Полезно ли е пестенето заради самото пестене?

Една от основните функции на държавата е да поема дълг и да го използва за постигане на общото благо, тъй като именно тя има специални преференции да го прави

Доходите в България можеше да са по-високи днес, ако при първото правителство на Борисов беше използвана активно фискалната политика. Снимка: Pixabay

Темата за фискалната политика събуди внезапен интерес в България след гостуването на Бойко Борисов в „Шоуто на Слави“. Изгледах го отново и смятам, че имаше някои неточни внушения. От отговора на премиера Борисов на въпрос на шоумена Трифонов излиза, че правителството може да се похвали с успех за постигането на “нисък дълг”. Той наистина е такъв, в момента е около 20% от БВП, като всякакви други цифри и внушения са грешни. Две важни разяснения обаче не бяха направени.
Първо, спорна е заслугата на правителството за текущото намаляване на задлъжняването. Намаляващият дълг не изглежда да е резултат на някакви специфични и целенасочени (дискреционни) мерки. Първото правителство на Борисов предприе такива мерки, станали известни като бюджет на „постната пица“, но именно в най-лошия възможен момент – по време на слабата конюктура в Еврозоната през 2010, 2011 и 2012 година, именно когато, според голяма част от икономическата литература, щеше да е смислено да се предприеме стимулативна политика, за да се противодейства на забавянето. Може да се аргументира, че това имаше дългосрочен ефект на забавяне на растежа на доходите и те можеха да са по-високи днес, ако беше използвана фискална политика именно когато е най-добре тя да се прилага. В последните години правителството не предприема такива дискреционни мерки на съкращаване на бюджета – което намирам за удачно, тъй като това частично помага за повишаване на доходите. Съответно обаче е трудно да се види как правителството е допринесло за намаляване на дълга.

Задлъжняването на една страна се пресмята като съотношение на номиналния външен дълг към БВП. Дори номиналният дълг да не намалява, ако БВП расте с по-бърз темп, задлъжнялостта на България ще намалява. Това и се случва в последните години. Растежът на БВП ерозира значението на предишния дълг. Представете си, че вземете заем за къща за следващите 10 години. В първата година, може би заемът ще ви се стори тежък. Но ако доходите ви нарастват значително, то тежестта на заема ще ви се струва все по-малък. “Доходите” на държавата идват от растежа на икономическата активност, от БВП. Проблемът е обаче, че растежът на БВП продължава да е недостатъчен и не много по-висок от този в страните в Западна Европа, към които искаме да конвергираме. Растежът в момента се води главно от европейския бизнес цикъл и от автоматичните процеси на настигане, не от някакви конкретни политики на правителството. Самоприписването на заслуги за този нисък дълг е съответно относително незаслужено.

Второ, правенето на генерални заключения за дълга, като цяло, е относително непрактично. Разбира се, свръхзадлъжняването е проблем. Държави с дълг към БВП над 100% срещат значителни трудности, а тези с дълг над 60% от БВП в ЕС биват критикувани от Комисията и от финансовите пазари. За страни като България и балтийските обаче не е особено ясно какви са последствията от сегашните изключително ниски нива на дълга и дали допълнителното им намаляване носи позитиви. Преди три години за интервю ме потърси един нашумял напоследък журналист, който искаше да коментирам дали тогава планираният допълнителен дълг от страна на второто правителство на Бойко Борисов е вредно и негативно. Отказах, защото не исках да правя общи изявления на база на идеологеми. Има значение за какво се използва този дълг и какви са компонентите му, а не самия дълг, а тогава още така и не знаехме тези параметри. В крайна сметка, както казва Пол Кругман, “държавният дълг са пари, които дължим на себе си”. Това е така, защото държавният дълг, за разлика от личния дълг на един човек, не трябва да се изплати (да се върне), а може да се превърта постоянно – т.е. при 20% дълг към БВП този параметър не е особено голям проблем, не е ограничаващ фактор за развитието на страната. Проблем може да бъде свръхзадлъжняването или рязкото покачване на дълга. В този смисъл, темата за допълнително намаляване на държавния дълг за страни като България не би трябвало да е от първостепенна важност.

В дългосрочен план изглежда, че България, както и например балтийските страни, се отправят към целта да нямат почти никакъв държавен дълг. Няма позната за мен макроикономическа теория, която да оправдава или аргументира това, подобни желания са по-скоро резултат на идеологически фетиши, базиращи се на страх от държавните институции и като цяло идеологическа неприязън към държавата като субект. В крайна сметка, една от основните функции на държавата е да поема дълг и да го използва за постигане на общото благо, тъй като тя има специални преференции да го прави. Проблемът у нас е, че нивата на корупция и неработещи институции дотолкова подриват доверието на гражданите, че те не вярват, че такива публични услуги и блага въобще могат да бъдат предоставени от държавата. Това са и въпросите, с които трябва да се занимаваме на първо време.

Въпросите за дълга и фискалната политика са фундаментални и отворени въпроси в модерната макроикономика, без общовалидни изводи. Буквално хиляди икономисти по света, включително най-гениалните, се занимават с връзката между фискалната политика, разпределението на доходите, дълга и икономическия растеж. Мненията и резултатите варират и включват ожесточени методологични дебати. Установяването на причинно-следствените връзки в днешния комплексен свят е изключително сложно занимание, затова и хората, които се интересуват от темата се опитват да признават колко е ограничено познанието ни понякога и как трябва да внимаваме със смелите изказвания. Журналистите трябва да представят фактите и една балансирана комбинация от мнения по такива комплексни теми, а не само личните идеологически виждания на различни политически субекти и други заинтересовани страни.

Атанас Пеканов

Атанас Пеканов е икономист от Австрийския Институт за Икономически Изследвания (WIFO) и докторант във Виенския икономически университет (Wirtschaftsuniversität Wien). Член е на Съвета за икономическо и социално развитие към Президента на Република България. Работил е в Европейската централна банка и Института за ново икономическо мислене (INET). Завършил е бакалавърска степен по икономика във Виенския икономически университет и магистратура по икономика в University College London.

Оставете коментар