В категории:Анализи / Свят

Санкциите са убийство

Докато медиите и политиците аплодират усилията за смяна на режима в името на венецуелския народ, те не обелват и дума за санкциите, убиващи обикновени венецуелци

Опашка за камион-водоноска край един от народните квартали на Каракас. Снимка: EFE
Опашка за камион-водоноска край един от кварталите на Каракас. Снимка: EFE

Бранко Маркетич, Jacobin

Кореспондентът на CNN Фрида Гитис реши да даде някои съвети на администрацията на Тръмп по отношение на Венецуела, макар че декларира, че е съгласна с политиката на президента към тази страна. “Съединените щати трябва да се въздържат от военна намеса”, заявява тя, “но трябва да продължaт да осигуряват решителна дипломатическа и дори логистична подкрепа”. Кой може да спори с това?

Е, като за начало биха могли да възразят многото венецуелци, които вече са се разделили с живота си благодарение на подобна “дипломатическа подкрепа”. Това, което Гитис и останалата част от политическия и медиен истаблишмент пропускат да заявят гласно е, че подкрепят икономическите санкции – този тестван във времето инструмент на дипломацията, разглеждан сред политическите кръгове във Вашингтон като “ограничена”, ненасилствена алтернатива на войната.

Ново изследване обаче разкрива, че санкциите срещу Венецуела са опустошителни за същите тези хора, които Гитис твърди, че “подкрепя”. Санкциите са станали причина за смъртта на десетки хиляди хора и са тласнали още милиони към мизерия и несигурност. За съжаление Венецуела не представлява някакво отклонение: санкциите съвсем не са този ненасилствен дипломатически метод, за който биват представяни. Санкционните програми, налагани от западните управници, са способни да смазват хората също толкова жестоко, колкото и бомбардировките.

Как изглежда “подкрепата за хората”

Въпросното изследване, подготвено от икономистите Марк Вайсброт и Джефри Сакс, представлява виртуална обиколка сред опустошенията, сполетели обикновените венецуелци заради санкциите на Тръмп. Авторите са установили, че в страната е имало четиридесет хиляди смъртни случаи повече през 2018 спрямо 2017 г., както и че живота на още 300 000 души е поставен под риск заради липсата на достъп до лекарства и здравни грижи. Сред тях са шестнадесет хиляди души на диализа, както и осемдесет хиляди ХИВ позитивни венецуелци, които преживяват без антиретровирусни лекарства вече втора година. В страната има и четири милиона души, страдащи от диабет и хипертония, които също нямат достъп до нужните им лекарства.

Вайсброт и Сакс също така потвърждават нещо, което отдавна е очевидно: че макар венецуелската икономика да изпадна в затруднение заради прекомерната си зависимост от петрола, корупцията и други фактори (което е ключов аргумент на натискащите за смяна на режима като Гитис) наложените от САЩ санкции са причината тежката ситуация да се превърне в пълномащабна хуманитарна криза.

Наложените през август 2017 г. санкции предизвикаха спад на производството на петрол във Венецуела с тройно по-бързи темпове от предходните 20 месеца. Резултатът от това бе загуба на приходи за 6 млрд. долара. За да сложат това в контекст, авторите на изследването отбелязват, че вносът на храни и лекарства в страната през 2018 г. са възлизали на по-малко от една трета от тази сума. На практика всяка основна необходимост в ежедневието на на венецуелците – храни, лекарства, чиста вода, електричество, транспорт – се финансира чрез приходите от износ на петрол.

Допълнителните санкции, наложени миналия януари,  затегнаха примката още по-силно. Вносът на венецуелски петрол в САЩ за пръв път спадна до нула в продължение на цели три седмици. Според авторите на изследването през тази година приходите от петрол са се насочили към “катастрофален и безпрецедентен спад” от 67% спрямо 2018 г.

Докладът обяснява как санкциите и другите форми на натиск са притиснали страната в ъгъла. Тръмп натиска другите държави да не купуват венецуелски петрол, което е довело до спад на производството със 130 хил. барела дневно от началото на тази година – шесткратно по-бърз спад, отколкото през второто полугодие на 2018 г. Санкциите са замразили активи на венецуелската държава на стойност над 17 млрд. долара, блокирали са използването на още милиарди долари в търговски кредити, и не позволяват на страната да преструктурира външния си дълг. Венецуела не може дори да получи плащанията от страните, участващи в собствената ѝ програма за преференциални покупки на петрол.

С други думи, санкциите не само са тласнали икономиката на страната в пропастта – Тръмп се опитва да затвори всеки друг възможен път за венецуелското правителство да стабилизира икономиката и да предотврати развиващата се хуманитарна катастрофа. И това се дължи в голяма степен на наложените през август 2017 г. санкции, които издания като New York Times и Forbes определиха като “ограничени” и “нямащи особен ефект освен чисто политическия”.

Това е важно, тъй като проектираната от администрацията на Тръмп хуманитарна и икономическа криза обикновено се пише на сметката само на Мадуро, което впоследствие се използва като аргумент за смяна на режима.

Гитис пише, че “режимът на Мадуро… опустоши икономиката на Венецуела и социалния ред”, и го обвинява и за рязко разрасналата се бедност и липсата на лекарства. “От месеци насам Съединените щати призовават президентът Николас Мадуро да се оттегли заради икономическия колапс и хуманитарната криза”, казва Али Велщши от MSNBC, след което гост в студиото заявява, че “в огромната си част” кризата се дължи на Мадуро и спадащите цени на петрола (а пък санкциите на САЩ само “вероятно са допринесли за изострянето”). Наскоро Washington Post публикува чисто новинарски материал, в който между другото се споменава, че “корупцията, лошото управление и провалените политики са поставили Венецуела на колене”. Ако човек чете единствено истаблишмент медиите, санкциите на Тръмп сякаш не съществуват.

Макар изследването да представя всичко това по ясен и завършен начин, не може да се каже, че досега не сме били наясно. Организацията на обединените нации разкритикува санкциите по много категоричен начин. През март 2018 г. Съветът по човешките права към ООН прие резолюция, осъждаща използването на тези санкции, изтъквайки, че те ще се отразят непропорционално върху “бедните и най-уязвимите класи” във Венецуела.

Агенциите на ООН всъщност пращат хуманитарна помощ във Венецуела, за да смекчат условията от санкциите. Върховният комисар по правата на човека Мишел Бачелет отсъди, че санкциите са “изострили” кризата в страната, а експерти от институцията предупреждават, че “използването на санкции от външни сили с цел сваляне на избрано правителство представлява нарушение на всички норми на международното право”. Особено критично се изказа Алфред де Заяс, който бе първият докладчик на ООН, посетил страната от десетилетия насам. Той определи санкциите като “икономическа война” и ги сравни със “средновековни обсади на градове”, които се използват с цел да “поставят суверенни държави на колене”.

Това е реалността, която се крие зад вашингтонското говорене за “подкрепа за хората”: тези хора да бъдат тласнати към мизерия и страдание с надежда, че от отчаяние те ще инсталират на власт предпочитания лидер.

Това не е първата обсада

Но Венецуела не е уникална в това отношение. Санкциите, макар да биват продавани на публиката като по-мек, по-щадящ инструмент за принуда, са довели до ужасяващи хуманитарни катастрофи не една страна.

Санкциите на Обама срещу Иран – “най-твърдите санкции, пред които са изправяни иранските власти” – бяха опустошителни за обикновените иранци. Година след налагането им, Stanford Journal of International Relations отчете, че те имат “задушаващ ефект за иранската икономика”. Безработицата е достигнала нива между 13 и 20 процента, цените на храните и напитките са скочили с 20% спрямо предходната година, а индексът на потребителските цени е скочил с 12.9% (за сравнение, инфлацията в САЩ за същия период е само 1.4%). На появилите се критики, че санкциите “нараняват иранския народ”, един демократически конгресмен отговаря, че „точно това е нужно да правим” и добавя, че е добре примката да се затегне още повече.

В крайна сметка иранската валута се срина, стигна се до подобен на Венецуела недостиг на храни и лекарства, а държавата бе изключена от международните пазари, което я принуди да прибягва до бартерни сделки, за да осигурява основни продукти. Международните хуманитарни агенции дори не пратиха дарения, след като страната бе сполетяна от опустошително земетресение през август 2012 г.

Цените на енергията и основните храни скочиха рязко и редовно започнаха да избухват гладни бунтове. Иранците бяха принудително вкарани в сърцераздирателни ситуации, без възможност да платят за лекарски грижи или дори да пътуват до болниците – като например едно четиригодишно момиченце, което се нуждаеше от животоспасяваща операция на хранопровода в Обединеното кралство. През 2015 г. тогавашният финансов министър Джейкъб Лю изчисли, че санкциите са свили БВП на Иран с 15-20%.

Политиката на Тръмп направи тази вече жестока ситуация още по-мъчителна. Към март 2019 г. иранският износ на петрол е спаднал до 1.1 млн. барела на ден спрямо 3.8 млн. барела в началото на 2018 г., като Тръмп се зарича „да сведе иранския петролен износ до нула“. След като БВП на страната, националната валута и цените на храните се бяха стабилизирали благодарение на разхлабването на санкциите, сега отново излизат от контрол. Отново стана трудно да се открият лекарствата за определени болести. След като БВП на Иран спадна с близо 4% през миналата година, МВФ прогнозира, че ще се свие с още 6%. А през миналата седмица изтече срока на изключенията, които САЩ бяха направили за някои страни, за да могат да продължат да купуват ирански петрол.

Ситуацията е подобна и при другия архивраг на управляващите в САЩ – Северна Корея. Десетилетията санкции са напълно неуспешни по отношение на желания политически резултат, но за сметка на това са направили живота на местните още по-нетърпим. Ефектът от санкциите се съчета с последствията от разпада на Съветския съюз (бившия основен търговски партньор на страната) и поредица от природни бедствия, които разсипаха икономиката на страната след края на Студената война.

Един щатски лекар също така отчита, че санкциите сриват и здравната система на страната: остаряло и невъзможно за поправка медицинско оборудване, операции без упойка, болни, прибягващи до лечение с метамфетамини, както и завръщане на инфекциозни заболявания в резултат на разбитата канализация.

Както и при другите примери, част от проблема е забраната за внос на т.нар. стоки „с двойна употреба“: продукти, които имат възможна военна употреба, като водосточни тръби, електрически генератори и хлор, използван за пречистване на вода.

Действащите в момента санкции срещу Северна Корея поставят под риск страдащи от туберкулоза, които не могат да си осигурят лекарства, забраняват износа на въглища, облекла и морски дарове, и изострят и без това тежкия недостиг на храни. През миналата година УНИЦЕФ изчисли, че има риск за живота на 60 000 недохранени севернокорейски деца.

Ситуацията в Северна Корея има още общи черти с другите страни, станали цел на западни санкции. Наложените ограничения правят все по-трудна дейността на хуманитарните агенции, и карат дори банки и доставчици, които не са засегнати от санкциите, да стоят далеч от страната за всеки случай (щатските регулатори вече са наложили на не-щатски банки глоби за нарушаване на санкции в размер на милиарди долара). Един представител на хуманитарна организация с право отбелязва, че санкциите „всъщност се отразяват на най-уязвимите“.

А какво да кажем за хората в Сирия, които освен че трябва да оцеляват в гражданската война, оставила страната им в руини, но и да се справят със западните санкции, които едно изследване определи като „най-сложния и всеобхватен санкционен режим, налага някога“. Според специалния докладчик на Съвета по човешките права на ООН, заплетената структура на санкциите води до това – както и в други случаи – хуманитарните организации да не могат да вършат работата си, а компаниите да избягват да правят бизнес в страната.

Преди 2011 г. 90% от лекарствата са се произвеждали в самата Сирия, но в следствие на войната производството спада, а санкциите пречат на вноса на лекарства от други страни. Петролното ембарго пък води до скок на цените на енергията, а основните храни са поскъпнали двойно и тройно. „Рестриктивните мерки само правят ситуацията по-лоша“, казва докладчикът на ООН.

Можем да погледнем и към това, което дълго време бе най-отявленият пример как работят санкциите: Ирак. Макар да знаем, че често цитираната цифра от 500 000 мъртви иракски деца (цифра, за която бившият държавен секретар Мадлин Олбрайт пословично заяви, „че си струва“), не е коректна, и че ефектите от санкциите са изострени от действията на бившия диктатор Саддам Хюсеин (което се отнася и за много други деспотични режими), остава налице фактът, че стотици хиляди иракски деца са убити от продължилите над десетилетие санкции. Да не говорим за многото други цивилни, убити или страдали от недостига на лекарства, липсата или прекомерното оскъпяване на храни, и от унищожената от войната инфраструктура, чието възстановяване бе невъзможно заради санкциите.

И след всичкото това човешко страдание, санкциите дори не постигат целите си. Те не са успели да свалят ръководството на която и да е от тези страни – отчасти защото население, подложено на глад, болести и бедност не е задължително способно на бунт, и обикновено става по-зависимо от деспотичните управляващи за оцеляването си. Санкциите никога не са успявали да спрат и опитите за сдобиване с оръжия за масово унищожение – в това отношение дипломацията се е показала като много по-успешен инструмент. Според едно добре познато изследване, санкциите са постигали успех само в 34% от случаите между 1914 и 1990 г. При това успехите често са свързани с по-скромни цели като например освобождаване на затворници, и то когато става въпрос за по-приятелски настроени държави.

Да аплодираш страданието

Последствията от западните санкции са ясни – и те определено не са в помощ на „хората“ от чието име говорят винаги услужливите ентусиасти за смяна на режими. Вместо това те донасят нещастие, хаос и смърт на и без това страдащото население, като в същото време закрепят позициите на властниците, които ги репресират.

Ако хората от политическата и медийна върхушка искат да помогнат на венецуелския народ, докладът на Вайсброт и Сакс ясно демонстрира, че най-доброто нещо, което могат да направят, е да натискат администрацията на Тръмп да сложи край на тази модерна обсада. Но това никога не е била истинската им цел, така че очаквайте да продължат да аплодират Тръмп.

Оставете коментар