Зомби социализмът или социализъм наобратно

Предишният строй продължава да живее чрез метафорите на неговото отрицание, защото неолибералният проект има нужда от плашило, от идеологически антиоксидант, за да черпи своята легитимност

Маниакалната обсебеност от вражеската заплаха по времето на социализма днес се е вселила в неговите отрицатели. Илюстрация: Pixabay

През април 2018 г. професорката от Харвард и познавач и приятел на България Кристен Годсий публикува в своя блог на страницата на университета кратък текст със заглавие „Призракът на зомби социализма“. В него тя обръща внимание на една статия на румънските изследователи Ливиу Чеслеа и Оана Друта от 2016 – „Зомби социализмът и възходът на неолиберализма в пост-социалистическата Централна и Източна Европа“. В нея авторите правят следното заключение:

„Обсебващите препратки към социалистическото минало имат конституиращи сили, които създават особено силна версия на неолиберализма. Аргументите на зомби социализма се превърнаха в удобно и стратегическо идеологическо средство за насърчаване на социалния дъмпинг, увеличаване на неравенствата и намаляване на подкрепата за политиките на преразпределение. В този смисъл социализмът посредством отричането му след 1989, продължава да бъде изключително релевантен: за победителите в прехода митологизирането му има способността да преодолява претенциите на обществото за социална справедливост и да структурира политическите отношения при разпределение на богатството“.

Тезата на авторите може да се обобщи по следния начин. В страните от Централна и Източна Европа социализмът никога не си е отивал. Но тук не става въпрос за неговите институционални, пространствени и мисловни измерения, а за нещо по-различно. Политическите елити използват призрака на държавния социализъм като ултимативно плашило, дисциплиниращо средство, идеологически антиоксидант в процеса на налагане на най-радикалните форми на неолиберална политика. Зомби социализмът е именно амалгамата между антикомунизъм и неолиберална хегемония, която е в основата на съвременния тип капитализъм в региона.

Иронията е, че и днес в България, близо 30 години след края на системата на държавен социализъм, срещу него се води безмилостна борба. Не е иронично обаче, че благодарение на зомби социализма днес в България всяко социално искане е със статут на проклятие. Ако искаш повишаване на заплатите си комунист. Ако искаш силна социална система и по-високо облагане за богатите си комунист. Ако искаш силно публично здравеопазване и образование си комунист.

Румънските колеги изследват влиянието на зомби социализма на равнището на различните секторни политики. Но тяхната концепция си струва да бъде ангажирана и в интерпретацията на едно по–дълбоко равнище, което би ни помогнало да разберем убедителността на аргументите на зомби социализма. Става въпрос за политическите метафори.

Метафорите притежават силна идеологическа функция като средства за конструиране на реалност посредством поддържане или конфронтиране на властовите отношения в дадено общество. От тази гледна точка те са инструмент за легитимация или делегитимация на даден политически режим особено в периоди на преход. Метафорите са част от разрушаването на идеологическата хегемония на стария режим и ключов фактор за конструиране на новите значения и смисли.

ПОЛИТИКАТА Е ВОЙНА/БИТКА  е традиционна метафора, която преминава през културни граници. В нейната митологична версия – ПОЛИТИКАТА Е ВОЙНА МЕЖДУ ДОБРОТО И ЗЛОТО метафората се е превърнала в задължителен атрибут на идеологическия дискурс. В рамките на тази метафора се съдържат структурирани семантични сценарии, от които се извежда моралното превъзходство на даден режим и/или идеология. И социалистическата и антисоциалистичеката пропаганда разчитат на почти идентични семантични сценарии, само че с разменени морали оценки. Така по парадоксален начин социалистическа митология продължава да присъства и до ден днешен в антисоциалистическия метафоричен свят.

В първия случай имаме:  (а) доброто – социализъм; (б) злото – фашизъм/капитализъм; (в) воините на доброто – социалистите/народът; (г) воините на злото/врагът – капиталистите/богатите. Във втория случай е обратното: (а) доброто – капитализъм; (б) злото – социализъм/комунизъм; (в) воините на доброто – антикомунистите; (г) воините на злото – комунистите.

Тази метафора притежава и пространствени измерения по линията Изток – Запад като и тук става въпрос за трансформация на ролите. „Гнилият Запад“ вече е пространство на доброто, а Изтокът (Русия) е пространството на злото. По същество обаче имаме работа със сходни митологически конструкти, в които единият режим черпи легитимност през отрицанието на другия режим.

В резултат на идеологическата реконструкция се получава метафората СОЦИАЛИЗМЪТ Е ЗЛО. Образът на злото може да приеме всякакви превъплъщения в зависимост от културният контекст. Подобна метaфора произвежда и разчита на митологичен фанатизъм и идеологически фундаментализъм, който разделя политическия и социален свят на приятели и врагове.

Маниакалната обсебеност от вражеската заплаха по времето на социализма е запазила своята политическа релевантност и дискурсивен интензитет макар и адресатът да е друг. Важното в случая е, че става въпрос за радикална морална оценка, която следва да осъди, отрече и елиминира всякакви проявления на злото. Тук се крие и силата на зомби социализма – след като комунизмът/социализмът е зло, достатъчно е да наречеш произволно социално или политическо искане социалистическо или комунистическо, за да зазвучи то като проклятие. Любопитното в случая е, че подобни заклинания (а те са именно такива от антропологична гледна точка) са приели статут на легитимен, официален дискурс, който много често има претенции за рационалност. Те стават основа на публични политики, чиито основен критерий за ефективност е тяхната „антикомунистичност“.

Производна на метафората СОЦИАЛИЗМЪТ Е ЗЛО е метафората СОЦИАЛИЗМЪТ Е БОЛЕСТ/ЗАРАЗА. Тук отново опираме до преобръщане и  трансформиране на значението на пропаганден конструкт от времето на социализма. Ако преди социалистическата държавата беше призвана да излекува недъзите на обществото, то днес капиталистическия пазар е  лекарството срещу социалистическата болест.

Дихотомията болен/здрав има запазено място в политическата метафорика (и не само в нея), защото аналогиите с тялото, организма имат способността да конструират трайни мисловни схеми. Телесността в качеството и на източник за концептуалните метафори предлага непосредственост на асоциативните връзки и висока степен на емоционална ангажираност със съответната метафора. Метафората СОЦИАЛИЗМЪТ Е БОЛЕСТ/ЗАРАЗА действа едновременно като диагноза (делегитимира) и като предпоставка за позитивна морална оценка на лечението и лечителите (легитимира). Всичко свързано със социализма вреди на социалния организъм и трябва да бъде излекувано. В името на висшата цел (премахване на болестта) са оправдани всякакви действия (шокова терапия например) дори когато социалният организъм може силно да го заболи. Тази болка и страдание обаче са временно явление и те ще отшумят с пълното излекуване от болестта. Рамкирането на социалните и икономическите проблеми в семантичните сценарии на метафората СОЦИАЛИЗМЪТ Е БОЛЕСТ/ЗАРАЗА е другата задължителна част от репертоара на хора на зомби социализма.

ДЪРЖАВАТА Е СГРАДА е друга традиционна концептуална метафора, която ни помага да се ориентираме в абстрактния свят на политиката. Полагаме основи на държавността, градим, задължени сме на строителите на България и т.н. Да построим социализма беше фундаменталната задача на стария режим. След 1989  г. започнахме да полагаме основите на капиталистическото общество.

Тук зомби социализмът се проявява в следния семантичен сценарий. За да изградим здраво капиталистическо общество трябва да започнем на чисто. Следователно построеното през социализма (преносно и буквално) следва да бъде разрушено (ликвидационни съвети). Когато тази метафора се свърже с описаните по горе в общо смислово поле, разрушаването се превръща в конструктивно действие с положителна оценка, разрушаващите са новите строители. Да изграждаш означава постоянно да разрушаваш изграденото от стария режим и в този смисъл социализмът продължава да бъде особено необходим на строителите на капиталистическа България.

Преходът в България наложи промяна и конструиране на нови значения и в рамките на ключовата концептуална метафора на ПЪТЯ.  Правим крачки към крайната цел или се отклоняваме от правилната посока, имаме водачи, които задават посоката или пък не знаят накъде ни водят. Социалистическата пропаганда определяше посоката като светлото социалистическо бъдеще и проектираше реалността в едно постоянно утре. Делегитимацията на стария режим по необходимост следва да дефинира този път като грешен, като забавяне на развитието, като отклонение от европейската посока и т.н.

В рамките на тази метафора зомби социализмът намира място в един доста разпространен логически конструкт, който има следните елементи: а) днешното усещане за провален преход не е продукт на системни дефекти, а резултат от грешния път, по който са ни водили; б) обещаният просперитет на демокрацията и капитализма ще настъпи когато наваксаме изоставането; в) за да наваксаме не трябва да се отклоняваме от единствената правилна посока, а тя е никаква държава в икономиката, приватизация на публичните услуги, дерегулация и ниски данъци за бизнеса.

Дискурсът на зомби социализма продължава да доминира политическия разговор в България като по този начин играе ролята на една една от най-ефективните трансмисии на социалистическото наследство. Социализмът продължава да живее чрез метафорите на неговото отрицание, защото неолибералният проект има нужда от плашило, от идеологически антиоксидант, за да черпи своята легитимност. И макар доброто и злото да са сменили своите носители, недъзите да са други, посоката да е различна, антисоциалисическата метафорика притежава същите митологично-мистични, тоталитарни и фундаменталистки характеристики, характерни за социалистическата пропаганда.

Разговорът за социализма и неговото наследство в България има смисъл, само ако се случи извън едноизмерните, свръхопростени наративи на зомби социализма. В противен случай рискуваме не просто да останем вкопчени в едни същи метафори, но и да си нанесем непоправими когнитивни деформации.

*Оригиналната статия е публикувана в сп. „Conservative Quarterly“ № 5/6, 2018. Публикуваме я с незначителни съкращения

 

Оставете коментар