В категории:Интервюта

Георги Пирински: За социална промяна трябва поне да се стане от дивана

Разговор с единствения българският евродепутат, гласувал против признаването на венесуелския самозванец Хуан Гуайдо – за риска от война и неизвестността кой взима решенията, за конституцията и международното право в чекмеджето, за колаборациите и предизвикателствата на евроизборите, за преосноваването на ЕС като социален съюз, за греховете и алтернативите на БСП

Георги Пирински по време на антифашисткото шествие в София на 16 февруари 2019 г. в знак на протест срещу провеждането на "Луков марш". Снимка: Николай Белалов
Георги Пирински по време на антифашисткото шествие в София на 16 февруари 2019 г. в знак на протест срещу провеждането на „Луков марш“. Снимка: Николай Белалов

Г-н Пирински, в чии ръце отиде светът? Кой взима решенията? Изглежда твърде притеснително и на домашно, и на глобално ниво да зависим от импулсивните и своеволни реакции на странни „бащици”… Нещо може ли да им се противопостави?

Безспорно е, че хората се чувстват безсилни, неучастващи в решенията, които формират и техния живот, и обществата, в които живеят. Наблюдаваме крах на т.нар. либерална, представителна демокрация. Тя е възприемана като пречка за взимането на решения от кръговете, които завладяват изпълнителната власт. Виждаме примера с премиера Виктор Орбан в Унгария – първо завладя парламента по начин, който му дава възможност свободно да се разпорежда със страната. После започна да печели популярност, периодично обявявайки ден или период, в който не се плащат определени ежедневни разходи, или насочвайки някакви социални помощи. И се създава впечатлението, че това е властта, която е загрижена за народа, реагира на неговите болки.

Има ли нужда да правим паралели с това, което става и тук, в България? Показателен е случаят с общинските болници. Не, не може да фалира нито една! Но къде е целият процес с обсъждането на бюджета? Къде е правителството, способно да разгледа проблема отговорно, да го заложи във финансовата програма? Решението се взима еднолично от онзи, който раздава порциите. Това не може да е устойчиво, стабилно функциониране на една държава.

Всички виждаме дълбоките разделения, противоречия, отчуждения, които характеризират обществото ни. Какво може да е обединяващото? Конституцията – като сбор от приети основни правила за поведение и на отделния гражданин в обществото, и на обществото и държавата спрямо гражданина. И тази конституция следва да се прилага на практика, ежедневно, а не да стои заключена в някакво чекмедже и никой да не си спомня какво пише в нея.

Май и международното право вече не се вади от „чекмеджето”, а ключът е изхвърлен. След всичките противозаконни войни от последните десетилетия стигнахме и до най-пресния прецедент – с откритата намеса на чужди държави във вътрешнополитическия конфликт във Венесуела, с признаването от тях на самообявилия се за „временен президент” на страната Хуан Гуайдо, с непрестанните заплахи на САЩ за употреба на военна сила срещу законната власт в Каракас. Вие единствен сред българските евродепутати гласувахте против резолюцията на Европейския парламент за признаване на Гуайдо. Как гледате на цялото развитие на венесуелския казус?

Казусът с Венесуела има не само местни или регионални, но и глобални измерения. И той започва именно от въпроса има ли международно право, има ли принципи на междудържавни отношения, има ли зачитане на вътрешното конституционно устройство?

Несъстоятелна е изказваната от някои теза, че събитията се разиграват далеч и затова не ни интересуват. Напротив, тези събития засягат пряко всички ни поради разтърсващия им ефект върху международното право. Оттам и мотивът на моето гласуване против резолюцията на Европейския парламент. Тя признава един самообявил се президент и осъжда действащия държавен глава, защото той бил провел преди една година избори, които не съгласувал с опозицията. Подобен подход е очевиден двоен стандарт – изцяло одобряваш едно едностранно решение и обвиняваш другата страна за друго едностранно решение.

А ако се вгледаме в събитията, ще видим, че е бил направен опит провеждането на президентските избори да се съгласува. В началото на миналата година с международно посредничество са водени преговори и на тях е постигнато споразумение между правителството и опозицията относно изборите. Но едно обаждане на тогавашния държавен секретар на САЩ разпорежда на опозиционните представители да не подписват, а да си събират багажа и да си заминават. И естествено след това венесуелският президент си издигна кандидатурата в едни избори, в които всички са могли да участват.

Темата „Венесуела” отекна силно в нашето общество и дори стана повод за нов дисонанс между президентската институция и изпълнителната власт…

Както и президентът Румен Радев каза, ние не бива да взимаме страна в това вътрешнополитическо противопоставяне във Венесуела, а международната общност може да съдейства единствено кризата да се реши чрез диалог и законосъобразно.

Но каква бе част от реакциите у нас на принципната президентска позиция? Че тя била от полза за руския президент Владимир Путин, който изрази подобна оценка…

Ако така ще се разсъждава в нашето общество, ако така първосигнално ще се реагира, какъв смислен публичен процес на дебатиране, на сериозно вглеждане в едни или други въпроси можем да очакваме?

А ситуацията е пределно ясна. И генералният секретар на ООН Антонио Гутериш призова да се работи за диалог. Но не този диалог, който контактната група на висшата представителка на ЕС за външната политика Федерика Могерини предлага – в духа „ще говориш с мен, но ще се съгласиш с онова, което аз казвам, че трябва да стане”. Това какъв диалог е? Нима е възможен разговор въз основа на предварително взети решения?

И още един аспект – за т.нар. хуманитарна помощ. Всеки вижда, че тя се използва като политическо оръжие за натиск, за налагане на самообявилия се за временен президент Гуайдо. Включително в основните западни, американски информационни източници не може да се премълчи, че тече процес на политизиране на хуманитарната помощ. А позицията на представителя на Червения кръст в Каракас е съвсем ясна – никоя хуманитарна помощ не може да се свързва с политически условия, ако наистина е хуманитарна. Тя трябва да е деполитизирана и да е независима, да бъде съобразена с реалностите в дадена страна – кой може да я разпределя, да я админстрира.

Целият този антидебат за Венесуела в България е още един тревожен симптом за загубата на основни разбирания и подходи относно това, как би трябвало да протича една сериозна, отговорна дискусия по най-животрептящи въпроси на днешния ден. Тези въпроси са централни не само за Венесуела, но и за България.

Защо такава отговорна дискусия не протече по тази тема и в Европейския парламент? Защо и социалистите там с лека ръка признаха Гуайдо?

Гласуването при социалистите се раздели, имаше мнозина, които бяха против, други се въздържаха…

А българските социалисти? Защо вие се оказахте сам сред тях?

Сергей Станишев се въздържа, което е може би до известна степен обяснимо от гледна точка на позицията, която заема в ПЕС. Другият колега от БСП не е гласувал…

Момчил Неков не е бил изобщо в залата. А Петър Курумбашев подкрепи Гуайдо.

Той е член на нашата делегация, но не е член на БСП, така че може би се е чувствал свободен в това отношение.

А като цяло как в Европарламента надделя признаването на един самозванец?

Има един основен мотив, с който се злоупотребява, и това е мотивът за защита на демокрацията, на човешките права. Това са безспорни ценности и принципи. Но как се прилагат? Да вземем пак Венесуела. Ако милееш истински за демокрацията, би трябвало най-малкото да се въздържиш да взимаш решение по вътрешнополитическия спор в тази държава. И да се ангажираш с ясна позиция – двете страни да седнат и да разговарят. Но когато вече е нагнетено впечатлението, че там имало безпардонна диктатура, която гази всички основополагащи принципи на съвременния политически живот, много лесно е да се събере едно такова мнозинство. То вече е обработено емоционално от цялата медийна кампания, то е под натиска на лобистки политически среди, заинтересовани от такова решение.

Така се подреждат нещата не само в случая с Венесуела. И именно поради това в навечерието на европейските избори е жизненоважно да се формира много ясно съзнание за необходимостта от друга, различна насока в дейността на Европейския парламент и на ЕС. Насока, водеща към онова, което правилно се назовава суверенна демокрация. Процес, който дава възможност на хората в дадена страна, включително в България, да се ангажират с минали през гласуването им позиции за един друг ЕС. Един ЕС, който не се ръководи от някакви центрове отгоре надолу, прокарващи и налагащи решения в разрез с демокрацията и правата. Един ЕС, в който излъчените представители са пряко отговорни пред избирателите си.

Нещата са свързани и с онова, което става във всяка отделна страна – как тя избира своя парламент, как излъчва своето правителство. Защото правителствата, които се излъчат в страната, после пращат своите представители в Съвета на министрите. Той, грубо казано, е горната камара в законодателния процес в ЕС. На пръв поглед сякаш законите се изработват в Европарламента. Но всъщност Съветът е органът, от който зависи какво именно решение ще бъде взето.

Георги Пирински по време на разговора. Снимка: Къдринка Къдринова
Георги Пирински Снимка: Къдринка Къдринова

Споменахте суверенната демокрация. Какво влагате в това понятие?

Имам предвид всяка държава в ЕС да участва в изработването на общите решения от позицията на суверенна и демократична членка, заинтересувана и активно действаща за превръщането на Съюза като цяло в добро място за живеене за хората. Това означава един по-различен подход от онзи, който се прилага у нас в момента. Сега нещата се свеждат само до това, какъв е нашият национален интерес, какво да изкараме като фондове, за да получим едно или друго решение за България. Безспорно трябва да се отстоява националния интерес на страната. Но е необходимо той да бъде вписан в един по-широк процес на преориентация на ЕС, на преосноваването му върху една по-социална основа. Още в платформата на БСП за изборите през 2014-та бяхме посочили, че стремежът ни е към преосноваване на ЕС като социален съюз. Това беше лайтмотивът.

Е, не се получи.

Нямаше как да се получи при мнозинството, което спечелиха Европейската народна партия и други партии, по-надясно от нея. В крайна сметка те продължиха да защитават неолибералната рамка – на бюджетните ограничения, на предимството на пазарната конкуренция и на палиативните социални мерки, които само леко да смекчават негативите от кризата. А тези негативи удариха жестоко по живота на най-малко една пета от 500-те милиона граждани на ЕС – става дума за бедните или застрашените от бедност. Да не забравяме, че и останалите водят трудна борба да свързват двата края. Протестите на жълтите жилетки във Франция ни показват именно проблемите на човека със средни възможности – как нещата му се изплъзват и не може да докара до края на месеца.

У нас също напоследък се появиха жълти жилетки – първи ги облякоха ватманите. Ще видим нататък. В своята „Визия за България”, преливаща очевидно преди евроизборите и във „Визия за Европа”, БСП дава ли перспектива как да се спре смазващата хората неолиберална преса?

С документа „Визия за България” бе одобрена и изборната платформа на социалистите за евроизборите. Доста разгърнат документ, в който има ясни рецепти за необходимостта именно от работа, от усилия за преформиране на ЕС като социален съюз. Според мен би могло много по-ясно да се заяви необходимостта ЕС да е носител на онези демократични ценности и политики, които са били заложени още в неговите основи – мира, солидарността, гарантираните свободи, при това не само политически, но и социални, и икономически. Нашата – на българските социалисти – позиция трябва да е много ясна именно в тази посока. А другите елементи, които акцентират на националното, на т.нар. традиционни ценности, наричани от някои социал-консервативни – те не са в синхрон с една последователна социалистическа линия, която трябва да бъде защитавана в ЕС. Този „социал-консерватизъм” е такава измислица, че само може да обърка и отклони усилията от истински смислената посока.

Това очевидно опира и до самоидентичността на БСП. Що за партия е тя в момента?

Сякаш има стремеж да се прокара една разделителна линия между поведението и позицията на БСП до отпреди три години и новото начало – да го наречем така – от 2016 г. насам. Създава се впечатление, че БСП е била тежко обременена през изминатия преход. Съответно онези дейци, носещи тази обремененост, е добре да бъдат поотстранени. И да се върви напред с позиция, която се гради върху националното, гравитиращо към национализма, върху смятаното за традиционно за нашето общество.

Същината на въпроса е каква е била ролята на БСП през тези вече 30 г. на прехода – какво партията е успяла да отстои, какво е допуснала да стане?

Такава равносметка се съдържа в програмата на БСП още отпреди 10 г. Там ясно е записано, че партията носи огромна отговорност за това, че този преход не протече с достатъчна социална ориентация. След като бяхме водещи в съставянето на конституцията, включила базисни социалноорентирани норми, които трябваше да бъдат превърнати в закони и политики, ние допуснахме връх да вземе десницата. А тя наложи и разрухата в земеделието, съсипвайки кооперативния сектор, и приватизацията, за която си спомняме как беше осъществена по време на правителството на СДС, и т.н. Същевременно, разбира се, в тази равносметка е и онова, което управлението на БСП допусна в средата на миналото десетилетие – прилагането на редица неолиберални решения. Не става дума само за плоския данък, но и за тежестта на социалните осигуровки, за разпределението им между работодатели и работници. Има и много други аспекти, които не ограничиха процесите, довели ни днес до най-ниски минимални заплати не само в ЕС, но и в съседни страни, до най-голямо социално разслоение в рамките на ЕС.

БСП през цялото време носеше съзнанието, че е нужна друга политика за развитие на обществото. Но не можа да спечели достатъчна подкрепа в същото това общество, за да води такава политика.

Какво значи не можа? Нали управляваше?

Знаете, че правителството в периода 2005-2009 г. не беше само на БСП, а на три политически сили. Очевидно е, че сериозна роля и влияние оказваха и ДПС, и НДСВ. Но основателен е въпросът защо БСП не намери по-убедителни послания и позиции, които да ѝ дадат по-сериозен дял от властта, защо не успя да наложи в тройната коалиция своята политика, произтичаща от програмата ѝ, която трябва да е ръководеща.

Тройната коалиция стана клеймо, от което БСП трудно ще се отърве. Оттогава тръгна и голямото разочарование на много леви избиратели, които се отдръпнаха.

Другият ключов момент бяха изборите през 2013-та и онова, което ги последва. Може би половината от онези един милион души, който гласуваха на тогавашните избори за БСП, го направиха, не защото са привързани към тази партия, а защото искаха да отхвърлят управлението на Борисов и на ГЕРБ. Но когато им беше предложена кандидатурата на Делян Пеевски за ръководител на ДАНС, тези хора се почувстваха жестоко излъгани. „За вас – никога повече”, казаха те тогава. Това тегне и до днес.

Не е малка и тежестта от „първородния грях” на БСП с приноса ѝ за сбъркания преход…

Далеч съм от мисълта да смятам, че БСП не носи отговорност за това, което се случи в България през последните 30 години. Твърдя обаче, че БСП днес е политическата сила, която носи потенциала за друго развитие оттук-нататък. Ясно е, че процесите на прехода стигнаха до някакъв завършек, до разпределение на собствеността, до формиране на властови структури. И е ясно, че този завършек не удовлетворява, той е неприемлив за голяма част от хората. Така че вместо да говорим за край на прехода, трябва да говорим за промяна, която да даде развитие на България, да я направи желано място за живеене, където гражданите са защитени и в правата, и в задълженията си, където действа един по-друг вид социален и обществен договор за държавно функциониране.

Дали с всички изброени дотук негативи зад гърба си и с настоящата си националистическа ориентация БСП наистина е силата, способна да спечели избирателя?

Смятам, че и активността на БСП в парламента по редица въпроси и тези послания с националистически оттенък могат да осигурят на партията известен напредък.

Може би националистическите послания са един вид примамка за избирателя, след като се забелязва, че тази линия е печеливша и на европейско ниво?

Те са осъзната позиция на ръководството на БСП, което счита, че именно това трябва да е линията. Но според мен тази линия не дава онзи ориентир, за който стана дума – към промяна в социалната тъкан на обществото с цел да се промени и животът на хората към по-добро.

Дали обществото няма пак да се окаже излъгано? Не е сигурно, че БСП разполага с капацитета да отговори на нуждите на хората.

Такова допускане е основателно, но изпитът е в практиката. Аз не виждам аргументи да се възпроизведе сегашното управление. Не виждам и реални перспективи да се появи нещо ново, каквито очаквания постоянно се подхранват. Без солидна масова структура, с каквато разполага БСП, промяна не е възможна. Но, разбира се, в БСП е необходимо да се осъществи едно избистряне на нейната, извинявам се за думата, алтернатива за България.

В сайтове, в блогове, в социалните мрежи се усеща дълбокото разочарование от БСП на доста млади хора, които я отхвърлят като безнадеждно пропита от корпоративни, от егоистични интереси и зависимости. Много аргументи може да се извадят в подкрепа на такива тези, но крайният нихилизъм не е конструктивен, ако не се вижда, че дори и в сегашното си състояние БСП все пак е реалната сила, която предлага друго развитие. Нека да бъде критикувана, но с пълно отхвърляне нищо няма да се получи.

Има ли БСП кадрови потенциал за такава промяна? Какви хора ще я извършват?

В средите на БСП има голям броя доказали се специалисти в своята област, хора с широк поглед за ставащото в България и по света. Те могат да отговорят на изискванията за осъществяване на промяна.

Онова, което е проблем, са познатите апаратни хватки, манипулации, натиск от оргнаправлението. Не са един и два случаите, при които ми е споделяно за откровен натиск от водещия това направление Кирил Добрев, за преформиране на общински и областни структури с хора, които персонално са в позиция да изпълнят дадено указание, а не да бъдат изразители на онова, което съответните техни организации биха искали да видят.

Пред всяка голяма партия стои предизвикателството на апарата и неговата склонност да държи вътрешната власт – особено в наши условия, когато става дума за ресурсите, за материалните основи при функционирането на партията, които се владеят от ръководството. Доста е ясно с какви инструменти може да се действа.

Тук вече отново въпросът опира до това до каква степен мислещите и отговорни членове на БСП могат и желаят да прокарат своето виждане за развитието на партията. Има един момент, който според мен е тревожен симптом за състоянието и на партийните среди, и на обществото. Това е т. нар. затваряне на всекиго в неговата си зона на комфорт. Критикува се, но от дивана. Няма стремеж да се стане оттам, да се отиде на улицата, да се заяви друга воля. Фигуративно, а и буквално казано, всеки си е намерил удобен модус вивенди. А говорим за доста амбициозно ангажиране с качествена промяна на процесите в страната. Това нито е лесно, нито е безболезнено. Но е сигурно, че за да се постигне социална промяна, трябва поне да се стане от дивана.

Георги Пирински по време на антифашисткото шествие в София на 16 февруари т.г. Снимка: Николай Белалов
Георги Пирински по време на антифашисткото шествие в София на 16 февруари т.г. Снимка: Николай Белалов

Дали обществата не са станали така беззъби заради отдушника на социалните мрежи – там се излива всичко и не остава енергия за действия.

Не съвсем. Вземете Франция, Испания, Латинска Америка. Там няма такива затваряния. По-скоро това е белег за източноевропейските общества, където се усеща едно смазано чувство на безсилие. Вероятно тук има значение характеристиката на нашите общества като посткомунистически – завладени от т.нар. паралелна държава, от неявни фактори и структури, които превръщат видимия политически живот само във фасада с формално изпълнение на ритуали, включително избори.

Тези нагласи носят отпечатъка на предходното време, на едно регламентирано общество, построено по определена йерархия. В днешно време това се проявява в мисленето от типа „там горе да решат”. И в дълбоко внедреното усещане, че всички тези приказки за демокрация, за закони, за конституция, са вятър работа, че всъщност други структури решават и с тях трябва да се съобразяваме.

„Там горе ще решат” у нас често звучи и като „Там, в Европа, ще решат”. Какво ще се случи на европейските избори през май? Що за сили и хора ще излъчат те за вземане на решения?

Ще има много широко изразен популистки резултат. Ще се свие участието в Европейския парламент на социалистите и демократите, на Европейската народната партия. Ще се засилят популистките формации, залагащи на затваряне, бетониране на Европа като крепост спрямо външния свят.

Същевременно да се счита еднозначно, че само тази тенденция ще се налага и то в по-разширени мащаби, не е съвсем обективно. Защото при всеки прилив на такава вълна винаги настъпва и обратен процес, винаги обществата започват да се притесняват дали не е твърде опасно едно такова залитане, дали не следва да се инвестира в по-утвърдили се в политическия живот партии. Така че предвижданата загуба на традиционните партии може и да не се окаже чак толкова катастрофална.

Но не бива да пропускаме и отрезвяващото разбиране, че задаващия се сложен момент може да доведе отново до една голяма коалиция или колаборация между център-дясно и център-ляво, която повече или по-малко да съхрани сегашния неолиберален по същество ЕС с всичките му противоречия и задълбочаващи се разломи. И тук е предизвикателството пред социалистите, включително и пред БСП – ясно да се заяви друга платформа за развитието на ЕС.

Опит в това отношение вече правят социалистите и демократите, заявявайки че е необходимо преориентиране към една ясна социална насока, стъпвайки върху целите на устойчивото развитие, отчитайки екологичните, но и социалните измерения на едно такова развитие, търсейки възможно най-активно взаимодействие с по-левите формирования в Европа и със зелените, които виждаме как се колебаят между една по-центриска либерална позиция и една по-осъзнаваща социалната същност и на екологичните проблеми линия.

Така че пред социалистите сега стои огромното предизвикателство да не допуснат ново сливане с център-дясно. Напротив – трябва да се търси изграждането на една можеща да постига мнозинства лявоцентристка коалиция. Което ще е много трудно. Виждаме, че в много страни сериозно са отслабени позициите на социалистическите партии. Излизането на Великобритания от ЕС ще утежни тази тенденция, защото лейбъристите имаха сериозен контингент в Европарламента. Но трудностите не отменят предизвикателството и задачата.

Може би Прогресивният форум, в който членувате и вие персонално и който е между социалистите и демократите от една страна и групата на левицата и зелените от друга, е първообразът на възможната лявоцентристка коалиция в новия Европарламент, за каквато говорите?

От Прогресивния форум вече предизвикахме срещи с тримата ръководители на групи в левия спектър – Удо Булман от социалистите и демократите, Габи Цимер от левицата и Ска Келер от зелените. В края на миналата година те представиха предизборните си основни документи, макар и неизбистрени още до платформи. Размениха си ги даже на подиума по време на конференция в Европарламента, инициирана от Прогресивния форум. Планираме и нова такава среща през март – на стартовата линия вече преди изборите. Целта е да се набележат онези допирни точки между трите сили, които да станат и градивен елемент за взаимодействие в Европарламента след изборите. Така че Прогресивният форум изигра своята осезаема роля за култивирането на контакт между трите групи, който да не е свързан само с поредната разглеждана в ЕП резолюция, а с едно по-широко обсъждане, сравняване и сближаване на позициите им.

На българско ниво БСП дали ще може да хвърли поглед наляво от себе си и да потърси там съюзници? Че досега все е вторачена в центристите. Накъде гледа в момента БСП?

Ние гледаме напред.

И коя сила се очертава там като ваш съюзник? Да не би пак ДПС?

Не виждам такава възможност.

А патриотите? Имаше такъв реверанс към тях.

Може би има такова мислене, което също е твърде спорно, меко казано.

Има ли шанс за лявото в света или хората спряха да мислят в категории като ляво и дясно?

Според мен има доста видимо осъзнаване, че този капитализъм не работи както трябва. Говорихме вече в началото за краха на либералната демокрация, но става дума също и за скърцащата капиталистическата икономика. Защото е пределно ясно, че функционирането на големите мултинационални корпорации така, както е сега – подчинено на интересите на акционерите, води до такива задълбочаващи се противоречия в обществото, че този модел капитализъм става неустойчив, възпроизвежда все повече кризи. Не просто циклични кризи, а дълбоки, системни кризи.

Има едни такива призиви за прекрояване на корпоративния модел, който да бъде подчинен вече на оптимизиране и максимизиране на ползите не толкова за акционерите, колкото за имащите интерес от функционирането на дадена корпорации. А това далеч не са само акционерите, но и потребителите на тези корпорации, не на последно място и работещите в тях, и общностите и териториите, в които те извършват своята дейност, и политическите и неправителствените структури, които по един или друг начин са засегнати от функционирането на тези мега капиталистически образувания.

Много е сериозно предизвикателството към съвременните ляво ориентирани и концептуално мислещи среди да обосноват преструктурирането на икономическите основи, на политическите и обществени надстройки на съвременното капиталистическо общество. Крещяща нужда има от такова преосмисляне. Много лоша и продължаваща роля играе крахът на т.нар. развити социалистически общества, на реалния социализъм, който според мен най-точно трябва да се нарича авторитарен социализъм. В онези времена първият партиен ръководител беше решаващият фактор. С всички условности, разбира се – не бива да го окарикатуряваме, така функционираше системата. Целият сталински период и онова, което стана известно като безогледни репресии, до голяма степен витае и сега в съзнанието на обикновения човек.

Затова е толкова интересно онова, което стана в Латинска Америка. Заслужава си сериозно да се осмисли какво се случи там, та след едно очевидно ляво и успешно развитие на обществата да дойдат Болсонаро и компания, на които веднага им пролича що за хора са, въпреки трогателния ентусиазъм на голяма част от бразилското общество. Тук вече опираме до човешката природа и до нагласата за фаворизиране на силовото, мачисткото начало в поведението.

Щом и шефката на МВФ Кристин Лагард вече говори за борба със световното неравенство, може би пък капитализмът сам ще стигне до социализма?

Както знаем и от Маркс, капитализмът е способен на много сериозни развития, това е много динамична система и далеч не можем просто да я чакаме да умре в резултат на историческите процеси. Тя знае как да се трансформира и адаптира. Проблемът е, че капитализмът възпроизвежда и то в чудовищни размери всички свои противоречия – същите, които докараха света и до фашизма през ХХ век.

Може ли и днес да се стигне до такива ексцесии?

Сега обществата са други и едва ли това ще може да се възпроизведе отново в същия вид. Но макар и в по-различни форми, се генерира подобен род противопоставяне.

Реален ли е рискът от война?

Безспорно. Виждаме отказ от договора за ракетите със среден обсег на действие, виждаме разработки за нов тип тактически ядрени оръжия, които могат да се използват на ограничен периметър. Налице са и всичките тези нагласи и разсъждения – не въобще възможна ли е война, а при какви условия, докъде и как да се води…

Пак опираме до първия въпрос – кой взима решенията днес? Защото ако в един по-ранен исторически период противостоящите си на световната сцена съперници залагаха на доктрини за взаимно възпиране, то сега наблюдаваме сякаш хазартно състезание кой на кого ще докаже, че е по-силният. И всяка малка искра може да се окаже фатална…

Тези противоречия се генерират от съображения, които до голяма степен са икономически. Интересите на военнопромишления комплекс не са имагинерни, а реални, това е силен мотив. Има го и стремежът за постигане на господстващо положение в геополитически мащаб.

Наблюдаваната конфронтация с Китай сега очевидно е свързана с нежеланието на Съединените щати да развиват с него равнопоставени отношения, защото това би означало да загубят настоящата си доминация и в Тихоокеанския регион, и в глобален мащаб.

Георги Пирински по време на интервюто. Снимка: Ана Пиринска
Георги Пирински по време на интервюто. Снимка: Ана Пиринска

Проблемът в Европа пък е, че не се постигна създаване на нова система за сигурност след 1989 г., в която Руската федерация да е съавтор. Не се появи един нов многостранен договор за колективна сигурност между НАТО и Русия, чрез който руската страна да не се чувства заплашена от накърняване на своята национална сигурност, каквато очевидно е загрижеността на днешното ръководство в Москва. Ако беше се стигнало до такова балансиране и ново договаряне, щеше да се предотврати днешната конфронтация, която е на ръба на открития сблъсък. Можеше да се върви към намаляване на въоръженията, както се говореше в начало на 90-те, да се прехвърлят прекомерно развитите военни отрасли към цивилни производства и т.н.

Отговорността да излезем от днешната опасна за световния мир ситуация е на съвременните водещи политически сили и центрове. Това може да стане, само ако се даде предимство на договарянето и споразумяването около балансирани, а не налагани само от едната страна интереси.

А кой определя какво става – това, пак казвам, е свързано със самото функциониране на обществата и икономиките. Виждате тези войни, които САЩ водят вече десетилетия – от Афганистан насам. Очевидно те генерират изключително печеливши договори на онези сектори на американската икономика, които са свързани с тези войни, включително на всички обслужващи ги сфери.

Да, американците добре се справят – дори и в страни, в които няма войни, успяват да продадат по някой и друг Фалкон, та бизнесът да се разширява…

По тази нашумяла у нас тема с фалконите въпросът е как да се взима едно такова решение – може би не само въз основа на конкурентни оферти, не само от съображения кое колко струва, а и как се вписва в икономиката на страната. Защото България очевидно има нужда от реиндустриализация. И от нещо повече, отколкото общи обещания от типа „да, да, ще имаме предвид страната ви за някакви съпътстващи дейности и производства, свързани с покупката”. Би трябвало ангажиментът да е записан много конкретно и ясно – какво следва срещу една толкова голяма покупка за българското производство и за секторите на услугите, свързани с такъв модерен комплекс.

В това отношение правителството е много сериозен длъжник спрямо сериозния преглед на съществуващите в момента мощности в страната в отбранителния сектор. Длъжник е и за търсенето на възможности за вписване на тези мощности в производството на основни видове оръжия и поддържаща техника, които се използват в рамките на НАТО. Което, както разбирам, далеч не се прави. Отново се предпочита всичко да се купува наготово. А мисленето в дух, че такава покупка трябва да е свидетелство за вярност към даден наш партньор, е несъстоятелна.

Оптимист или песимист сте за необходимия социален завой на Европа, за който говорихте?

С всички резерви и с трезва преценка за факторите, възпрепятстващи онова социално развитие, към което се стремят толкова много хора, включително и аз, струва ми се, че и човекът днес, и реалностите във функционирането на обществото изискват именно такова развитие. Нека не го приемаме за гол оптимизъм, а за една жизнена необходимост от такава промяна, с която човек си заслужава да бъде ангажиран и за която си струва да даде всичко, на което е способен.

 

 

 

Оставете коментар