В категории:Анализи / Свят

Има ли причини да се празнува юбилеят на НАТО?

След края на Студената война Североатлантическият пакт тръгна по път, който генерира рискове за мира, вместо да създава стабилност

Президентът Труман подписва договора за НАТО през 1949 г.

Джеймс Кардън, The Nation

На 4 април 1949 г. представители на Съединените щати, Канада и 10 европейски държави, включително Обединеното кралство и Франция, се събират във Вашингтон, за да подпишат Североатлантическия договор – отбранителен пакт, създаден по настояване на военновременните съюзници Великобритания и Франция като средство – както казва първия генерален секретар на НАТО лорд Хейстингс – “да се държат руснаците вън, американците вътре, а германците долу”.

Президентът Хари Труман се зарича, че пактът ще служи за защита пред лицето на съветската експанзия, “срещу агресията и страха от агресия – това ще е опора, която ще ни позволи да се заемем реално с постигане на по-пълноценен и щастлив живот за всички наши граждани”.

В началото април 2019 г. се отбеляза 70-тата годишнина от този случай. Външните министри от членките на НАТО се отправиха към Вашингтон, за да участват в срещи на високо равнище, панели на тинк-танкове и възпоменателни церемонии. Връх на честванията бе обръщение на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг пред двете камари на Конгреса на САЩ.

Празничното настроение бе подсилено от събитие, организирано от германския фонд “Маршал”, Атлантическия съвет и Мюнхенската конференция по сигурността, където участниците взеха участие в “публични разговори за важността на НАТО, почитане и честване на неговите постижения, както и дискусии за бъдещето на НАТО в тези критични за североатлантическата общност времена”.

Не всички обаче се втурнаха да празнуват.

Многобройни антивоенни групи организираха събития, целящи да повишат обществената информираност за истинската цена на членството в НАТО и да отправят предизвикателство към конвенционалните разбирания за алианса като стълб на мира и стабилността. Както отбелязва Д-р Джоузеф Герсон от Кампанията за мир, разоръжаване и обща сигурност: “Твърде малко хора в Съединените щати разбират как разширяването на НАТО към границите на Русия се превърна в първостепенна причина за новата и много опасна Студена война или как НАТО се превърна в агресивен глобален съюз”.

В годините след края на студената война мисията на НАТО бе трансформирана и отиде отвъд отбранителния пакт, предвиждан от Труман. През 90-те години станахме свидетели на усилията за разширяване на мисията и членството на НАТО, за да се оправдае продължаващото му съществуване. Въпреки добре документираните обещания, дадени на съветския лидер Михаил Горбачов от държавния секретар Джеймс Бейкър (и от много други), че Западът няма да се опитва да разширява НАТО “и на един сантиметър на Изток”, администрацията на Клинтън подхвана двойна стратегия, която разшири алианса на Изток и го трансформира от отбранителен пакт в платформа за интервенциите на САЩ на Балканите, в Африка и Близкия Изток.

Една от първите големи мисии на НАТО след края на Студената война – 78-дневните бомбардировки на Сърбия, завърши почти катастрофално, след като върховният командващ съюзническите сили Уесли Кларк нареди на британския генерал Майк Джаксън, командващ войските на пакта в Косово, да върне контрола над летището в Прищина от заелите го руснаци – ако трябва със сила. Джаксън отказа с думите “Няма да започна Трета световна война заради вас”.

Необезпокоено от това близко разминаване с апокалисиса, НАТО продължи напред и започна да играе поддържаща роля във военните авантюри на администрациите на Буш и Обама. Същевременно, въпреки добре обоснованите възражения, алиансът продължи да се разраства на Изток, прибавяйки десет нови членки между 2004 и 2017 г. и обещавайки да продължи. В края на март Солтенберг посети Тибилси и заяви пред медиите, че НАТО продължава “да се подготвя за членство на Грузия”, и че пактът не приема “Русия или която и да било друга сила да решават какво могат да правят членовете му”.

Подобни изявления в най-добрия случай могат да бъдат описани като късогледи. Те най-малкото демонстрират, че трансатлантическите военно-политически елити не са научили нищо от украинската криза. Коментарите на Солтенберг са добър пример за това, което политологът Ричард Саква описва като “позиция на едностранчив геополитически нихилизъм, при който самата идея за това други държави да имат геополитически интереси, които не съвпадат с тези на атлантическата общност, се счита за отклонение, което не само делегитимира отстояващите различни интереси, но и лесно води до демонизация на лидерите и елитите, противопоставящи се на атлантическата хегемония”.

НАТО често бива описвано като носител на “западните ценности”, което е озадачаващо. През март зам.-генералният секретар на организацията и бивш високопоставен служител на Държавния департамент Роуз Гетемюллер декларира, че пактът “насърчава споделените ценности на демокрацията, индивидуалната свобода и върховенството на закона”. Подобно, в своя скорошна реч в Брюксел, Солтенберг увери, че “НАТО помага за разпространението на свободата, демокрацията и човешките права” и добави, че “ние трябва да продължим да работим усилено, за да поддържаме тези ценности”.

Но какво точно представляват тези ценности? Турция, която в момента е управлявана от ислямистки авторитарист и която подкрепяше тактически и финансово ИДИЛ, е член на НАТО от 1952 г. В най-новите членки на пакта – в Естония, Латвия, Литва, Унгария, Хърватия и Словакия, се провеждат смущаващи неонацистки факелни шествия и други събития, почитащи военновременните подвизи на нацистките колаборационисти.

Въпреки всичко това, почти три десетилетия след края на първата студена война, ролята на НАТО е разглеждана като толкова неприкосновена от страна на военните, политически и медийни елити в САЩ, че поставянето под въпрос на политиката на експанзия на Изток, и дали тази политика служи или накърнява интересите на националната сигурност, се третира като равнозначно на измяна.

Има опасност напълно да забравим, че преди първия кръг на разширяване, изявени фигури изразиха разумни, дори пророчески възражения срещу злополучния проект за разширяване на НАТО.

В отворено писмо до администрацията на Клинтън през 1997 г. дузина високопоставени бивши държавници и дипломати, включително сенаторите Бил Брадли, Гари Харт и Сам Нун, Пол Нитце, посланик Джак Матлок и министърът на отбраната Робърт Макнамара, предупредиха, че “експанзията на НАТО не е нито нужна, нито желателна” и че тази “зле замислена политика може и трябва да бъде спряна”.

Дипломатът-историк Джордж Ф. Кенан също предвиждаше неприятности. През 1997 г. той пише, че “руснаците няма да реагират разумно и умерено на решението на НАТО да се разшири до руските граници”. Според Кенан това решение е “най-голямата грешка в целия период след Студената война”.

Времето доказа, че скептиците са били прави.

Политиката за разширяване на НАТО е до голяма степен виновна за опасното влошаване на отношенията между Русия и Запада и лежи в основата на продължаващата криза в Украйна. Професор Стивън Коен отбелязва, че в в резултат от “новата Студена война и нейната бясна русофобия се стигна до почти пълно ликвидиране на американската дипломация спрямо Русия и тотално милитаризиране на двустранните отношения. Това само по себе си е дълбок източник на несигурност – включително на възможността за война”.

Краят на Студената война остави НАТО безцелен; разширяването го направи несъстоятелен.

Вместо да се занимава със самоцелно, самооправдаващо се честване на годишнини, НАТО трябва да обърне внимание на това какво се е объркало през последните три десетилетия. Пактът трябва да преосмисли политиките си на разширяване на Изток и военно разгръщане с неотбранителни цели и сериозно да обмисли приемане на принципа да не използва пръв ядрено оръжие.

А относно представата, че един военен съюз може и трябва да действа като арбитър за демократичните “ценности” – един алтернативен и по-добър подход би бил Съединените щати и Европа да предоговорят Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Тъй като членството в тази структура не е обвързано с приемане на щатското военно лидерство, и тъй като включва важни постсъветски държави като Русия и Украйна, тя е далеч по-подходяща за насърчаване на мирна Европа, простираща се от Лисабон до Владивосток – визия, споделяна от коренно различаващи се лидери като Горбачов и Шарл дьо Гол.

При всички случаи, 70 години по-късно, отдавна е дошло време да се преосмисли ролята на САЩ в НАТО.

Оставете коментар