В категории:Рикошет

Новият стар политик Трифонов

Представлението „Слави Трифонов влиза в политиката” се проточва толкова отдавна, че човек се изкушаваше да си помисли, че ще ни се размине. Единственото наистина любопитно е каква роля е отредена на „шоумена” на олигархичния тепих

Аз, политикът

Лятото свършва, а с него и относителната почивка от изблиците на политическа чалга – вече повече в буквален, отколкото в преносен смисъл. Докато за едни започваше учебната година, Слави Трифонов обяви намерението си да влиза в политиката, което вероятно трябва да бъде наречено „дългоочаквано”.

Директното влизане на Трифонов в политиката се подготвя открито и твърде отдавна, поради което вече се е превърнало в част от медийния фон. От години предаването му в национален ефир го лансира като някакъв политически фактор, а не просто като водещ на вечерно шоу. Подписката за референдум беше очевиден начин за легитимацията му като политически претендент, безплатния концерт на Орлов мост – демонстрация (а и проверка) на възможностите за мобилизация.

Към края на миналата година усещането беше, че потенциалната му формация ще се яви на изборите през март, или най-малкото ще бъде обявена веднага след вота, но това не се случи. Церемонията по превръщане на Трифонов в n-ти спасител на нацията се проточи толкова дълго, че човек се изкушаваше да си помисли, че ни се е разминало. Все пак на този етап мнозина от подписалите се за неговия референдум сигурно са забравили какви са исканията.

Здравословните му проблеми може да са обяснение за забавянето, но не твърде убедително. Тъй като политическият инженеринг у нас не се отличава с дългосрочни стратегии, то това туткане може се обясни и с някакви задкулисни движения, договорки и спорове на факторите, стоящи зад проекта „Слави Трифонов – политик” . Мястото и ролята на Трифонов на олигархичния тепих е и основният контекст, в който смисъл да се разсъждава по темата – „Неопетнен телевизионен водещ и певец влиза в политиката, за да разчисти кочината на прехода” е концепция, която едва ли се приема сериозно дори от привържениците му.

Проектът Слави-политик разчита основно на две неща – инерцията от двудесетилетното постоянно присъствие на Трифонов в медийното пространство, и нуждата да се намери нов отдушник на протестния вот. Мотото на кампанията му се свежда до „всички са маскари” – което наистина е необоримо твърдение в нашенската политическа реалност, но в крайна сметка не е по-различно от това да декларираш, че дъждът е мокър.

Въпреки претенциите въпросите от прословутият му референдум да са задълбочено обсъдени по време на телевизионните вечеринки със сценаристите му, те на практика са амалгама от клишета, които от години наред се подхвърлят в общественото пространство – къде стихийно, къде целенасочено. Неслучайно част от въпросите съвпадат с набързо сглобения референдум на Плевнелиев. Покрай обсъжданията на основната панацея – мажоритарния вот – се видя, че много от привържениците на тази идея не знаят нито как функционира мажоритарното гласуване, нито каква е световната практика. (Точно както феновете на омнипотентното електронно гласуване от другия референдум често го бъркаха с машинно, и не знаеха има ли го по света и в каква форма).

Трифонов в крайна сметка не предлага нищо извън клиширана кръчмарска мъдрост, поднесена с назидателен кръчмарски патос и навъсен поглед в стил „квартален пияница си е загубил очилата”. Но пък може да има достатъчно хора, за които това да е достатъчно.

Добре забравено старо…

При обявяването на новия си политически проект, Трифонов заяви, че ще търси „талантливи, квалифицирани и морални българи, които могат да управляват нашата страна и да ни измъкнат от тази 27-годишна каша”. „Търсенето” вероятно ще приеме формата на кастинг в предаването му, и ще се редува със „Запознай се с малките” и „Актьорска вечер”. След близо три десетилетия на активно партийно строителство обаче дори най-пасивният опортюнист  вече е бил в поне две изборни листи. А ако изобщо съществуват  „талантливи, квалифицирани и морални” политически девственици, които искат да оправят „кашата” чрез влизане в управлението, то защо подобни хора биха избрали точно една от основните подправки на тази каша – Слави Трифонов?

Той обаче е прав да търси свежи лица за политическите си напъни – защото въпреки позите му, той самият определено не е такова. От самото начало на кариерата си като публична личност, Трифонов активно съчетава телевизията, чалгата и специалните отношения с политическата класа, която сега е тръгнал да бори. Трудно ще се намери политик, който в някакъв момент не е бил вербално обгрижван с подмазвачески тон от Трифонов, приведен угоднически над бюрото в телевизионното си студио – макар в някои случаи любовта впоследствие да се е превръщала в омраза.

Преди десетина години той поддържаше особено специални отношения с Бойко Борисов, което не е никак учудващо – те със сигурност са подушили, че са от една порода. „Аз го познавам от много години и много пъти приятелски сме излизали и дори е идвал на гости в Учиндол на майка ми и на баща ми”, разказваше Трифонов за Борисов и жалеше, че властта е развалила приятелството им. Версията на Борисов беше различна, но по същество същата – според него Трифонов си е поискал „50% влияние в ГЕРБ”. Трифонов не крие и дългото си познанство с Ахмед Доган, който според него е „единственият, който казва истината”. Меглена Кунева пък му бе толкова драга, че подкрепи кандидатурата ѝ за президент. Освен всичко друго, това съвсем няма да е първата политическа формация, произлязла от обкръжението на Трифонов – нека си спомним „Движение Гергьовден”, което в сайта си откровено се описва като интегрална част от телевизионните и музикални проекти на Трифонов. Безспорният неуспех на „Гергьовден” впрочем хвърля известна сянка на съмнение относно политическия потенциал на Трифонов.

Възможно е публиката да е позабравила много от тези подробности от политическото битие на „шоумена”, но все пак новите му напъни оставят вкус на стара дъвка. Това е и причина да не се надценява потенциала на бъдещата Славчова партия – макар със сигурност да има хора, които ще искат да покажат среден пръст на статуквото, като отново гласуват за човек, който е хомогенна част от въпросното статукво.

Макар подобни настроения сред електората да не са за подценяване, няма как да се очаква изтърканият Трифонов да се превърне в поредния „спасител”, който да преобърне политическия живот в страната. Въпреки отвращението и неориентираното желание за промяна, просто няма как да се генерира достатъчно ентусиазъм, за да повтори успеха на Сакскобургготски или Борисов. Особено след като предвожданият от голи манекенки и направляван от истеричави пиари парад на суетата от лятото на 2013 г. успя да превърне думи като „протест” и „гражданско общество” в синоним на пошлотия.

Олигархичен релативизъм

Доколкото гражданската енергия няма да се възстанови скоро от злоупотребите с нея през последните години, основен двигател на политическите процеси остават циничните интереси на определени хора и групировки. Зад второто пришествие на „царя” стояха интересите на политико-икономически групи, които търсеха реванш след управлението на Костов. Зад началото на ГЕРБ пък стояха политико-икономически групи, търсещи реванш след управлението на НДСВ. Днес определено има политико-икономически групи, търсещи реванш след десетилетната доминация на Борисов – иронично доста от тях бяха и сред тези, които подпомагаха първоначалния му възход. Дали те стоят зад политическите амбиции на Трифонов и дали амбициите им са да свалят Борисов, или да се коалират с него, предстои да видим.

Макар да има причини да се мисли, че проектът на Трифонов е анти-Борисов, това изобщо не е задължително или ако е така първоначално, не е нужно да остане константа. Последните няколко години осигуриха достатъчно примери за това как издигането и свалянето на правителства е в пряка зависимост от моментното съотношение на силите в олигархичните кръгове – и че въпросните кръгове нямат никакъв проблем да се съюзяват с довчерашните си заклети врагове, подобно на Оруеловите Океания, Евразия и Истазия.

Групировката около ДПС и митичния Пеевски използваше медиите си, за да громи Борисов – до деня на първата му изборна победа, когато палачинката се обърна и всеки брой на „Телеграф” излизаше с поне три негови снимки на първа страница. В началото на 2013 г. обаче се получи разрив между Борисов, от една страна, и комбината Пеевски-Цветан Василев, от друга. Този разрив доведе до първата оставка на Борисов и до кратката, но щедро финансирана политическа кариера на Николай Бареков. След една изпълнена с медийна истерия и улични превземки година, ДПС бяха тези, които свалиха правителството на Орешарски – очевидно след нова договорка с Борисов. Това бе съчетано с друг разрив – този път между Пеевски и Василев, в резултат на който последният трябваше да бяга в Белград, а пък за всички нас остана сметката от фалита на косвената жертва КТБ.

В този ред на мисли, ако приемаме обявяването на партията на Трифонов като някаква подготовка за политическо разместване, трябва да се следи дали има точки на непримиримо противопоставяне между олигархичните групировки, заради които някой да иска да сваля Борисов, или пък той да иска да се сваля (отново) сам. Такива може да са изборите на ръководство на контролните органи в съдебната система като ВСС и ВАС, на лостове за контрол на парични потоци като Комисията за финансов надзор и Българската банка за развитие, или дори на БНТ, защото контролът над информационните потоци е не по-малко важен. Не на последно място, разбира се, са боричканията за контрол над дойни крави като „Дунарит”.

Някои от тези въпроси на разпределянето на влияние вече бяха разрешени, други още не са. Ако се подготвят нови избори – което вероятно се прави – те ще трябва да са след прословутото българско председателство на ЕС. Активността на Трифонов може да е индикатор за това дали се бърза, или се мисли за избори през втората половина на 2018 г. Ако корабът „Борисов 3” е тръгнал да потъва, това ще се види и по поведението на другите политически мишки – например трите основни дружини на „автентичната десница”, които ще побързат да изиграят ново „обединение”, ако се задават избори.

Смяна на второстепенните играчи

Бъдещата партия на Трифонов няма да е новото НДСВ или ГЕРБ, но вероятно няма да спада съвсем към една друга обичайна категория целеви политически проекти – от типа на Яне Янев, Николай Бареков или Веселин Марешки. Това са партийки, разчитащи на контролиран или купен вот, който да им осигури между 5 и 10 процента на избори. Те са идеални за бушон, през който да се предлагат и гласуват нелицеприятни закони или просто да се вдига шум и да се отвлича внимание. Теоретично една партия на Слави Трифонов има по-голям и по-непредвидим потенциал, което може да обясни и защо не бе активирана преди последните избори, а вместо това бе развит по-лесният за контрол проект на Марешки.

В средносрочен аспект политическите амбиции на Трифонов могат да служат и като ограничител за претенциите на младшите партньори на управлението на Борисов, най-вече т.нар. „патриоти”. „Ако искате прекалено много, отиваме на избори и ще последвате съдбата на реформаторите”, е заплаха, за която можем да се обзаложим, че вече е била отправяна при разговорите между коалиционните партньори.

По отношение на „Обединените патриоти” може също така да се допусне, че са започнали да представляват прекалено голям имиджов проблем пред „западните партньори”. Подобни тези се чуват напоследък, включително от западни издания като Politico – макар да не е ясно защо западните покровители на Борисов не са му направили забележка да не се коалира с „крайната десница” още след изборите, ако това наистина ги притеснява. Статията в Politico също така може и да представлява размахване на пръст срещу „патриотите” отвътре, а не отвън (както се видя при последните избори, ГЕРБ успяват да използват като платформа дори реномирани издания като Wall Street Journal).

Ако зависимостта на управлението от фашизоидната сбирщина ОП се е превърнала в реален проблем за Борисов, то този проблем може да бъде решен лесно чрез нови избори, при които крайната десница да бъде избутана от популистка формация тип „няма ляво, няма дясно (ама все пак сме десни)”. Слави Трифонов изглежда идеален за това.

Разбира се, не трябва да се забравя възможността проектът на Трифонов да бъде порязан преди да стигне до избори или просто да се провали – и така да се нареди до „Гергьовден” на скамейката на политическото забвение.

Ако не друго, преместването на шоупрограмата му в политиката ще послужи като отдушник, който да насочи яда на хората към политическата класа в безопасна посока. Посока, която по никакъв начин да не заплашва статуквото. Поне за известно време политическите представления в страната ще се въртят около съревнованието между егото на два тщеславни мутропитека, превърнали се символи на перманентния преход. Сблъсъкът (или пък сътрудничеството) между Борисов и Трифонов, тези титани на вулгарността, няма по никакъв съществен начин да засегнат бедността, неравенството и безперспективността, срива в образованието и здравеопазването, безумната ни данъчна политика или каквато и да е конкретика около недъзите на системата. Това ще е пореден епизод от шоу, което отдавна трябваше да е паднало от ефир заради нисък рейтинг. Вероятно най-добрият ход ще е да изключим телевизора.

 

–––

Филип Буров
Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар