В категории:Общество

Елиф Шафак – за имперската носталгия и национализма

Оцветените в розово спомени за „славното минало“, с които си служат националистите, винаги се изкривяват в крайна сметка в нещо грозно, твърди в свой материал за британския „Гардиън“ голямата турска писателка

Елиф Шафак. Снимка: www.elifsafak.com

Елиф Шафак, „Гардиън“

„Руснаците обвиняват за всичко своето правителство, американците – своите родители, а поляците – историята“, казва навремето роденият в САЩ руски поет Йосиф Бродски. Ако той беше жив днес, би могъл да добави, че за привържениците на Брекзит вечният виновник е „краят на славното минало“. Семената на тази носталгия, разбира се, бяха посети във Великобритания много преди референдума, но десетилетията на строго „затягане на коланите“ (остеритет) и неравенството, напоени с бурни дебати за имиграцията и недоволството от статуквото, помогнаха за поникването им във всеобхватен копнеж за „доброто старо време“.

Около 63% от британските граждани смятат, че животът е бил по-добър и по-лесен в миналото. Хардлайнерите, искащи излизане от Европейския съюз, експлоатират тази емоционална носталгия за собствените си политически интереси. Историята е изчистена от мрачните ѝ части, изолирана от своята сложност, опростена и дезинфекцирана. Фактите нямат значение. Историческата точност се жертва за примамката на риториката.

Когато Борис Джонсън заяви: „Ако беше подписан договорът за Брекзит, известен като „Планът Чекърс“, това би означавало, че за първи път от 1066 г. насам нашите лидери умишлено са се съгласили с чуждо управление“, той само следваше тенденцията. Но докато хардкор брекзитърите бълнуват за „британската изключителност“, то само по себе си в това няма нищо ново и изключително. Те просто се присъединяват към една опасна тенденция, която дебне от краищата на Европа.

Вземете Турция – национална държава, родила се от мултиетническа империя. Драматичният крах на демокрацията в Турция крие важни уроци за прогресивните сили по цял свят. Това ни показва, че историята не върви непременно напред. Тя може да се плъзне назад. Турската траектория разкрива острата разлика между демокрацията и мажоритаризма. И как, след като се установи мажоритаризмът, стъпката до авторитаризма е много бърза и кратка.

Снимка: Wikimedia Commons

Много е изписано за популисткия изолационизъм на Турция, но по-малко известен факт е, че този регрес е подкрепен от реториката на имперската носталгия. Преди години, след публикуването на моя роман „Майстора на куполи“, аз проведох лекция в Пера – най-космополитния квартал на Истанбул. Млад мъж в публиката вдигна ръка и ми каза, че съм го обидила, тъй като съм написала, че в османската армия е имало проститутки при техните походи. Попитах го дали той поставя под въпрос валидността на този исторически факт. „Ни най-малко“, каза той. „Разбирам, че подобни проблеми е имало, но не е в това въпросът. Въпросът е защо го споменавате? Защо, вместо това, не пишете за славата на нашата империя? Това е, което искаме да чуем“, добави той.

Имперската носталгия е умишлено селективна. Тя замита под килима мрачните страни на нашата история. Тя налага отгоре една версия на историята, която е едностранчива, изкривена и предубедена. Тя ни казва какво ни е позволено да помним и какво трябва да забравим. Представя ни се, че отминалите времена са били по-прости. Но това никога не е било така. Мисленето на този млад човек съвпада до голяма степен с идеологията на турското правителство. Президентът Ердоган казва, че турската република е продължение на Османската империя. По време на церемония по повод стогодишнината от смъртта на султан Абдулхамид II Ердоган каза: „Някои хора настояват да започнат историята на страната от 1923 г. Някои се опитват непрекъснато да ни откъснат от нашите корени и древни ценности“.

Имперската носталгия оформя популярната култура на Турция. Телевизионните сериали и филми са изградени върху нуждата миналото да бъде прославяно. Сериалът „Възкресението на Ертуурул“, превърнал се в голям търговски хит, се фокусира върху началото на империята през 13 век, представяйки в романтичен план нейните войници и войни. Сериалът „Последният султан: Абдулхамид“, който се фокусира върху краха на империята, е дълбоко антисемитски, тъй като показва евреите като истинската причина за смъртта ѝ. Междувременно писатели, академици и журналисти, които се осмеляват да поставят под въпрос неоосманизма, се възприемат като предатели и пешки на западните сили.

Според партията на Ердоган двата водещи университета в Турция – METU и Босфорският университет, не са достатъчно национални. „Отворено общество“ напусна страната, след като Ердоган заяви, че „зад протестите за парка „Гези“ от 2013 г. стои унгарският евреин Сорос“. Осман Кавала, уважаван активист на гражданското общество и бизнесмен, все още е държан незаконно в затвора повече от година. Университетски преподаватели са арестувани по нелегални обвинения, хиляди са вкарани в черни списъци или направо уволнени. Чарлз Дарвин дори бе отстранен от националната учебна програма. Все пак, той не e турчин.

Променете някои от детайлите и може да опишете доста точно ситуацията в Унгария. Виктор Орбан атакува по същия начин фондацията на Сорос, въпреки че е получавал пари в миналото от нея. Наскоро той забрани сексуалното образование. „Правителството е на мнение, че хората се раждат или мъже, или жени, и ние считаме за неприемливо да говорим за социално изградени полове, а не за биологични полове“. Както в Турция, така и в Унгария, манията по имперското величие помага за конструирането на племенно-популисткия разказ.

Унгарската група Kárpátia пее песни за „Великата Унгария“, която те описват като рай. Феновете на групата отиват на концерти, носещи тениски с карти на тяхната загубена империя. Точно както в Турция, тези чувства се манипулират от политическия елит отгоре. Виктор Орбан непрекъснато говори за Кралство Унгария, оплаквайки се за смъртта му и за загубата на по-големите територии.

Трябва да бъде обърнато специално внимание на онези държави в континента и около него, които някога са имали империи, за да разберем Европа днес. Това са местата, където токсичната имперска носталгия се разпространява все по-бързо. Много от нас, които гледахме успеха на Хърватия на Световното първенство по футбол, викахме за тях, въпреки че не бяха фаворити. Забележително беше, че една малка балканска страна се представи толкова добре, а хората по цял свят им се радваха. Но това сладко чувство на глобална солидарност беше унищожено от това, което последва. По време на тържествата в Загреб отборът покани Марко Перкович да пее, а той е известен със своите фашистки текстове, прославящи усташите, които воюваха рамо до рамо с нацистите.

Както всички ултранационалисти, Перкович използва историческите символи и започва всичките си концерти с поздрава на усташите – пряк еквивалент на нацисткия поздрав. Нека не забравяме, че движението „Усташе“ създава концентрационни лагери, където хиляди либерали и леви хървати, сърби, евреи и роми намират смъртта си. Най-известният от тези лагери е Ясеновац, където се смята, че са убити 100 000 души.

Имперската носталгия е жива и в още една бивша империя – Русия. Писателят Шон Уокър разкрива в своята книга за Русия „Дългият махмурлук: Новата Русия на Путин и призраците на миналото“ как миналото е излъскано и се употребява, за да се избегнат нежеланите ситуации в настоящето. Днес почти половината от населението намира за естествено, че трябва да има империя. Това е значителна промяна от настроението през 90-те години.

Имперската носталгия е не само усещане, но и катализатор. Тя взема общественото недоволство и го превръща в опасна форма на агиткаджийство. В книгата „В бъдещето е историята“ Маша Гесен демонстрира как носталгията е променила тъканта на руското общество. Веднъж, когато хората повярват в своята „имперска изключителност“, те започват да четат историята през пръсти. Повече от 25% от руснаците вярват, че управлението на Сталин е добро за страната. Анализът на Гесен разкрива как императорската носталгия върви ръка за ръка с увеличаването на национализма, изолационизма, сексизма и хомофобията.

На стогодишнината от краха на хабсбургската династия тази година агиткаджиите в Австрия се опитваха усилено да съживят собственото си романтично минало. Черно-жълтият алианс – едно монархическо движение, създадено през 2004 г., има за цел да възстанови наследствена монархия в Австрия и отвъд по-широкия Дунав. Членовете ѝ твърдят, че Централна Европа е уникална. Те жадуват да обединяват Австрия със Словакия, Словения, Хърватия и Чехия. Много от техните чувства се подкрепят от правителството на Курц и неговата Консервативна народна партия, които искат да предложат гражданство на немскоговорящите италианци. Междувременно „Алтернатива за Германия“ – първата дясна националистическа партия в парламента на страната след Втората световна война, продължава да използва термини от нацистката епоха, като Überfremdung – „чуждо проникване“. Този месец списание „Компакт“, известно със своите близки връзки с партията, издаде специален доклад, озаглавен „Срамът на Версай: как победоносните сили поробиха Германия“.

Имперската носталгия е открито непримирима и тайно експанзионистична. Тя може да започне като невинна патриотична гордост, но никога няма да спре. Щом веднъж възмущението за края на империята излезе на повърхността, сблъсъците са неизбежни. Следващата стъпка е да вярваме, че съседните страни всъщност са част от „нас“ и чакат да се присъединят към отечеството.

Паметта е отговорност. Трябва да си припомним миналото не само в лъскавата му славна част, но без да забравяме зверствата и несправедливостите. Реториката за връщането към златното минало не е невинна и това не е правилният път напред. Нека не бъдем така самодоволни, приемайки, че имперският национализъм – токсична течност, която се е разляла в доста страни, няма да има същия ефект и в Обединеното кралство, защото в крайна сметка „това място е различно“. Точно това би казал един унгарски, турски, хърватски, австрийски или германски имперски националист.

Тъй като Европа е свидетел на възход на нова форма на политическа носталгия, последното нещо, от което се нуждаем, е британските политици да се надпреварват кой да подеме по-силно тази обречена песен. Никоя страна не е изключителна. Всички сме заедно в бъркотията.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар