В категории:Книги / Култура / Общество

Изкуството може и да се бунтува при определени обстоятелства

Отчуждението в обществото ни е пълно, казва поетът и художник Александър Байтошев в разговор с Юлия Владимирова по повод новата му поетична книга „Чучело“

Поетът и художник Александър Байтошев. Фотография: Яна Лозева

Премиерата на новата поетична книга на Александър Байтошев „Чучело“ ще бъде на 5 февруари в Столична библиотека от 18.30 часа. Това е един разговор за пътуването във влака на меланхолията, подслоняващ една отстранена човешкост, една отвъдна реалност, осъдена на сянка, пустота и отричане от света. Книга за жестокия земен съд на бедния, сакатия, душевно болния…


След „Кучета“, „Чучело“ сякаш рови още по-навътре в сенките на зъзнещия самотник. Разликата между двете намирам и в заобикалящите звуци. Докато в „Кучета“ все още се чуваше кучешки лай, някакви далечни градски звуци, сега светът е оглушал. Ти по какъв начин усещаш този път от „Кучета“ към „Чучело“?

В „Кучета“ освен унищожената урбанистична среда и животът на ръба на оцеляването беше засегната и темата за любовта, случваща се сред този разпад. Докато в „Чучело“ любовта е представена по различен начин. Любовта е неотделима част от изоставеността. Говоря като екзистенциално състояние. Една от главните теми, които са ме вълнували в „Чучело“ е провалът. Но също и лудостта. В периода между двете книги четях „Homo Sacer“ на Агамбен и “Надзор и наказание” на Фуко, случаите на Фройд… Идеята за свещения човек беше много важна за мен. До голяма степен съм се интересувал от темата за насилието, интерпретирана от поетите Тед Хюз, Филип Левин, Криницки, Арто и френските сюреалисти. Музиката на Ник Кейв ме съпътстваше в този период и най вече албума му „Murder Ballads”. Провалът в прозата на Бекет и неговата стихосбирка „Кокалите на ехото’, както и “История на окото” на Батай оставиха своя отпечатък в текстовете ми. Светът в „Чучело” е глух, както е глухо обществото ни за страданията на инвалидите, психично болните и старите хора, на хората живеещи извън социума.

Пишеш за жестокостта, в която са завързани телата на онеправданите, големите жертви на несправедливостта, тези от кашонените колиби и фургоните и техните душевни крясъци. Думите ти са болезнено съвременни. Защо именно този свят „отдолу“ е светът на поезията ти? Ти ли го избра или той сам те е избрал?

Това е житейския и читателския ми опит. Опитах се да си обясня нещата, които ми се случиха чрез словото и да предам същото усещане на читателите. Жестокостта и насилието са изначално провокирани и единственото средство за отбрана на тези хора. Човешкото почти липсва, останало е състраданието между тях. В “Архипелаг Гулаг” на Солженицин и особено в първа глава „Арестът“ много ясно се показват механизмите на общуване, които са валидни и днес. Опитах се да сваля маската на това общуване и да покажа тези механизми, да бъда максимално честен. Този свят ме избра много рано. Но ще бягам от конкретиката.

Полудяването, студът, безизходицата и пречупените човешкости. Социалните условия ли създават това изпразване на разума? Аз бих нарекла поезията ти силно социална.

Когато човек е принуден да работи изнурителна, черна, нископлатена работа над дванайсет часа на него не му остава нищо, нито разсъдък нито способност за някаква близост с друго човешко същество. Отчуждението е пълно. На повечето места условията за работа са почти непоносими. А когато се прибави и тормозът от близки хора, появяващ се още в детството, водещ до разбити семейства, положението на много млади хора е тежко. Провокираната лудост не закъснява, плод на социалните и лични отношения.

Клаустрофобични пространства, стаи, сред чиито стени са зазидани бездиханни същества, работници, дъвчещи тихо на тъмно, влак, сак, муле, болница. А предметите ту се появяват, оцъклени на фона на самотни човешки тела, ту изчезват в усещането за тотална пустота. Кое онова, в което все пак виждаш някаква възможност за полет отвъд?

Аз се бунтувам срещу самите теми, за които пиша в тази книга. Последното стихотворение „Естество“ отваря един друг път пред читателя, пътят на съзерцаваната природа и нейната жива мъдрост. Творчеството е най-голямото приключение и средство за запазване на цялост. То възпира злото дори когато говори за него, и може да бъде спасение за човека. Литературата, музиката, изобразителното изкуство, театърът, киното ни карат да разберем себе си и ни връщат към доброто начало в нас, връщат ни към стремежа за истина. В същото време те могат да изразяват своето несъгласие с това, което се случва и да се бунтуват срещу определени обстоятелства.

Освен поет, ти си и художник. Художник си и на книгите си. Как се свързват или разграничават образите в поезията ти и тези, които предпочиташ да рисуваш?

Словото ме кара да разбирам отношенията между хората, несъзнаваните импулси, вродените инстинкти, истината. В изобразителното изкуство ме вълнува най-вече стремежът към лично преживяната красота, неочакваното и загадъчно ядро на живота, мистерията и тайнственото начало.

Червената ръка, протегната нагоре на корицата на „Чучело“. Чия е?

Нарисувал съм собствената си ръка. В по-общ план това е червената длан, която присъства в някои стихотворения, но това е и ръка протегната за помощ и ръка на давещ се човек. Самата рисунка се стреми да покаже и опита ми за монументалност на стихотворенията – така, както червената ръка е свързана с рамката на плътно черния квадрат.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар