В категории:Общество / Пазар на труда

България: народ върху куфари

32% от българите са с двата крака навън, още 10% – с единия. Когато бизнесът твърди, че у нас има недостиг на (евтина) работна ръка, то с отсъствието си работниците казват същото, но по друг начин – има излишък на неефективно инвестирани капитали, които биха фалирали, ако реално компенсират труда

Някъде в България. Снимка: Стоян Гогов

Почти всеки трети българин (32 %) с настоящ адрес в България лично е работил в друга страна от ЕС или има роднини, които работят там през последните 5 години. Тези данни от последното национално представително изследване на агенция „Афис“ показва, че делът на хората, за които Европа е не само розова мечта или удобен аргумент в спорове в социалните мрежи, а пряк житейски опит, е огромен. Той далеч надхвърля вниманието, което му отделят медиите, институциите, партиите и дори нашите представители в Европейския парламент. Става въпрос за около 2 милиона българи.

Вие или член на вашето семейство работили ли сте в страни от Европейския съюз през последните 5 години?
Да, един
18.9
Да, двама
6.8
Да, трима
1.7
Да, четирима
1.3
Да, повече
0.3
Не
67.6
Без отговор
3.4

Според броя на такива „мобилни европейци“ в семейството, гражданите на страната се делят по следния начин: 19% са имали или имат един такъв член, 7% – двама, 2% трима, 1% – четирима или повече и не отговарят 3%. От това следва, че сумарно над 42%  от пълнолетното население временно или за постоянно са се пласирали на широкия европейски трудов пазар. Образно казано, те стоят с двата крака от двете страни на границата и според конюнктурата в дадена година, сезон и месец значителна част от тях се намират или „отсам“, или „оттатък“.

Споделеният опит сред роднини, връстници, приятели има силен ефект върху личните интереси и мотиви. При хората в трудоспоспособна възраст картината е следната. Сред тези, които имат един член на семейството, който е работил в ЕС, 53% възнамеряват да емигрират натам – за постоянно (27%) или временно (26%), а 12% се колебаят. При онези с двама или повече такива членове на семейството, намерението на последват техния пример се срещат още по-често и в по-категорична форма: общо 61% мислят да мигрират, от които 35% за постоянно.

Сред споменатите в началото около 2 милиона „европейски българи“, над 28.7% (т.е. 9% от всички пълнолетни граждани) лично са работили там, но в момента се намират у нас и са налични като източник на емпирична информация. Това означава, че нетният поток все пак е навън – по-малък брой се връщат, отколкото се настаняват за по-трайно навън.

Как изглежда профилът на „Европейска България“?

Въпреки разпространената у нас представа, че става дума за „сивото вещество“ на нацията, това е само половината истина. Освен „мозъците“, има и далеч по-голям отток на „ръце“ към трудовия пазар в останалите страни от ЕС. Образователната характеристика, очертана от Евростат, показва, че България се отличава от останалите източноевропейски държави с тенденция за нарастване именно на ниско квалифицираната емиграция към други страни-членки.

Ако сред българския етнос хората без роднини, работещи в Европа са 71%, то сред малцинствата те са само 41% (при българомохамеданите), 49% (при ромите) и 54% (при турците). Парадоксално, но „най-европейските“ българи на практика са ромите, българомохамеданите и турците.

Население с роднини, които работят в други страни от ЕС
Българин
Българомохамеданин
Ром
Турчин
28.9
59.5
50.9
45.9

Мобилните българи са голямата неизвестна в социално-икономически ни модел

Реално, нашето общество не знае колко негови членове има в страната през дадена година или месец. Националната статистика има възможност да набира данни само за регистрирани на постоянен адрес, а хората, работещи в чужбина рядко имат мотив да се дерегистрират пред местните власти у нас и често не се записват на чуждестранни постоянни адреси. Данни на Евростат, които сумират национални статистики за пребиваващите граждани на едни страни-членки в други сочат, че българите в ЕС са около 900 хиляди; други данни от експертен тип  (оценки на нашите посолства в ЕС) вдигат това число над два пъти – до 2.1 милиона. Данните получени от агенция „Афис“ по косвен път, чрез роднините, са по-близо до числото на МВнР.

Вярното отчитане на „европейските българи“ радикално променя официалните статистически пропорции между икономически активни и неактивни, между производители и потребители, между гласуващи и негласуващи, между внасящи във фонда за безработица и ползващи неговите компенсации, между работещи и пенсионери (и съответно ниските пенсии), между свободна работна ръка и заета, между събирани и укривани данъци, между отглеждащи деца и неотглеждащи.

Например, в медиите периодично се появяват предупреждения за недостиг на около 200 хиляди работни ръце. То е едновременно вярно и невярно. Ако дори само споменатите 9% от пълнолетното население, които са се върнали и вероятно пак ще бъдат „в движение“ останат за постоянно, то тогава ще говорим не за недостиг, а за излишък на труд, защото тези хора са 480 хиляди души. Всъщност, у нас става дума за недостиг на труд не изобщо, а на евтин труд, който би бил запълнен при по-добро заплащане.

Нашето общество повече не може да разбере себе си, ако продължава да се самонаблюдава през очилата на „не-мобилните“, т.е. на две трети от населението. 9% повече работещи „тук или „там“ при прочее равни условия означава да се добавят или отнемат от БВП 9.7 млрд. лв. За сравнение, често цитираните репатрирани доходи на емигранти възлизат само на 2.4 млрд лв. за 2018 г. Също за сравнение – сумата, необходима за връщане на необлагаемия минимум върху доходите на физическите лица е около 2 млрд лв. Целият бюджет за социално подпомагане, около който наскоро имаше остри сблъсъци на интереси и идеологически схеми, представлява около 3.5 % от държавния, т.е. едва около 1.5 млрд. лв., или около 6 пъти по-малко от посочената сума. А 42% от пълнолетното население (хората, които са навън с двата крака или поне с единия) представлява 2.5 милиона души – число, доста близко до целия трудов потенциал в момента (3.2 млн.) и една блокирана част от демографския потенциал от порядъка на 80%. Това означава, че политика, която не залага на потискане на компенсацията на труда, а на повишение на принадената стойност на единица труд би могла да изведе България от режима на „затихването“, в който сега функционира.

При какви условия „европейските българи“ биха избрали да работят именно в България?  Първият фактор е цената на труда. В отговор на въпроса – „По ваше мнение, колко би трябвало да заработва той в България месечно, за да реши да се завърне за постоянно у нас?“, 17% отговарят – „Поне 1000 лв.“, 34% – поне 1500 лв., 29% – поне 2000 лв., 13% – поне 2500 лв., 4% – поне 3000 лв. и повече. Само 4% преценяват, че техният роднина не би се върнал заради по-високи доходи.

По ваше мнение, колко би трябвало да заработва той (или най-възрастния от тях, ако са повече) в България, за да реши да се завърне за постоянно у нас?
Поне 1000 лв. месечно
16.5
Поне 1500 лв. месечно
34.1
Поне 2000 лв. месечно
28.6
Поне 2500 лв. месечно
13.2
Поне 3000 лв. месечно
4.4
Поне 3500 лв. месечно
0.0
Повече
0.0
Не би се върнал само заради по-високи доходи
3.3

Ако се проследят тези величини в зависимост от личния семеен доход на респондента, то се забелязва положителна корелация в съотношение приблизително две към едно. Иначе казано, удвояване на заплатите в следващите няколко години би увеличило предлагането на труд в страната максимум до около 4 милиона души, колкото беше през 1989 г. Когато работодатели твърдят, че има недостиг на (евтина) работна ръка, то с отсъствието си работниците казват същото по друг начин – има излишък на неефективно инвестирани капитали, които биха фалирали, ако реално компенсират труда.

Що се отнася до останалите фактори, влияещи на емиграцията, то те по-скоро я отслабват. Запитани – „Какво ви показва вашият опит и този на вашите роднини: Нашият гражданин получава ли за еднакъв труд еднакво заплащане с това на местните гражданин?“, 81% отговарят, „по-често получават по-малко“. 14% отговарят, че „най-често няма разлика“, а само 2% – че „по-често получават повече“.

Какво ви показва вашият опит и този на вашите роднини: Нашият гражданин получава ли за еднакъв труд еднакво заплащане с това на местните гражданин?
По-често получава повече
2.2
Най-често няма разлика
13.2
По-често получава по-малко
81.3
Няма разлика
1.1
Без мнение
2.2

Независимо от провъзгласения принцип за равен труд-равно заплащане, когато се премества в друга страна индивидът губи огромен дял от своя социален капитал – статус, контакти, възможност да отстоява интересите си на местен език, членство в профсъюзи и други организации, семейна подкрепа и т.н. Той е по-същество дискриминиран и затова има по-малка възможност да „се пазари“ за по-добра цена на стоката, която продава – работно време. Именно този дъмпинг на цената на труда го прави привлекателен за работодателя в страната-приемник.

Към това трябва да прибавим и невъзможността на емигрантите да ползват собственото жилище. Наемите отнемат 20-40% от техния разполагаем доход в страната-приемник.

Нещо повече, нито мигрантът, нито чуждият работодател използват в пълна степен качеството на стоката „работна сила“. Запитани – „Работата, която върши там (вашият роднина), съответства ли на неговото образователно ниво?“, 59% отговарят, че тя изисква по-малко образование, 34% – че съответства на неговото образование и само 4% – че надхвърля неговото образователно ниво.

Работата, която върши там, съответства ли на неговото образователно ниво?
Изисква по-малко образование
59.3
Съответства на неговото образование
34.1
Надхвърля неговото образование
4.4
Без мнение
2.2

От това следва, че е много нисък делът на случаите, когато трудовият емигрант разгръща своите способности на европейски простори. Очевидно по-благоприятната социална среда и кариерата не са сред главните мотиви за трудова емиграция.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар