В категории:Анализи / Свят

Процесът срещу Асанж създава сериозна заплаха за свободата на пресата

Администрацията на Тръмп се опитва да криминализира дейности, които са в същността на разследващата журналистика

Глен Гринуолд, Мика Лий, Intercept

Обвинението срещу Джулиан Асанж, което правосъдното министерство на Тръмп представи вчера, представлява сериозна заплаха за свободата на пресата, не само в САЩ, но и по целия свят. Формулировката на обвинението и придружаващото го искане за екстрадиция от щатското правителство, използвани от британските власти като причина за ареста на Асанж, след като Еквадор оттегли предоставеното му убежище, целят да криминализират многобройни дейности, които са в същината на разследващата журналистика.

Твърде много от нещата, съобщени за обвинението, са лъжи. Два факта биват особено грубо изопачавани от правосъдното министерство и отразявани погрешно от много медии.

Първият съществен факт е, че ключовото обвинение – че Асанж не само е получил секретни документи от Челси Манинг, но и се е опитал да ѝ помогне за разбиването на парола, за да прикрие следите си – не е нещо ново. Това бе заявявано и от правосъдното министерство на Обама и бе изрично включено в процеса срещу Манинг. Въпреки това съдебните власти по времето на Обама – които съвсем не бяха изявени защитници на медийните свободи – заключиха, че не могат, а и не трябва да преследват Асанж, защото осъждането му ще създаде сериозни заплахи за свободата на пресата. Накратко – представеният сега обвинителен акт не съдържа нови доказателства или факти за действията на Асанж.Всичко това е известно от години.


Друго изопачаване на ключови факти са твърденията, че Асанж е обвинен, че се е опитвал да помогне на Манинг да пробие база данни, до която не е имала валиден достъп, т.е. хакерство, вместо журналистика. Но в обвинителния акт няма подобно нещо. Вместо това той просто обвинява Асанж, че се е опитвал да помогне на Манинг да се логне в компютрите на Министерство на отбраната, използвайки различно потребителско име така, че да запази анонимността си, докато сваля документи, чието публикуване е в полза на обществения интерес.

С други думи, обвинителният акт се опитва да криминализира нещо, което не само е позволено, но е и етично изискване за журналистите – да помагат на своите източници да запазят анонимността си. Както отбелязва дългогодишният адвокат на Асанж Бари Полак: “Фактическите обвинения се свеждат до окуражаването на източник да му предостави информация и полагане на усилия да защити идентичността на този източник. Журналистите по цял свят би трябвало да са силно обезпокоени от тези безпрецедентни криминални обвинения”.

Поради това обвинението срещу Асанж създава сериозни заплахи за свободата на словото. То характеризира като престъпления редица дейности, които журналистите не само могат, но и трябва да предприемат, за произвеждат материали по чувствителни теми в дигиталната ера.

Но тъй като Министерство на правосъдието пусна прессъобщение, в чието заглавие се твърдеше, че Асанж е обвинен в “хакерски” престъпления, медиите безмозъчно започнаха да повтарят това твърдение, макар в самия обвинителен акт да няма такова нещо. Асанж е обвинен само в това, че се е опитвал да помогне на Манинг да не бъде засечена. Това не е “хакване”. Това се нарича основно задължение на журналистиката.

За да разберем какво всъщност се случва в момента, е жизненоважно да знаем историята на случая. Щатските власти са решени да осъдят Джулиан Асанж и WikiLeaks поне от 2010 г., когато организацията публикува стотици хиляди военни документи и дипломатически грами, разкриващи многобройни военни престъпления и случаи на правителствена корупция в САЩ, Обединеното кралство и други държави. С тази цел администрацията на Барак Обама създаде специална комисия през 2011 г. и започна мащабно разследване на WikiLeaks, Асанж и Манинг.

Но през 2013 г. правосъдното министерство на Обама заключи, че не може да повдигне обвинение на Асанж във връзка с публикуването на тези документи, защото няма начин да разграничи направеното от WikiLeaks от това, което New York Times, Guardian и многобройните други издания по цял свят правят постоянно – а именно, да работят с източници, за да публикуват класифицирани документи.

По времето на Обама властите прекараха години в опити да открият доказателства, че Асанж не просто е действал като журналист, а че например незаконно е работел с Манинг за открадването на документите. Те обаче не откриха нищо, оправдаващо подобни твърдения и не повдигнаха официални обвинения (както беше отбелязано, по времето на Обама прокурорите са били напълно наясно с основните тези на сегашното обвинение, защото те бяха част от обвиненията срещу Манинг).

Така Обама завърши двата си мандата без да повдигне официални обвинения срещу Асанж или WikiLeaks. Ситуацията обаче се промени с идването на власт на администрацията на Тръмп. Още в началото на 2017 г. най-реакционерски настроените хора от екипа на Тръмп демонстрираха решимост да направят това, което предишната администрация отказа: да осъдят Асанж във връзка с публикуването на документите, предоставени от Манинг.

Както New York Times съобщи през миналата година, “скоро след като поема ръководството на ЦРУ, Майк Помпео е заявил в частни разговори с конгресмени, че новата цел на американските шпиони ще е основателят на WikiLeaks Джулиан Асанж”. Вестникът добавя, че “Помпео и бившият главен прокурор Джеф Сешънс предприеха агресивна кампания срещу Асанж, преобръщайки разбирането от времето на Обама, че WikiLeaks e журналистическа организация”.

През април 2017 г. Помпео, все още в качеството си на шеф ЦРУ, избълва поредица озлобени коментари, сред които и този: “Трябва да се разбере, че не можем повече да позволяваме  на Асанж и колегите му да използват ценностите на свободното слово срещу нас”. Той подчерта заплахата си със заявлението, че “да се дава пространство на някой да ни мачка с незаконно присвоени тайни е извращение на смисъла на нашата велика Конституция. Това свършва сега”.

От самото начало правосъдното министерство на Тръмп не крие желанието си да криминализира журналистиката като цяло. В началото на мандата тогавашният главен прокурор Джеф Сешънс открито обсъждаше възможността за съдебно преследване на журналисти за публикуване на класифицирана информация. Тръмп и ключовите му съюзници показваха явно желанието си да надградят и засилят започнатите от администрацията на Обама усилия да се направи възможно криминализирането на журналистиката в САЩ.

Арестът на Асанж е очевидна кулминация на двугодишните усилия на Вашингтон да принуди Еквадор – и неговия нов покорен президент Ленин Морено – да изтеглят предоставеното през 2012 г. убежище на основателя на WikiLeaks. Премахването на защитата позволява на британските власти да арестуват Асанж по дребни обвинения за неявяване на призовка и далеч по-важно – да се използва молбата за екстрадиране в САЩ, за да бъде пратен в страна, с която няма нищо общо (Асанж е австралиец, а от миналата година има и еквадорско гражданство).

Мотивите на администрацията на Тръмп са ясни. Когато Еквадор изтегли защитата на Асанж и позволи на британската полиция да влезе в посолството и да го арестува срещу него нямаше други обвинения освен дребно административно провинение (Швеция затвори разследването срещу австралиеца за сексуално посегателство, защото не можеше да получи достъп до него в посолството). С повдигането на официално обвинение в САЩ и искането за екстрадиране се подсигурява, че Асанж ще може да бъде държан в британски затвор докато съдът решава дали да удовлетвори искането на Вашингтон.

Обвинителният акт е изготвен така, че да изглежда сякаш Асанж не е преследван за журналистическа дейност, а за криминално хакване. Но това е зле скалъпен претекст Асанж да бъде съден за публикуването на секретни държавни документи, докато властите в САЩ се правят, че става въпрос за нещо друго.

Каквото и да пише в обвинителният акт, съществени части от него изрично определят като криминална дейност действия, които журналистите рутинно извършват при работа с източници. Поради това обвинението представлява опасен опит за криминализиране на разследващата журналистика.

В текста на обвинението например се поставя силен акцент върху твърденията, че Асанж е окуражавал Манинг – след като вече на WikiLeaks е бил предаден голям брой секретни документи – да се опита да придобие още материали. В обвинителния акт се твърди, че разговорите между двамата показват как “Асанж активно окуражава Манинг да предостави информация“. По време на дискусиите Манинг казва на Асанж, че “след този ъплоуд вече не ми е останало нищо”, на което Асанж отговаря “опитът ми показва, че любопитните очи никога не спират да търсят”.

Само че окуражаването на източници да придобият повече информация е нещо, което журналистите правят постоянно. Всъщност би било в противоречие на журналистическите им задължения, ако не попитат важни източници с достъп до тайна информация дали могат да осигурят допълнителни сведения, така че отразяването на темата да е по-пълноценно. Ако източник дойде при журналист с информация, е напълно обичайно и очаквано журналистът да каже “можеш ли да ми дадеш X, Y и Z, за да мога да завърша историята или да я направя по-добра?”. Както отбеляза Едуард Сноудън след ареста на Асанж: “Боб Удуърд (един от авторите на разследването на „Уотъргейт“) заяви публично, че той би ме посъветвал да остана на работното си място и да действам като къртица”.

В повечето, ако не и всички случаи, разследващата журналистика изисква постоянни разговори между журналист и източник, при които журналистът се опитва да убеди източника да предостави повече класифицирана информация, дори ако това е незаконно. Включването на подобно “окуражаване” в криминално обвинение означава да се криминализира същността на разследващата журналистика – дори обвинението да включва и други дейности, които според някого излизат отвъд обхвата на журналистиката.

В това отношение е много актуално едно изказване на професора по журналистика Дан Кенеди от 2010 г., когато той обяснява пред Guardian защо опитите на администрацията на Обама да обвини Асанж с подобни формулировки представляват опасност за свободата на пресата:

“Проблемът е в това, че няма как да се направи смислено разграничение. Ако Асанж е заговорничел с Манинг, то как тогава журналистите от Guardian не са “заговорничели” с WikiLeaks, за да получат дипломатическите грами? Как New York Times не са “заговорничели” на свой ред с Guardian, за да получат копие на документите, които Асанж е решил да не им предостави директно? По този въпрос не виждам как за която и да е медия би могло да се каже, че не е заговорничела с източници при придобиване на изтекли документи. Нима Times не са заговорничели с Даниел Елсбърг, когато получиха Пентагонските документи от него? Да, има разлики. Елсбърг е направил всички копия на документите преди да започна да работи с Times, докато Асанж може да е подтиквал Манинг. Но нима това има значение?”

Повечето репортажи за обвинението създават погрешно впечатление, че прокурорите на Тръмп са открили някакви нови доказателства за това, че Асанж се е опитал да помогне на Манинг да хакне паролите и да свали документите без да оставя следи за самоличността си. Като оставим настрана, че тези опити на Манинг са се провалили, това съвсем не е нещо ново – както се вижда от последните пет параграфа на  тази статия на Politico от 2011 г., Асанж е говорил с Манинг за начините, по които може да се използва различно потребителско име, за да избегне разкриване.

Има само две нови събития, които обясняват обвинението срещу Асанж. Първо, администрацията на Тръмп от самото начало включва авторитарни екстремисти като Джеф Сешънс и Майк Помпео, които ни най-малко не се интересуват от свободата на словото и са решени да криминализират журналистика, изобличаваща САЩ. И второ, САЩ трябваше някак да подсигурят дългосрочното задържане на Асанж след като Еквадор оттегли защитата си.

Техническият анализ на твърденията в обвинителния акт доказва също, че обвиненията срещу Асанж представляват сериозна заплаха срещу гарантираните от Първата поправка свободи на пресата, най-вече защото е налице опит да се криминализира основно задължение на журналиста: да защитава източниците си. Обвинението измамно се опитва да представи усилията на Асанж да помогне на Манинг да запази анонимността си като някаква зловеща хакерска атака.

Компютърът на Пентагона, който Манинг използва, за да свали документите, вероятно е използвал операционна система Windows. На него е имало много потребителски акаунти, включително този на Манинг. Всеки профил е защитен от парола, а Windows пази файл, съдържащ потребителските имена и кодирани версии на паролите. Само профилите с администраторски правомощия, с каквито акаунтът на Манинг не е разполагал, имат достъп до тези файлове.

Обвинителният акт твърди, че Манинг, за да получи достъп до този файл, е стартирала компютъра чрез CD с операционна система Linux, което е позволило да копира файла с кодираните пароли. Според прокурорите Асанж се е съгласил да помогне в разкодирането на паролите, което ако е било успешно, би позволило на Манинг да използва чужд профил. Според обвинението, това “би затруднило разследващите да идентифицират Манинг като източник на разкриването на класифицирана информация”.

Изглежда обаче Асанж не е успял да разкодира паролите – според обвинението той “е посочил, че се е опитвал да разбие паролата, но засега няма успех”.

Така че дори човек да приеме всички твърдения на обвинението за верни, Асанж не се е опитвал да хакне документи, до които Манинг не е имала достъп – той просто се е опитвал да помогне на източник да избегне засичане. Поради тази причина прецедентът, който създава това дело, може да се окаже катастрофален удар за разследващата журналистика и свободата на пресата по цял свят.

Журналистите имат етичното задължение да предприемат стъпки, за да защитят източниците си от репресии. Понякога това може да изисква да прилагат технически мерки, за да подсигурят, че самоличността на източниците им няма да бъде разкрита. Когато журналистите приемат защитата на източниците си сериозно, те изчистват метаданните и редактират информацията за документите преди да ги публикуват, ако тази информация може да бъде използвана за идентифициране на източника. Десетки големи редакции по света използват облачни услуги като SecureDrop или инструменти като Signal, за да направят по-лесно и по-безопасно за източниците да пращат документи и да комуникират тайно с журналистите.

Обвинението срещу Асанж обаче цели да криминализира точно този тип усилия за защита на източниците. В него се заявява, че “като част от конспирацията Асанж и Манинг са използвали специална папка в облачен дроп бокс на  WikiLeaks, за да прехвърлят секретни документи, съдържащи информация, свързана с националната сигурност на Съединените щати”.

На много места в текста на обвинителния акт стандартни редакционни практики биват явно приравнявани с криминален заговор. Казва се, например, че “като част от конспирацията Асанж и Манинг са използвали чат услугата Jabber, за да си сътрудничат при придобиването и разпространението на класифицираните документи и да се споразумеят за разбиване на паролата…”. Не съществува никакво съмнение, че използването на Jabber или на която и да е друга кодирана система за съобщения, за да се комуникира с източници и да се придобиват документи с намерение да бъдат публикувани, е напълно законна и стандартна част от модерната разследваща журналистика. Редакции по цял свят използват подобни технологии, за да комуникират безопасно с източниците си и да избягват засичане от страна на властите.

В подобен тон обвинението твърди, че като част от заговора Асанж и Манинг са предприели мерки за прикриване на Манинг като източник, предал класифицираните документи на WikiLeaks, включително чрез заличаване на потребителски имена и изтриване на архива на чатовете помежду им.

Премахването от електронните документи на потребителски имена и други метаданни, които могат да послужат за идентифициране на източника, е изключително важна стъпка за защита на източниците. През 2017 г. Intercept публикува свръхсекретни документи на Агенцията за национална сигурност, в които се твърди, че руското военно разузнаване е изиграло роля в хакването на инфраструктура за изборите в САЩ през 2016 г. Риалити Уинтър, която бе обвинена и осъдена за изтичането на документите, вече бе арестувана, когато статията бе публикувана.

Intercept бе подложен на силни критики след като компютърен експерт откри, че сканираните документи съдържат почти невидими жълти “принтерни точки”, които показват точно кога и къде са били разпечатани – свойство на повечето модерни принтери. Макар че няма доказателства тези технически следи да са допринесли за разкриването на Уинтър, те може да са помогнали на разследващите. Като главен редактор на Intercept аз признах, че е трябвало да сме по-внимателни при премахването на всякакви данни от документите, преди да ги публикуваме. Не само е обичайно, но е и морално задължение на журналистите да правят всичко по силите си, за да защитят източниците. На практика цялото обвинение срещу Асанж се състои от твърдения, че той е правил точно това.

В същността си обвинителният акт очевидно се опитва да криминализира нещата, които разследващата журналистика е длъжна да прави, за да бъде ефективна. Поради това правозащитни групи, организации за защита на свободата на пресата, както и политически фигури, включително Джереми Корбин, конгресмените Ро Кана и Тулси Габард, бившият сенатор Майк Гравъл, и дори бразилски и индийски леви партии, яростно осъдиха ареста на основателя на WikiLeaks.

Асанж е силно поляризираща фигура. Това почти със сигурност е причината прокурорите на Тръмп да вярват, че може би ще им се размине когато го обвинят на базата на теория, която явно застрашава основни функции на журналистиката. Те се надяват, че силната враждебност към личността му ще заслепи хората за опасностите, които този обвинителен акт създава.

Нещо далеч по-важно от нечии лични чувства към Асанж е това, че обвинението представлява огромна крачка към изрично заявената цел на администрацията на Тръмп да криминализира медийни публикации, свързани с класифицирана информация. Съпротивата срещу тези зловещи намерения не изисква възхищение или привързаност към Асанж. Тя изисква само вяра в критичната важност на свободната преса за демокрацията.

Оставете коментар