В категории:Свят

Триполи след революцията: хаос, корупция и въоръжени банди

Либийската столица е контролирана от ислямисти и паравоенни групировки, а някогашните дисиденти вече смятат, че свалянето на Кадафи е било грешка

Милициите са истинските господари на Триполи

Франческа Маночи, Guardian

Шофирането през южните покрайнини на Триполи отвежда уплашените пътници покрай разрушенията, причинени от последната битка между милициите за останките на съсипаната от гражданска война страна. Боевете през септември са оставили след себе си сринати домове и улици, изпълнени с отломки. Някои сравняват доминирания от въоръжени милиции Триполи с Чикаго по времето на Ал Капоне, но това сравнение е неадекватно – Ал Капоне никога не е разполагал с танкове и тежка артилерия.

В днешно време не е никак лесно да се срещнеш с опонентите на либийското правителство. Това изискваше да се измъкна от официално назначения ми опекун в хотела в Триполи, да изляза на улицата и да се кача в кола, дискретно паркирана зад ъгъла. Последва дълго и криволичещо пътуване през малките улички на града, като шофьорът правеше изненадващи завои и минаваше по преки пътища, за да заблуди преследвачите.

Седем години, след като Муамар Кадафи бе свален и убит в резултат на „арабската пролет”, Либия е направила пълен кръг от диктатура през революция, демокрация и хаос, и се е върнала към нов тип тирания. Само че този път няма само един диктатор, а десетки – а именно същите въоръжени групировки, които свалиха Кадафи. Поради това дисидентите също отново се оказват дисиденти. След няколко дни и стотици телефонни разговори, успях да се срещна с един от най-изявените – адвокатът Хмеед ал-Махди.

Придвижването през града означава да навигираш през една политическа мъгла, в която е много трудно да различиш кои от въоръжените типове в разнообразни униформи и очукани пикапи са гангстери и кои са официалните сили за сигурност на подкрепяното от ООН правителство. След известно време осъзнаваш, че те са едни и същи. Едно от тези подразделения е изтупано в спретнати сини униформи на вътрешното министерство, но си остава милиция – също толкова заплашителна и склонна към насилие, колкото и преди. Напрежението в града отново е нараснало, след като тялото на един главатар е хвърлено от съперниците му в реката пред градската болница – поредното убийство „око за око”.

Срещнах се с Махди в дома му, който е възстановен, след като главорези на Кадафи го опожаряват като наказание за опозиционната му дейност. Днес Махди отново се изгражда като дисидент и се противопоставя на новата тирания, която той описва като „страна на хамелеоните”.

Срещаме се веднага след петъчните молитви. Той е облечен в елегантна бяла роба и ми предлага чаша силно подсладен чай. „Ние убихме Кадафи, но много диктаторчета, главатарите на милиции, се родиха от пепелта на неговия труп”, казва той.

В една различна държава, в едни различни времена, пред къщата на Махди би имало паметна плоча, обозначаваща историческото значение на това място. Тук са се събирали дисидентите и са рискували всичко в името на мечтата за свобода. Седим в стаята, където по времето на Кадафи активистите са разговаряли и са чертаели планове. „Наричахме тази стая зала на протестиращите”, казва той с усмивка. „Това е най-скъпото ми място в къщата”.

Разправата на режима на Кадафи е брутална и Махди е пребит и хвърлен в затвора. Но дори и там храни надежди, че някой ден Либия ще е свободна – надежди, които умират, след като става видно какви плодове е родила свободата.

„Не сме искали диктаторът да бъде изтезаван и унижаван, за да станем като него. До какво ни доведе това кръвопролитие? До ежедневен Ад“. Той скланя очи и добавя: „Мисля, че революцията беше грешка“.

Преди три години ООН прокламира, че описваният от Мехди ад ще свърши след създаването на правителство на националното съгласие, което беше пуснато в Триполи, за да се отърве от бандитизма. Но правителството не само не разпръсква милициите, но и се обвързва с тях.

Главатарите на банди в Триполи вече са на държавна заплата – което бе постигнато чрез простия способ да заплашат банкерите с отвличане или нещо по-лошо. Подобен натиск доведе до това правителството да предаде ключовите си активи за разузнаване и следене на една ислямистка милиция. И макар да воюват помежду си в столицата, групировките се бият и с армията на националистическия главатар Халифа Хафтар, чието притеснително присъствие става все по-силно на Изток.

Междувременно гражданите страдат: има недостиг на бензин, електричество, вода и банкноти. Либия е богата – разполага с валутни резерви на стойност над 60 млрд. долара и растящ добив на петрол. Но само няколко банки – контролираните от милициите – имат право да разпределят пари в брой. Хората се редят на километрични опашки, за да могат да вземат парите си.

Екскурзията ми до дома на Махди бе рядка глътка свеж въздух в този град, където информацията се контролира стриктно. По времето на Кадафи чуждестранните журналисти са се нуждаели от разрешение дори за да направят и една стъпка извън хотела. Сега на мен ми бяха нужни две – едно от правителството и едно от милицията, контролираща квартала, който искам да посетя.

Никой не е избирал това правителство, назначено от комисия, начело с ООН. Тази власт има две лица – едното е за западните дипломати, които понякога посещават града, за да се снимат усмихнати с министър-председателя, а другото – за самите либийци. И второто лице никак не е красиво.

„Не снимайте опашките пред банките. Не интервюирайте хората там”, казва ми Исмаил, който е пратен от правителството, за да ми бъде бавачка. Заповедите му гласят да ме следва навсякъде и да се занимава с купищата разрешителни и пропуски, което има леко комичен аспект. Мога да си купя кафе от безбройните кафенета в града, но не мога да говоря с посетителите, защото нямам разрешение.

Не мога да разговарям и със свирепите млади мъже, почти момчета, които се разхождат отвън. Облечените в скъпи маркови дрехи мъже са се насъбрали около лъскавия си черен Мерцедес и си играят с автоматите. Те знаят, че са истинската власт в този град – както знаят и всички останали. Раздразнена питам Исмаил какъв репортаж бих могла да направя, като не ми е разрешено да говоря с никого. „Не знам, може би никакъв”, казва той.

Друг дисидент е Ибрахим – радио водещ, който е събрал малка група от съмишленици, наречени „кризисния комитет”. Те провеждат сериозни срещи, на които обсъждат пътя напред, което в зависимост от гледната точка е благородно или безполезно.

Ибрахим ми казва, че коварната и зловеща медийна цензура в стил Кадафи се е завърнала. „Можем да критикуваме правителството, ООН или Хафтар, но има две неща, за които е по-добре да не отваряте дума. Милициите и брадатите (ислямистите)“.

Няколко телевизионни канала са били опожарени, защото не са схванали тези инструкции. Десетки други излъчват от чужбина – за безопасност.

Всичко това кара Ибрахим да смята, че Либия не може да се справи със свободата. „Не бяхме готови за революция. Нямаме уменията да се справим с тази свобода. Ние сме като дете, което е искало някаква играчка дълго време и най-накрая я е получило. Но играчката бе разглобена и ние не знаем какво да правим с парчетата”, казва той.

Бюрокрацията в Триполи до голяма степен е в ръцете на същите хора, които са я ръководели и по времето на Кадафи – и много хора са благодарни за връщането на старите порядки. „В този офис всички сме зелени“, хвали се един служител, отговарящ за медиите. Това е препратка към зеления флаг на бившия диктатор. „Знаем как да се оправяме с журналисти. Те всички са шпиони“, добавя той.

Към всичко това се добавя и корупцията. По времето на Кадафи тя бе широкоразпространена, но централизирана. Сега е хаотична. Мохамед, 35-годишен служител на хотела, ми казва, че в Триполи има корупция на всяко ниво, но вече не си прави труда да съобщава за нея. „Тези, които трябва да осъдят корупцията, са корумпирани колкото всички останали. Може би и повече”, казва той. По време на революцията Мохамед грабва оръжие и се присъединява към бунтовниците, но сега казва, че това е било грешка. „Ако можех щях да изтрия от паметта си тези времена. Знам, че Кадафи беше диктатор, но ние не бяхме готови за демокрацията“.

Тези настроения на примирение със съдбата са от полза на Халифа Хафтар, чиято армия е изградена около редовните въоръжени сили на Либия. Хафтар – бивш съюзник на Кадафи, който впоследствие се обръща против него – обвинява новото правителство, че е в ръцете на ислямистите, и се зарича да влезе в Триполи, за да смаже милициите. Мнозина го подкрепят въпреки страховете си, че той иска да наложи военна власт. Едно от редките социологически проучвания в страната, поръчано от щатска правителствена агенция, установи, че армията на Хафтар е най-популярната либийска институция. Тя има 68% одобрение, спрямо едва 15% за правителството.

Мохамед обяснява тези настроения: „Днес всички сме просто примирени, и това примирение ни кара да мислим, с болка в сърцето, че е по-добре на власт да е Хафтар. Че е по-добре отново да има управление на силната ръка“.

Оставете коментар