строеж е прекарано по въздуха. Дори водата. Нимаейр искал да материализира в него своя социален протест срещу безчовечните каменни джунгли на капиталистическия град. Той влагал нещо повече от знания, умение, вдъхновение – своя възглед за света и за уредбата на човешкия живот. За него град Бразилиия е не само архитектурен, но и духовен идеал. На хиляда метра над морското равнище той започва да гради своята справедлива „утопия”.

Насред това "нищо" започва да се гради новата столица на Бразилия. Снимка: ArPDF
Насред това „нищо“ започва да се гради новата столица на Бразилия. Снимка: ArPDF

От сухите видения на жаждата, която измъчвала първите, изплувало езерото. Край него самолетът е разперил крилата си. По обраслото с трева плато, непребродено от човешки крак, тръгнали разкошни авениди: просторни, с безброй надлези и подлези – истински шофьорски рай. Фантазията на проектантите се сдобивала със строителна плът – привлекателно съчетание на най-съвременните сплави, обилна зеленина и изкуствени води. Сградите сякаш са готови всеки миг с лекота и устременост да се вдигнат от земята, като част от самолета на Бразилия. Пръв в този въображаем полет ще бъде архитектурният ансамбъл на Националния конгрес с двете огромни белоснежни полукълба, кацнали на покрива му. Сенатът е настанен в полукълбото, обърнато с дъното към небето, а Камарата на депутатите – с дъното към земята. Между тях два небостъргача отвеждат погледа стремглаво нагоре.

Комплексът на Националния конгрес в столицата Бразилия. Снимка: The Convertation
Комплексът на Националния конгрес в столицата Бразилия. Снимка: The Convertation

Сред тази изящна архитектурна феерия се разполага феодалният и армейският елит на Бразилия. Тук заседават предимно латифундистите. През последните години обаче между разхождащите се по стъклено-алуминиевите коридори законодатели сериозно се налагат и мундирите. Дали защото са земевладелци или генерали, сенаторите и депутатите понякога трудно сдържат необузданите си реакции. Даже стигат  и до револверите за по-голяма категоричност в парламентарните спорове. Може би затова сеньор Нимайер отбелязва със съжаление:

– Пред двореца Планалто съм проектирал открита трибуна, но бразилският народ не е чул от нея никога отговор на своите искания. Въпреки това съм сигурен, че дворецът е на народа, че един ден той ще го заеме. В този ден трибуната ще бъде използвана справедливо.

Дворецът Планалто, наричан от някои „предизвикателство спрямо традиционното конструиране”, е закрепен върху извивките на бели мраморни колони. Сградата на Върховния съд завършва триъгълника на площада Трите власти. Класическата чистота на правите линии тук е изместена от мекотата на извивките. Пришълецът се удивлява и на завършената оригиналност на президентския дворец „Алворада“ (Дворец на зората). Върху него се откроява зеленият флаг на Бразилия.

Удълженият наляво трапец на театъра и ръждивите ребра на купола на катедралата на пръв поглед изглеждат странни с необичайните си форми и обеми. Всъщност катедралата ще стои ниско в изровената червена пръст като напомняне за първите християнски катакомби, а стъкленият ѝ купол ще се издига над земята. Няколко пъти се връщах към ръждивите колони. Не можех да се освободя от усещането, че гледам уголемената извивка на човешко тяло, приведените плещи на работници, обагрени от медния отблясък на бразилското слънце. Навярно стъклената сфера, която ще се залови за тях, ще наложи предварителната идея за движение към безкрайните висини. Но сега тия стълбове приличаха на ръждива голгота на човешкото изнурение, на потиснат полет, на гигантски трънен венец, на завършена червена вихрушка на страданието.

На тази снимка в книгата "Златният мираж" на Пенка Караиванова личи все още незавършената през 1968-ма катедрала на град Бразилия
На тази снимка в книгата „Златният мираж“ на Пенка Караиванова личи все още незавършената през 1968-ма катедрала на град Бразилия

Изненадвана на всяка крачка от необичайните архитектурни форми, аз се изкушавах да попитам създателя на града за основните принципи, залегнали в неговите проекти.

-Когато темата позволява, когато строежът е предназначен за обществени цели – дворец, театър, стадион, моята идея е да се направи с пълна свобода, с много хрумвания и фантазия – започна сеньор Нимайер. – Считам красотата за една от най-важните функции на архитектурата. В жилищното строителство предпочитам обикновените форми, с готовите елементи, за да се постигне икономичност.

Така изглежда катедралата в град Бразилия сега. Снимка: Къдринка Къдринова
Така изглежда катедралата в град Бразилия сега. Снимка: Къдринка Къдринова

Не знам колко души са останали от първите строители. Сега всичките, заети в градежа на града, броят около двеста хиляди при не особено активно строителство. Създаването на Бразилия, докарването на човешкото оживление от крайбрежието на Атлантика в безлюдната пустош между трите щата – Минас Жерайс, Гонас и Мато Гросо – е наистина невероятна строителна голгота. Тя продължава и днес, но в по-поносими изяви. Подчинена е на полезното стремление да се насочи огромният човешки мравуняк от крайбрежието към ненаселените пространства на вътрешността. Деветдесет и три на сто от бразилците са свикнали с освежителния бриз на Атлантика, макар и при гъстота петнадесет души на квадратен километър. Докато шестдесет и четири на сто от територията е лишена от хора.

Самолетът с часове бръмчи в нажежения въздух между Рио да Жанейро и град Бразилия. Хиляда и двеста километра разстояние по въздуха и две хиляди километра по пътната магистрала – само заоблени хълмове, голи или обрасли с къдрав храсталак, разлетите ръкави на една река и… едномилионния Белу Оризонти – илюстрация на бразилската градоустройствена гигантомания. Човешкият поглед напразно си е  въобразил да открие жилища или хора по хълмовете. Готов е да се примири дори със стада, но… нищо.

Този път самотата и изолацията струят от земята към небето. С облекчение се взирам в хората около мен, отпуснати в удобните кресла на самолета. И заглавието на книгата, която чете възрастният сеньор, ми се струва още по-потискащо – „Сто години самота” от съвременния колумбийски белетрист Гарсия Маркес. Сто години сред такава безлюдност. Всеки, който е пропътувал сухотата и първичността на вътрешността, ще усети силата на идеята за създаването на новата столица. Още се пазят изрезки от вестниците, в които може да се прочете: „Езерото винаги ще остане празно”. А вече триста хиляди души живеят край брега на това езеро.

Но само деветдесет хиляди от тях са истинските жители на града – чиновниците от учрежденията, които вече са се преместили от Рио де Жанейро. Те обитават модерните супер квартали, всеки от които включва по осем жилищни блока. Те посещават уютните църквички с най-причудливи форми, прислонени край жилищните сгради. За тях са басейните, клубовете със зелена морава, райските аутостради – целият град е на простора. Но охолният буржоа е недоволен от него. Той не може да му предложи достатъчно развлечения и външен блясък.: „Бразилия, както казва нейният създател, съчетава в себе си черти на столица и на провинция. Този град не е предназначен за развлечения, а за физически и интелектуален труд.”

Останалите двеста хиляди души никога няма да бъдат негови жители. Въобще не са предвидени. Заслиза ли червеният здрач над околните строителни височини, те си тръгват. Изскачат бързо от дълбоките керемидени изкопи. Спускат се по настръхналите скали на недовършените сгради. Излезли като че ли от мелница за червен пипер, бързат към камионите и автобусите. Сякаш ги е овладял паническият страх да не ги застигне нощта в луксозния град. След това ничии стъпки не разбуждат фееричността на нощните улици. Пешеходците също не са предвидени в този град. Липсата на тротоари изключва пешеходната разходка. Може би човекът на бъдещия динамичен век наистина не би могъл да си позволи такова разточителство?

Така е видяла социалните контрасти в град Бразилия Пенка Караиванова в "Златният мираж"
Така е видяла социалните контрасти в град Бразилия Пенка Караиванова в „Златният мираж“

Бразилците обичат да иронизират реакцията на чужденците пред архитектурната необичайност на новата столица. Чуйте само един от тях – моя спътник от Белу Оризонти сеньор Мануел:

– Едни само ахкат от удивление, неспособни за разумни определения. Французите одумват критично всеки архитектурен детайл. Американците пък едва успяват да кажат разочаровани: „Ние в Ню Йорк имаме по-високи здания”.

Сеньор Мануел не знаеше още към кои да ме причисли. Току-що го бях изненадала с въпроса за социалния смисъл на подобен град, в който строителите се изключват като негови бъдещи жители.

– Двамата кандангос на площада „Трите власти?” – Той предпочете шегата пред сериозния отговор. Измъкна се с припомнянето на забележителната скулптура на двамата строители от бразилеца Бруно Джорджи. Един дълбоко емоционален паметник за магьосничеството на човешкото съзидание, който краси централния площад на града. Двамата създатели на града с удължените им-си фигури се бяха вдигнали на пръсти се взираха към далечните мъждукащи селища на тези, които символизираха.

Паметникът на кандангос в град Бразилия. На заден план се вижда президентският дворец. Снимка: Wikimedia Common
Паметникът на кандангос в град Бразилия. На заден план се вижда президентският дворец. Снимка: Wikimedia Common

Под сводовете на модерната закрита автобусна гара винаги е многолюдно. Тук най-често пътуват работниците. Техните търпеливи редици зад табелките с имената на селищата-спътници никога не се свършват. Да се качим на автобуса за Свободния град или за Тагуатинга. Впрочем, в която и посока да тръгнем, все ще стигнем до „градче” от бедняшки бордеи. Може и към президентския дворец на брега на езерото да потеглим. Отминем ли центъра, попадаме в някаква друга действителност, която с нищо не напомня за чудния град. Между разкривени дървета, с едри червеникави израстъци върху кората, като тумори, се гушат залепени една за друга колиби от летви и ламарина. И е трудно за човека да установи кое е по-уродливо. Растителността, посадена в праха от стрита керемида, или набързо скованите подслони на кандангос.

Острата трева постепенно е придобила цвета на земята, в която расте. Цвят, по-ярък и от индианска кожа. Там, където изкуствената струя не е поливала, листата се изсъхнали до ръждивокафяво или са скрити под дебел червеникав слой. Постоянният вятър по откритото знойно плато набива праха през дрехите. Вдига вихрушки с най-причудливи очертания, предава цветни оттенъци на въздуха.

Кандангос–строителите на Бразилия. Снимка: ArPDF
Кандангос – строителите на Бразилия. Снимка: ArPDF

Оживялата с мъка зеленина по полянките в града тук е невъзможно постижение. Строителите газят керемидената пепел и с нея насипват подовете на бедняшките си подслони. Наистина би било разточително такива навеси да се наричат колиби. Дори голите негърчета, които играят навън, са червеникави, преди да ги измият майките им привечер. Тук олющени сандъци се използват за сергии на бедни магазинчета. Край тях даже не висят надписите, обикновени в градчетата- спътници: „бръснарница”, „хотел бар”. Няма ги и нескопосните рисунки, които някъде заменят надписите. Все още не мога да повярвам, че видях табелката с нарисувана скъсана обувка и стрелка. Мнозина от уморените строители не знаят да четат – не книги, не вестници, а дори надписите по сергиите.

За тези хора не е предвидено място в "съвършения" град. Снимка: ArPDF
За тези хора не е предвидено място в „съвършения“ град. Снимка: ArPDF

Само когато попаднах сред тъжния бит на кандангос, можах да вникна най-пълно в смисъла на разочарованите изречения на архитекта:

– Бразилия не оправда моите надежди. Бунтува ме социалният облик на града, явното несъответствие между външната му красота и порядките на дискриминационното капиталистическо общество. Естествено, той представлява техническия напредък на страната, но бедните и средните граждани, работниците, които ни помогнаха да го построим, живеят извън очертанията му, в градовете сателити.

Някои твърдят, че град Бразилия е модел на социалния мираж на двадесет и първия век, на бъдещето на една страна, равна на цял континент. В тази територия колкото Европа без Русия промишлената динамика се сили да надвие средновековния сън на селото. Бразилският феодален замък с капиталистическата фасада е съчетание от несъвместими наглед неща: производството на най-елегантните лимузини в Латинска Америка и най-ниския жизнен стандарт в света, електронните лифтове на небостъргачите и първобитните индианци от джунглата. В новата столица също съжителстват контрастите и абсурдите на тази огромна страна. От социален мираж град Бразилия все повече утвърждава приликите си със съвременния капиталистически град. Сеньор Нимайер не е могъл да спаси справедливата си „утопия”.

Оскар Нимайер си отива през 2012 г., 10 дни преди да навърши 105 години. До последно той твори в ателието си, оставайки неизменен поклонник на вълнистата линия, която смята за съвършена–защото тя напомня извивките на женското тяло... Снимка: CAU/BR
Оскар Нимайер си отива през 2012 г., 10 дни преди да навърши 105 години. До последно той твори в ателието си, оставайки неизменен поклонник на вълнистата линия, която смята за съвършена – защото тя напомня извивките на женското тяло… Снимка: CAU/BR

И кандангос все пристигат. Неуредиците и мошеничествата на търговците от градчетата-спътници са все пак няколко стъпала по-високо в сравнение с някогашния бит на гладните пастири от североизтока, на въглищарите и безимотните селяни. Строежът означава по-голяма сигурност за тях, по-трайно препитание.

Но когато белият самолет се изтегне край езерото в целия си завършен вид? Какво ще стане с хилядите строители? Отсега е ясно, че от тях чиновници не може да излязат. А промишленост не е предвидена. Някои може би ще се отлеят към градчето Кристалина по пътя между град Бразилия и Белу Оризонти. Ще започнат да рият земята, за да станат част от онези безумни търсачи на скъпоценности, които сега разгарят кристалната треска в страната. Всъщност това са проблеми на бъдещето, което не тегне със своята близост. Още много червени изкопи стоят отворени. И още много сгради чакат в проектантските листове облеклото си от настръхнали скели.

А столичните чиновници твърде неохотно се пренасят от Рио де Жанейро в новия град. Дойде ли съботен ден, всички самолетни билети за Рио се разграбват. Предвидено е жителите на град Бразилия да достигнат петстотин хиляди души. Но това ще стане, едва когато се очертаят съвсем добре още нащърбените краища на самолета. Дотогава чиновническата среда бавно ще нараства и ще противопоставя на разнообразния, изграден на принципа на „пълната пластична свобода” град, своята социална монотонност. Самият проектант Оскайр Нимайер си е построил къща в град Бразилия. Но предпочита за съграждани разнообразните човешки типове на Рио де Жанейро и прекарва по-голяма част от времето си там.

За да бъде завършен градът на „максималните удобства”, са нужни още милиард и половина долара. Правителството не е в състояние сега да си позволи такова разточителство. И без това домакините в разтревожените си разговори залепват всички беди на деня върху град Бразилия. На пазара цените на месото отхвръкнали с тридесет процента. И следва репликата: „Ако не беше охарчването за Бразилия”. Така мърморят в Рио, в Сан Паулу тези, които само са чували за сътвореното в новия град. Огромните разстояния не позволяват на всеки със собствени очи да уталожи недоволството си чрез строителната прелест на „белия самолет”. Още повече, че бюджетните смущения на семействата предизвикват обикновено по-остри емоции от съзерцаването и на най-красивите неща. Впрочем, и някои разумни и осведомени хора твърдят, че от финансова гледна точка град Бразилия е истинско безумие….

Въпреки всичко, цивилизацията е потеглила към червената земя на вътрешността с усилията на хилядите самоотвержени пионери на заселването, със строителни видения от двадесет и първия век. Това е оправдателният смисъл за лишенията и страданията на кандангос.

 

Оставете коментар