Гаврата с правата на журналистите в „Стандарт” е нетърпима

Ръководството на всекидневника продължава от месеци да не изплаща заплатите на работещите там журналисти. Освен нарушение на гражданските и професионалните им права, това е и посегателство срещу свободата на словото в България. Двама напуснали изданието колеги проговориха за драмата, но мнозина в гилдията мълчат за много безобразия от страх да не загубят работата си

Мария Андреева и Иван Филчев
Мария Андреева и Иван Филчев

Вече се разчу за болезнения случай с журналистите във вестник „Стандарт”, които от месеци не могат да си получат изработените заплати. Ръководството на медията просто не ги изплаща. Съюзът на българските журналисти разгласи тази драма и това предизвика проверка в „Стандарт” от страна на държавната Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”, която тече в момента.

Междувременно колеги, напуснали вестника заради нетърпимата ситуация, също направиха публични проблемите там със свои публикации във Фейсбук, които бяха препечатани и от други медии.

Но все още работещите в „Стандарт”, натоварени неимоверно, защото трябва да поемат работата и на напусналите, остават под двойната преса на унизителното безпаричие и на страха, че ако проговорят за това публично, няма да получат и жалките 200-300 лв., които отвреме-навреме ръководството им подхвърля. Опитват се да вярват и на уверенията „отгоре”, че „скоро” ще им се издължат и със забавените заплати – от май, юни, юли, август, септември… Ако отворят уста, ще трябва да се сбогуват окончателно с тази надежда – както това вече е сполетяло напусналите и проговорили „предатели”…

Случаят със „Стандарт” е много болезнен не само заради драстичните нарушения на гражданските и професионалните права на журналистите в изданието, а и защото е ПОРЕДНИЯТ в дългия списък с посегателства срещу журанлистическия труд и журналистическата свобода, превърнали се, уви, в норма в повечето български медии. Неизплащане на извършен труд, уволнения, закриване на цели медии – това са контурите на съвременния нелицеприятен портрет на „свободата на словото” в България.

„Стандарт”-на е гаврата и с цялото ни общество, което, впрочем, отдавна се е отчаяло да дочака истински свободна журналистика у нас, отстояваща същинския обществен интерес, а не сметчиците на издатели, олигарси и подопечни им политици. Та кой ще си позволи да бъде критичен журналист, ако трепери дали ще получи поне някога и поне някакви пари, за да нахрани семейството си, и ако не знае дали след като покаже характер, изобщо ще си намери друга журналистическа работа?…

Темата се нуждае от открита дискусия както сред журналистическата колегия, така и в обществото. Крайно време е да се роди и дейна журналистическа солидарност, от каквато всички се нуждаем.

Предлагаме разказите на двама напуснали вече „Стандарт” колеги – Иван Филчев и Мария Андреева. Откровенията им във Фейсбук развълнуваха колегията, но е редно да породят и по-висока вълна на обществена нетърпимост към явлението.

Мария Андреева
Мария Андреева

Ето разказа на Мария Андреева, доскоро работила в международния отдел на „Стандарт”, а сега решила да се раздели с журналистиката заради преживяната гавра с правата ѝ от страна на работодателя. Нейната изповед е емблематична, защото разкрива условията, в които са принудени да се трудят много от журналистите в България:

Аз съм предател

Днес най-тържествено се признавам за предател.
Предател на работодател (ех, колко поетично звучи), който ме е „хранил“ в продължение на 5 години. А по-скоро аз него.

Преди два месеца напуснах в.„Стандарт“ и взех решение поне засега да се разделя с журналистиката. Дълго време и преди, и след това, си спестявах подробностите защо съм го направила. Не защото ме е страх, че няма да ми изплатят дължимите заплати (към момента – за юли, август и септември), или пък че някои хора ще се обадят на други и вече в никоя медия няма да ме вземат на работа.

Направих го от уважение към работодателя, с който въпреки нередовните плащания и откровената гавра с труда ми през последната една година исках да запазим цивилизовани отношения. Впрочем, самата г-жа Бозукова ме уверяваше на последната планьорка, че тя с всички се разделя цивилизовано и аз няма да съм изключение.

И моето търпение (наречете го възпитание, ако искате) обаче си има граници и тази вечер те бяха преминати. Вдъхнових се от един колега, с който никога не сме били близки, но го уважавам заради това, че си отваря устата и не си премълчава някои истини, които други (като мен) по някаква причина решават да спестят.

Признавам си, не ми се занимаваше. Не ми се занимаваше да пиша такива постове, да изкарвам кирливи ризи и да давам обяснения кое, как и защо е станало. Е, вече ми се занимава. Затова си вземете пуканките и четете внимателно.

Напуснах „Стандарт“ реално в началото на септември, формално в края му (пуснах си отпуската). През юли, август и септември напуснаха общо сигурно над 15 души (не съм ги броила). Общата за всички причина – забавяне на заплати с 3-4-5 месеца, някои и повече. Нулеви изгледи за наваксване на плащанията.

Моята логика бе, че е по-добре да си стоя вкъщи и да си търся работа, отколкото да работя на вересия и да се трупат още повече дългове към мен. И без това работата беше станала толкова натоварена, че ощетяваше и мен, и семейството ми.

Забавените плащания обаче бяха само половината от причината да напусна, и ако бяха само те, можеше и да продължа да работя. Защото обичах професията си, обичах колегите си и ми е много жал, че вече не делим и веселите, и трудните моменти всеки ден.

Само че, „Стандарт“ се изгаври с мен, в продължение на една година, и то в един от най-чувствителните периоди от живота ми – когато родих детето си. Е, не можех да допусна тази гавра да продължава. Продължавайте да четете..

До есента на 2014 година се чувствах страхотно като член на международния отдел на вестника. Работата бе интересна, нормално напрегната, а екипът ни бе страхотен, въпреки някои неразбирателства. Отивах с желание в редакцията и си тръгвах доволна и нетърпелива да се върна на следващия ден, за да изпълня отново дълга си към компанията и обществото.

Същата година, обаче, ми се случи едно от най-хубавите неща в живота – станах майка. Така през ноември 2014 г. излязох по майчинство. Не ми се тръгваше от редакцията и излязох с идеята да се върна при първа възможност, а не да стоя две години вкъщи.

През ноември 2015 г. реших да се върна, а дъщеря ми нямаше още 1 година. Можех да остана вкъщи и още малко, но междувременно ми съобщаваха, че отделът е претърпял промени и имат наистина голяма нужда от мен. Все още си обичах работата и колегите и се върнах.

Изненадите започнаха още първия ден. Оказа се, че се готвят кадрови промени в цялата редакция и аз не просто трябва да се върна, а да стана зам.-шеф на отдела. Повишение, ще си кажете вие. Да ама не. Това означаваше увеличаване на отговорностите и стоене на работа до 20-21 ч. поне два пъти в седмицата и работа в продължение на 7 или 14 дни без почивка, ако шефът излезе в отпуск или болнични – нещо, несъвместимо с малкото човече вкъщи. Никой не ме беше питал. Всъщност, така и не станах зам.-шеф официално. Промениха се само отговорностите, но не и заплатата.

Можеше да не се съгласиш и да напуснеш, ще си кажете вие. Ами да, точно това направих. Веднага след промените заявих, че ако не ми се промени и възнаграждението, работа има и другаде и аз рано или късно ще си намеря. Грешката ми бе, че не го направих веднага. Ако бях напуснала януари-февруари, сега нямаше да съм с три заплати назад. Точно тогава нещо се бяха стреснали и плащаха редовно в продължение на 2-3 месеца.

Но от уважение към работодателя, към екипа си и поради факта, че още обичах това, което правя, не напуснах веднага. Реших да изчакам с надеждата, че ще има положително решение по въпроса със заплатата или поне с кадровия въпрос в отдела, в който хората бяха под санитарния минимум. Летните отпуски и работата 14 поредни дни без почивка, всеки ден до 20 ч. поне, сложиха последната капка в чашата на безумното ми търпение и безумната ми коректност и уважение към един некоректен работодател, който няма и грам уважение към служителите си, нито като към професионалисти, нито като към хора. Върнах се от отпуск в началото на септември и заявих, че си тръгвам.

Колегите, включително по-висшестоящите, ми пожелаха успех. Г-жа Бозукова ми заяви на планьорка, че не одобрява това мое решение и ще трябва да го обсъдим допълнително. После явно се отказа и ми разписа молбата до края на деня. Но уви, циганията не свърши. Седмица по-късно отидох да си взема заповедта за освобождаване и останалите документи, както се бяхме уговорили. Заявиха съм, че съм „много нахална“.

Представяте ли си, да искам да си взема трудовата книжка, заповедта и всичко останало и да се разделим завинаги! Еми, не успях, само трудовата книжка измъкнах, заповедта и служебните бележки трябва да ходя да си ги търся. А ми е толкова неприятно, но ще се наложи – ще ми трябват за съда скоро.

И така, днес случайно научих, че в редакцията раздавали пари в кеш на останалите пазители на вестника, но на нас, предателите, не се полагало. А ни уверяваха, че заплатите наистина се бавят, но ние, напусналите, не сме в някакъв черен списък. Пусне ли се плащане към настоящите служители, ще има и за другите. Все пак това са пари за три месеца назад, ние сме си ги изработили, по дяволите!
Това, да си кажа честно, никак не ме учуди. Даже не ме изнерви, то си беше ясно. Слава Богу все още не съм затънала в кредити като други колеги, на които искрено съчувствам. Но си искам парите!

Юли и август бяха най-кошмарните месеци в работата за последната година. Дължат ми заплащане иза септември, когато съм била в законен отпуск. Изработила съм всяка стотинка и за секунда не съм била некоректна към работодателя си. Ще си намеря свидетели, ако трябва. Впрочем, повечето от тях са като мен предатели, но не ми пука.

Това дълго изявление е само началото. Не исках да влизам в грозната сценка с кирливите ризи, но така или иначе вече съм част от нея. Оставям на вас да прецените дали с това си изказване съм свалила нивото и съм паднала на нивото на „хейтърите“ или е нормално един служител, журналист и гражданин да разкрива някои възгрознички истини. Аз не мога да преценя.

Следващата стъпка е да си потърся правата в съда. Може да е бавно и трудно, но в никакъв случай не е невъзможно. И ако някой си е мислел, че съм глупавичка и може да ме използва, понеже не съм от тези дето ходят да си отварят устата за всичко и си работят тихичко и коректно, не е познал! Може прагът ми на търпение да е бил по-висок, или пък възпитанието да не ми е позволявало да „хейтя” наляво и надясно. Но решението вече е взето, а възможностите – неизчерпаеми!

Иван Филчев
Иван Филчев

Ето и коментара във Фейсбук на другия напуснал „Стандарт” колега – Иван Филчев. Впрочем, той беше първият от ощетените колеги, поставил въпроса публично. Разказа за ситуацията и пред СБЖ, и пред предаването „Господари на ефира”, което също подема проверка по случая.

Преди два месеца напуснах „Стандарт“, защото не ми плащаше заплатата, за която се бяхме договорили. Уви това в България не се случва само в мините и шивашките цехове. „Най-българският вестник“, както го нарича главната му редакторка, който организира нон стоп безсмислени кампании с единствена цел да дере пари, не плаща на служителите си не от вчера.

По ирония на съдбата това се случва в държава, в която в Кодекса на труда няма и запетайка в полза на работодателя. Случва се с журналисти, чието призвание по принцип е да търсят истината и да се борят за справедливост.
Не пиша това, защото ми е скучно или пък защото искам да си спомням за бившия си работодател, а тъй като цивилизованите средства да си получа неизплатените заплати вече са на привършване.
Днес, 25 октомври 2016 г., „най-българският вестник“ продължава да ми дължи заплати за май, юни, юли и август. Лъжат, мажат и носят от 100 кладенеца вода, за да ми обясняват, че имат финансови затруднения и не могат да се издължат. В същото време обаче не слизат от служебните автомобили, ядат по кръчмите около Военна академия, а пък на качеството на живот на някои могат и западняци да завидят.
На никого не пожелавам тази ситуация. Представете си да затънете в заеми, не защото не работите, а защото някой е решил, че няма да ви плаща. После си търсите парите. В повечето случаи ви отговарят през смях, че няма такива и ще има в петък. В петък ви се смее банкоматът.

Междувременно те раздават пари в брой на клетниците, които са останали там, но за „предателите“ няма. Разчитат, че никой няма да говори за това. Убедени са, че служителите им са смотани и не им стиска да надигнат глави. Превърнали са група хора в съвременни роби, за което вина имат и те, но това е друга тема.
Възпитанието, търпението и цивилизованите методи в този случай не помагат. Затова се обръщам към вас с молба за помощ и съвет. Какво трябва да направя, за да получа онова, което съм си изработил? Трябва ли да отида с туба бензин пред редакцията на в-к „Стандарт“ и да спретна едно огнено шоу, за да може циркът да е пълен? Трябва ли да удуша някоя от секретарките на Славка Бозукова, чиито лъжи и простотии понасям стоически? Трябва ли да изкарам всички кирливи ризи по жълтите вестници, за които и хонорар ще получа?
Споделете този пост! За безобразията на тези хора трябва да се знае. И всеки път, когато мернете „Стандарт“ по сергиите или в интернет, си спомнете какво съм написал.
За съжаление всичко това се случва през 2016 г. в страна член на Европейския съюз, в един голям национален ежедневник. Ако на лъжата краката наистина бяха къси, не ми се мисли по какво трябваше да ходите, госпожо Бозукова!

 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар