В категории:Общество

Може ли марксизмът да бъде използван за намаляване на замърсяването на въздуха в Китай?

В научен труд, публикуван на 10 август тази година в държавния журнал „Околна среда и устойчиво развитие“, докторанти от университет в Пекин твърдят, че марксизмът може да се използва за определяне на нивата на озон, за изграждане на мониторингови станции и за намаляване на замърсяването на въздуха в Китай.

Сутрешен смог в Пекин, 2011 година. Снимка: Wikimedia Commons

Китайските учени винаги са имали склонност към преплитане на идеологически тези в научните си изследвания. Още в края на 70-те години на миналия век, когато Културната революция постепенно се разпадна, в редица китайски медицински и метеорологични списания се срещаха цитати на Мао. В наши дни фокусът се измества към марксистката теория.

Китай страда от тежко замърсяване на въздуха, включително високи нива на озон (O3). Млади изследователи в областта на околната среда се опитват да пречупят екологичния мониторинг и анализа на озона от гледна точка на марксистката философия. В своята статия „Прилагане на марксизма в екологичния мониторинг и анализ на озона в Пекин“ осем изследователи и инженери се фокусират върху изследванията на околната среда и прилагат марксизма, като анализират причините и образуването на високи нива на замърсяване с озон в Пекин в периода от 11 до 14 август 2015 година.

Мигновено след своята публикация в държавния журнал докладът се разпространи сред китайските социални медии, като мнозина останаха шокирани от комбинацията между марксизма и екологичните изследвания.

В резюмето на статията се казва, че марксизмът се използва за анализиране на проблемите, които се появяват при мониторинга на озона и служи за предлагане на насоки за озонопречистване и подобряване на околната среда. Резултатът от изследването ще помогне за подобряване на общественото здравеопазване и на обществото като цяло.

Марксизмът ни учи, че практиката е източник на всички знания“, пишат пекинските учени и продължават: “Замърсяването на въздуха е проблем, който засяга живота на хората. Комунистическата партия винаги е зачитала ролята на хората в историята и обществото. (…) При намаляването на замърсяването с озон практиката е единственият критерий за тестване на истината”.

Документът първоначално е написан като реферат за задължителен предмет по идеология, през който от студентите се изисква да представят теза как марксизмът се прилага в собствената им изследователска област. Оттам материалът влиза в държавното научно издание. Изследването е получило средства, включително от национални проекти за технологична подкрепа, от Националната фондация за природни науки на Китай, от правителствата на Пекин и Гуандун, както и от министерствата на науката и технологиите и опазването на околната среда.

Авторите отбелязват, че с подобряване на жизнения стандарт, оборудването за мониторинг и повишаването на информираността за опазването на околната среда, през 2013 година в Китай са въведени нови стандарти за качество на въздуха. Те също така актуализират аналитичните методи за замърсителите.

Направен е изводът, че тези промени отразяват марксистката епистемология, която гласи, че в процеса на когнитивно развитие познанието на хората ще скочи от чувствително до рационално ниво и след това ще скочи на практика.

Докладът подчертава значението на контрола на замърсяването на въздуха върху начина на живот и благополучието на хората и прави директна препратка към марксизма, който вярва, че хората творят своята собствена история и са създатели на общественото благосъстояние и решителни сили на социалните промени.

Класовете по идеология са задължителни за всички студенти в Китай, днес докторантите не могат да завършат, без да преминат курс по „китайския марксизъм и съвременния свят“. При управлението на президента Си Дзинпин тяхното значение все повече се засилва. През октомври миналата година той предприе масирана кампания за “идеологическа чистота” в училища и университети и сравни образователните институции с крепости срещу проникването на чужди сили и враждебни и “подривни” идеи. В отговор на речта на Сталин от 1932 г. китайският президент каза, че учителите му са „инженери на човешката душа“, чиято „свещена мисия“ е да помогне на студентите да „подобрят идеологическото си качество, политическото съзнание, моралните характеристики и хуманистичното качество“. В свое есе министърът на образованието Чен Баошенг заяви, че на полето на образованието в днешно време се водят интензивни битки. Училищата са основната цел на враждебните чужди сили, които се опитват да проникнат в страната, като пренаписват историята на комунистическата партия в Китай.

Още в началото на годината редица местни учени изразиха своето притеснение, че тази правителствена политика ще нанесе сериозен удар върху академичните среди и независимостта на научната и изследователската мисъл. В края на 70-те години китайските университети получиха значителна свобода да преследват академични постижения. Китай инвестира сериозно във висшето си образование, като призна важността от насърчаването на иновациите за ръста на икономиката. Редица бележити учени, които бяха напуснали родината си, за да преследват кариера в чужбина, бяха отново привлечени в Китай, а партньорствата с най-големите чуждестранни университети се насърчаваха активно. Всичко това помогна на китайските университети да се възвърнат в международни класации за престижни висши училища. А най-големите инвестиции бяха насочени към групата STEM (наука, технологии, инженерство и математика), където ограниченията върху академичната свобода изглеждаха най-невероятни.

В личния си блог Юан Лан-Фенг, изследовател от китайския Университет за наука и технологии, заяви, че разработката на студентите от Пекин му напомня за идеологическата усърдие на Културната революция и че има усещането за възвръщане на политически фанатизъм, който носи твърде болезнени спомени.

Всъщност обаче прилагането на последната директива не е толкова страшно. Във всяко висше учебно заведение партийните комисии са съставени от местни жители. По този начин идеологическата доктрина се “филтрира” на няколко нива и не може да се говори за единна държавна цензура.

Докладът и неговият обществен отзвук в Китай за пореден път поставят един далеч по-дълбок въпрос относно тетралектиката на идеологията и нейните взаимоотношения с науката и философията. Може ли да се каже, че сме в края на ерата на вярата в науката, когато науката ще се окаже утопия, която съдържа погрешни заключения и неистини, а истината е в идеологията?

Оставете коментар