Който сее интервенти и оръжие в Ирак, Афганистан и Сирия, жъне мигранти на прага си

Български подигравки от сорта „Да си ги вземат всичките” полетяха към стотиците хиляди демонстранти в Барселона, настояли да се изпълни испанската квота за бежанците и да се прояви солидарност с прокудените от войните. За разлика от Испания, у нас липсва логическата връзка, че щом си се пъчил в „коалицията на желаещите” и си кътал кървави долари от Кербала и Алепо, сега е време да плащаш сметката

Многохилядното шествие в Барселона дотолкова обърка някои нашенци, че предположиха да е било не ЗА, а ПРОТИВ мигрантите. Снимките обаче са достатъчно красноречиви. "Бежанци, добре дошли!"–пише на един от плакатите, издигнат на демонстрацията. Снимка: elpais
Многохилядното шествие в Барселона дотолкова обърка някои нашенци, че предположиха да е било не ЗА, а ПРОТИВ мигрантите. Снимките обаче са достатъчно красноречиви. „Бежанци, добре дошли!“ – пише на един от плакатите, издигнат на демонстрацията. Снимка: elpais

Остър сблъсък на цивилизациите произлезе тези дни между България и Испания. Антагонистични изблици по бежанската тема очертаха несъвместими разломи в народопсихологии и етични норми тук и там.

Поводът дойде от шествие, заляло с човешко море улиците на Барселона в събота, 18 февруари. 160 000 души по официални данни или 500 000 според организаторите настояха испанското правителство да изпълни квотата за прием на 17 000 мигранти от онези 160 000, които ЕС реши да разсели из членките си. Досега Испания е подслонила само 700 от тях и от Брюксел се готвят да я санкционират. В деня след шествието представителят на мадридското правителство в Каталуня се яви да обясни, че всъщност били приети 1034, а не 700 бежанци, но просто отчетът се забавил…

„Стига извинения, да ги приемем сега!”, скандираха в събота демонстрантите, свикани от над 200 хуманитарни и неправителствени организации начело с инициативата „Нашият дом е ваш дом”. „Барикада” отрази събитието с текст и доста снимки. Цитирахме и думите на Оскар Кампс от НПО Proactiva Open Arms, чиито доброволци спасяват хора в Средиземно море, патрулирайки със свое корабче: „Днес говори народът. Досега говореха само политиците и то само за да се оправдават”. Кметицата на Барселона Ада Колау бе категорична: „Барселона отново се превръща, както е било и друг път, в столица не само на Каталуня, но и на солидарността, обвързаността, защитата на човешките права и мира.”

Динковци не разбират Дон Кихотовци

Горките заблудени барселонци! Де да знаеха какъв тектоничен гняв разбудиха из нашенските групи в социалните мрежи, някои от които дори с уж левичарска ориентация! Отвсякъде бликна единодушно заклеймяване на слепотата на демонстрантите относно варварската същност на мигрантските орди, тръгнали заговорнически да съсипват и завладяват Европа… „Да си ги вземат всичките,” беше най-мекото подмятане към наивниците с плакати от града на Антонио Гауди. Не липсваха и свежи догадки: „Тъпите ни медии пак не са разбрали. Шествието е било против, а не за прием на мигранти”. Обобщението бе безапелационно: „Испания лудна!” Имаше и „познавачи”, които обясняваха, че всичко това е само каталунска приумица, защото, нали, Каталуня иска да се цепи от Испания, та ѝ крои разни номера… Ама не им хрумва по-простото – че и каталунците се чувстват малцинство в Испания, та затова са просто солидарни със себеподобните…

Стотици и стотици коментари от българи все в един и същи дух – каква „паплач” са мигрантите, как „идват и претендират за подслон, храна, wi-fi, после започват да чупят, вилнеят, изнасилват и крещят, че искат по-добра храна и по-добри условия”. И естествено – уреждат се да мързелуват за сметка на социалните помощи.

Един-единствен алтернативен коментар успя да се мерне сред тази масово-кафеникава реакция и се опита да обясни, че испанците „не са луди”, че „хората си спазват законите, нямат страх от бежанците и те успяват да се интегрират доста успешно“. Глас в пустиня. Това не са аргументи за нация, свикнала да слуша по новините за „геройствата” на някакви Динковци, които излизат на лов за хора по границите ни, млатят и закопчават опърпани „нашественици” и не трепват пред премръзнали деца, дори да им умират пред очите… Как захранена с такива образци публика да приеме за нормално, че в другия край на Европа някакви Дон Кихотовци-доброволци се организират, наемат със солидарно събрани пожертвования корабчета и излизат в бурното море да спасяват несретни човешки същества, вкопчени в надеждата за живот далеч от бедност, бомби и кланета…

„Свестните у нас считат за луди,” беше прозрял още преди век и половина един наш „луд” поет, заканил се освен това да направи „ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, главата си на бомба”, за да излезе „на борба със стихиите”, и стигнал до явен тероризъм – да превземе кораб и да вдигне оръжие срещу империя…

„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата,” предупреждавал ни е също Христо Ботев. Защо тогава си въобразяваме, че ще спрем с омраза и озлобление всичките онези привиждащи ни се потенциални камикадзета сред мигрантските върволици? Страховете, истерията, насъскването само могат да доотгледат и умножат подобни заплахи. Да не говорим, че актуалният тероризъм, който така ни плаши, е не толкова продукт на религиозен фанатизъм, колкото лют устрем за мъст, нагнетен от вековете колониализъм, социално неравенство и военни интервенции. Мъст и утвърждаване на една – да, грозно изкривена, дори престъпна, непонятна нам, но свобода от всичко, налагано по чужди критерии с огън и меч… Каквото повикало, такова се обадило…

Ау, да не звучи като оправдание на тероризма?!… Колцина у нас биха видели тук нещо друго – например, повик да се анализират трезво корените на явлението, за да се търси пресичане на пораждащите го причини… Колцина биха се замислили, че след като България е пращала интервенти в Ирак и Афганистан, след като се е пъчила в „коалицията на желаещите”, след като бедни нашенски семейства са си пускали синовете за пушечно месо в Кербала и са кътали кървави долари, след като българско оръжие се продава и сега на воюващите в Сирия, а труповете в Алепо хранят военната ни промишленост, значи идва време да плащаме сметката и да посрещаме прогонените от домовете им и с наше съучастничество бежанци… Идва време да осъзнаваме и собствената си вина за онова, което става в душите и в главите на тези хора….

Полският игрален филм "Кербала", прожектиран у нас миналата година, разказва за българските и полските войници в Ирак. Снимка: ploshtadslaveikov.com
Полският игрален филм „Кербала“, прожектиран у нас миналата година, разказва за българските и полските войници в Ирак. Снимка: ploshtadslaveikov.com

Вината за Кутията на Пандора в Ирак

Няма тук – ама аз не съм виновен, ама аз не съм участвал, ама това го правят гадните ни управници, защо сега да страдам… Не, всички сме виновни – с участие, безучастие или недостатъчно ефективно противодействие. С неспособността да си избираме адекватни правителства и да се опълчваме единно на безумни решения. С отказа от критична мисъл и от решителни действия.

Малко ли се изписа и изговори още навремето, преди да започне войната в Ирак, че тя не бива да се допуска, защото ще отвори Кутията на Пандора? Хайде да си спомним онази великолепна реч в ООН на тогавашния френски външен министър Доминик дьо Вилпен, прецизно очертал всички рискове пред света, които крие тази брутална авантюра и които наистина се разразиха, докарвайки ни до днешния световен хаос.

Доминик дьо Вилпен по време на речта си в ООН срещу замисляната война в Ирак през 2003 г. Снимка: julietinparis.net
Доминик дьо Вилпен по време на речта си в ООН срещу замисляната война в Ирак през 2003 г. Снимка: julietinparis.net

Защо тогава българите не протестирахме масово срещу тази война? Цяла Европа се тресеше от такива протести. В същата тази Испания например те бяха масови и френетични – със сблъсъци с полицията, с денонощни окупации на площади и улици. А у нас се изявиха само няколко спорадични и рехави агитки. И само трима депутати гласуваха против изпращането на български войници в Ирак.

Как можахме да допуснем тогавашното правителство да ни вкара в отбора на „пуделите на Буш” и да запрати наши контингенти като окупатори в Ирак и Афганистан? Защо не потънахме в земята от срам при циничните публични сметки как ще „спечелим” от следвоенното възстановяване на Ирак, който първо трябваше да разрушим? Как преглътнахме после метаморфозата, която ни доведе дотам, че в името на „евроатлантическата солидарност” да опростим и дълга на тази петролна държава, натрупан към нашата обрулена вече страна?…

Защо се примирихме, когато един външен министър жертва двама наши шофьори, отвлечени в Ирак, и остави терористите да ги обезглавят, докато по същото време Силвио Берлускони откупи живота на две похитени пак там италианки? Защо търпяхме после друг външен министър да събира на инструктаж в София анонсирани сирийски терористи под маската на „умерени опозиционери”? Защо и до днес се правим на разсеяни, че военните ни заводи работят на пълни обороти, а продукцията им гърми и убива на фронта в Сирия? Да, това производство изхранва села и градове у нас, но на каква цена?!… И не сме виновни?!… И имаме самочувствието да се подиграваме на испанците, че не разбират естеството на мигрантската вълна?…

Как испанците реагираха на най-страшния атентат в Европа

Испания е държавата, която пострада от най-мащабния терористичен акт в Европа – атентата на гара „Аточа” на 11 март 2004 г., отнел живота на над 200 души, включително и българи. Но как реагираха испанците? Възприеха го като отмъщение заради участието на Испания във войната в Ирак, където страната бе набутана от дясното правителство на премиера Хосе Мария Аснар – един от ястребското трио редом с Джордж Буш-младши и Тони Блеър. Гузен, Аснар се опита да излъже и да припише атентата на баската сепаратистка групировка ЕТА, което направо вбеси испанците. Кипнаха масови демонстрации и понеже страната беше в навечерието на парламентарни избори, последва категоричен наказателен вот, който отне властта от Аснар и я даде на социалиста Сапатеро, обещал да изтегли испанските войски от Ирак. И той наистина ги изтегли. Решението на проблема е в отстраняване на причината му. Не искаш насилие – спри сам да го упражняваш.

Жестокият атентат на гара "Аточа" в Мадрид на 11 март 2004 г. отне живота на над 200 души. Снимка rtve.es
Жестокият атентат на гара „Аточа“ в Мадрид на 11 март 2004 г. отне живота на над 200 души. Снимка rtve.es

 

Демонстранти размахват плакати с надписи "Мир" на протест пред обградената от полиция централа на Народната партия в Мадрид след атентата от 11 март 2004 г. Снимка: rtve.es
Демонстранти размахват плакати с надписи „Мир“ на протест пред обградената от полиция централа на Народната партия в Мадрид след атентата от 11 март 2004 г. Снимка: rtve.es

Разбира се, освен да вкара морал в политиката си, Испания стегна и службите си за сигурност, които в последните години се изявиха като едни от най-ефективните в антитерористичните си и превантивни стратегии и действия.

Що се отнася до мигрантите – малко други страни в Европа могат да се мерят с Испания не просто по толерантност, а по добронамереност и загриженост към чужденците. Това си има и исторически причини. Мароканското владичество в испанските земи е оставило повече спомена за обмен между култури, отколкото за потисничество. Дългият колониален опит на испанската корона е възпитал у поданиците ѝ естествено възприятие към многообразието от раси, етноси и нации. Да не говорим за периода на испанската гражданска война и последвалата диктатура на Франко. Първо, интернационалните отряди, помагали на републиканците, са оставили белег с висок емоционален градус в цялото испанско общество, което дори се отплати десетилетия по-късно, давайки испанско гражданство на ветераните интернационалисти и на техните потомци. Второ, през различни периоди на 40-те години франкизъм около 2 милиона испанци са минали през емиграция, останали са да живеят в чужбина, или са си изкарвали хляба като гастарбайтери. Този период още е много жив в историческата им памет. Те не са забравили какво е да те преследват, животът ти да е в опасност, да се чудиш как да изхраниш семейството си. И затова днес лесно и състрадателно приемат при себе си преселници от близо и далеч.

Имигрантска статистика в Испания

Испания започва да се превръща в страна, привличаща много имигранти, някъде към края на 90-те, когато икономиката ѝ расте много бързо – главно благодарение на пукналия се по-късно строителен балон. Ако през 2001 г. имигрантите са около 1,37 милиона души или 3, 33% от населението, то през 2010-2011 г. те достигат до 5,7 милиона или 12 % от населението. Вследствие на разразилата се икономическа криза те малко намаляват и към 2014 г. вече са около 5 милиона или 10,7%. Данните за 2016 г. сочат, че общото население на Испания възлиза на 46 438 422 души, като от тях 42 019 525 са испанци, а 4 418 898 са чужденци.

Съставът на населението с чужди корени също се е променял през годините. През 1998 г. например най-много са мароканците – 190 497, следвани от французите – 143 023, германците – 115 395, британците – 87 808 и аржентинците – 61 323. Европейците в тази извадка са предимно заможни пенсионери, купили си вили из испански курорти.

Доста по-различна е картината през 2011-та. Тогава на първо място излизат вече румънците – 809 409, мароканците също са внушителна група – 766 187, после са еквадорците – 478 894, британците – 393 577, и колумбийците – 372 541. Повечето хора в тази статистика са дошли да търсят по-печеливша работа и по-добро битие – включително вече и британците, набъбнали с млади хора, работещи по интернет, които предпочитат по-евтиния и слънчев живот в Испания.

Селцето Гисона в областта Лерида през 2010 г. се превърна в първото в Испания, в което имигрантите са повече от испанците. Снимка: alertadigital.com
Селцето Гисона в областта Лерида през 2010 г. се превърна в първото в Испания, в което имигрантите са повече от испанците. Снимка: alertadigital.com

Според официалните данни българите в Испания в момента са около 140 000, въпреки че неофициално, включително по испански източници, са около 300 000. Нашенци са отлично адаптирани в средата, ползват се със славата на работливи и свестни хора. Все по-редки са случаите на мошеничества, измами, кражби, трафик, сутеньорство или проституция, в които се оказват замесени българи. Но испанците никога не правят обобщения на национална основа от рода на „ами такива са българите”, или „такива са румънците”. Наясно са, че във всяка общност могат да се срещнат и лоши хора.

„Неосиновените синове на Мадрид”

Когато покрай бурната реакция на социалните мрежи по повод шествието в Барселона подметнах, че и българите са мигранти в Испания и затова крайни оценки по темата с български адрес очевидно са неуместни, получих масово апострофиране, че не бива да сравнявам нашите хора с „другите”. Основният аргумент – ние сме в Европейския съюз, имаме свободно движение на хора.

Арест в Мадрид на банда автомобилни крадци–испанци, мароканци и българи. Ако испанците приличаха на нас, трябваше да решат, че "всички българи са престъпници". Но дори не им хрумва.
Арест в Мадрид на банда автомобилни крадци – испанци, мароканци и българи. Ако испанците приличаха на нас, трябваше да решат, че „всички българи са престъпници“. Но дори не им хрумва. Снимка: ideal.es

Нямаше как да не си спомня есента на 2004-та, когато до влизането ни в ЕС оставаха още 3 години. Бях в Мадрид с журналистическата група, отразяваща тогавашното посещение на премиера Симеон Сакскобургготски, чиято семейна история, тясно свързала го с Испания, е широко известна. В столичното кметство в негова чест бе организирана тържествена церемония, на която той бе провъзгласен за „осиновен син на Мадрид”. Искрено развълнуван, премиерът-цар се просълзи…

Малко по-късно заедно с още няколко колеги репортери вече правехме репортаж от друго място – от „българската градинка” в един от централните мадридски квартали. Сенчеста алея, пейки, храсти – и български работници. Електротехници, зидари, дърводелци. Избягали от немотията и безработицата в България. Дошли да припечелят по испанските строежи. Нелегално. Без осигуровки. Всичко изработено, изпращаха на семействата си, останали у нас. Спяха, хранеха се, миеха се, преобличаха се, изобщо – живееха в градинката. Всички го знаеха, затова бяха нарекли градинката „българска”. Но общо взето си затваряха очите за гастарбайтерите ни. Отвреме-навреме полицията все пак правеше хайки. Гонеше ги заради просрочен туристически престой. След няколко месеца те пак се връщаха и продължаваха.

Разказахме им в онзи топъл октомврийски следобед, че идваме от церемонията с „осиновения син на Мадрид”. И един от тях се подсмихна: „Е, пишете, че сте видели и неосиновените синове на Мадрид”.

Тези хора са пред очите ми сега, когато чета да ми се обяснява как „нашите” не са като „сегашните”. Да, друг е произходът, друга е, вероятно, квалификацията и способността за адаптиране. Но има нещо важно, което е общо – едни бедни и борещи се да оцелеят хора, чийто живот е бил разбит от сили и процеси извън тяхната власт, и други бедни и борещи се да оцелеят хора, чийто живот е бил разбит от сили и процеси извън тяхната власт… Защо е толкова сложно да се излезе от напластени предубеждения и да се види таза проста истина?

Всъщност тези, които отказват да я видят, които са насъсквани да сипят от социални мрежи и от площади закани и стигми към чуждоземци, появили се било в Широка Лъка, било в Елин Пелин, било в многострадалното Харманли, било в далечната Барселона, също са бедни и борещи се да оцелеят хора, чийто живот е бил разбит от сили и процеси извън тяхната власт – и поради това с лекота тласнати да мразят най-лесния за мразене обект…

Страсти срещу сирийски заселници на площада в Елин Пелин. Снимка: novini.bg
Страсти срещу сирийски заселници на площада в Елин Пелин. Снимка: novini.bg

Чудовищно е, че политици без свян помпат тази вълна от мръсна пяна, а после я яхват и се засилват с нея към поредните избори. И никой не се спира да се замисли как така, примерно, един Красимир Каракачанов, лидерът на ВМРО, толкова обигран и отлично информиран политик, си позволява да манипулира открито в телевизионно интервю и да обяснява, че подкрепя кмета на Елин Пелин в незаконния му отказ да регистрира официално получило бежански статут сирийско семейство, защото, видите ли, не можел да понесе, че на бежанците се полагали повече пари, отколкото на българските пенсионери… Той ли не знае, че средствата за едното и средствата за другото идват от различни места? Че България е получила специален ресурс от ЕС за подпомагане на бежанците? И че срамните пенсии на българските пенсионери са пряка вина не на бежанците, а на българските политици (включително и негова, на Каракачанов), не съумели да осигурят достоен живот на народа си!

„Не сте ли християни? Не си ли помагате?”

Не мога да се въздържа да разкажа още една история с българи в Испания. Семейство на мои близки се принуди да изостави всичко в България и да се пренесе в Мадрид, за да спаси сина си, който страдаше от двустранна бъбречна недостатъчност и се нуждаеше от трансплантация. Судент, отличен математик – у нас го бяха отписали, подходащ донор не се намираше, здравното министерство нищо не правеше, за да подпомогне лечението му в чужбина, а чиновникът, който отговаряше за това, на мен лично ми се е карал, че съм си позволила да издиря личния му мобилен телефон и да го обезпокоя…

Накрая майката на момчето не издържа да го гледа как гасне и организира пренасянето на фамилията в Мадрид. Те преживяха много трудни години там, но спасиха сина си. Системата за донорство в Испания е уредена много по-ефективно в законодателството – органите на всички пострадали в катастрофи и инциденти се даряват без усложнени формалности. Ефективното здравеопазване, макар в последните години и силно пострадало от драстичните орязвания, все още функционира в интерес на пациента.

Нашето момче постъпи в обикновена общинска болница, със също толкова скромни възможности, както и много болници у нас. Но без делене на пациентите на такива, дето „ще ги бъде” и „няма да ги бъде”. Без шашми с медикаменти и препарати. С пълноценна хемодиализа. С отдаден на работата си персонал. Стабилизираха момчето, а след няколко месеца се появи и подходящ бъбрек. Трансплантацията мина успешно. Младежът се възстанови напълно. Записа са се да продължи следването си в Мадрид, днес учи и води пълноценен живот.

Майката чисти чужди домове, бащата гледа възрастен испанец. Имат осигуровки, доходите им са скромни, но им стигат. Щастливи са, че детето им е живо и върви напред. Не искат и да помислят за връщане у нас. Майката се чувства уважавана, хората, при които работи, ѝ помагат, приемат я като приятелка и част от своето семейство, обкръжена е от топлота и съпричастие.

Тя и до днес не е забравила един разговор от първите месеци в Испания, когато синът ѝ още е лежал за хемодиализа в общинската болница. Разказала на една санитарка историята им и как в България нямало шанс за спасяване на момчето. А санитарката я погледнала изумено: „Че вие там не сте ли християни? Не си ли помагате?”…

Ако всички тупащи се сега в гърдите като „християни” спрат да крещят по площадите и в мрежите срещу „различните”, а помислят повече за състраданието и човещината, може би и в собствените им съзнания и души ще просветне…

Реализмът обаче, уви, ми подсказва друго – че критиците на барселонското шествие от 18 февруари вече са се фиксирали върху факта, че в трите дни около тази дата оградата срещу мигранти на испанския анклав Сеута в Мароко е била щурмувана на три „талаза” от чернокожи африкански преселници. И на испанска територия са успели да „пробият” общо 900 души – рекорд за последните месеци.

Африкански мигранти, успели да пробият защитната мрежа на испанския анклав Сеута в Мароко. Снимка: elpais.com
Африкански мигранти, успели да пробият защитната мрежа на испанския анклав Сеута в Мароко. Снимка: elpais.com
Повечето африканци, стигащи до Сеута, са гладни, изтощени, отчаяни и уплашени. Но не бягат от добро. Снимка: elpais.com
Повечето африканци, стигащи до Сеута, са гладни, изтощени, отчаяни и уплашени. Но не бягат от добро. Снимка: elpais.com

Е, очаквам следващите коментари да са за африкански заговор срещу Европа – как шествието в Барселона е било организирано за отвличане на вниманието, та да се вмъкнат опасните африканци. Те, впрочем, също са млади мъже по на 20-30 години, за радост на конспиратолозите… Млади, но изтощени от глад и смазани от страх и несигурност – така поне ги описва пред „Ел Паис” един от активистите на местната организация на партията „Подемос” в Сеута. Избягали от африкански кошмари, за които у нас се знае още по-малко, отколкото за сирийските, иракските или афганистанските. Но също част от най-тежкия проблем на съвременния свят – огромното неравенство.

Ако българинът вдигне очи от пъпа си, може и да забележи, че заговор има, но не всеисляямски или всеафрикански срещу Европа и не е сблъсък на цивилизациите, както още преди 20 години го моделира Самюъл Хънтингтън. А е заговор на онзи 1%, който продължава да трупа неприлично богатство, отвличайки вниманието от себе си, като насъсква религии и етноси едни срещу други. Едни бедняци срещу други бедняци.

И докога ще го позволяваме?

Принтиране

Къдринка Къдринова
Журналист международник. Работила е във вестниците „Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор”, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема” и редактор международни новини в програма „Хоризонт” на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Носител на редица национални и чуждестранни журналистически и литературни награди.

Оставете коментар