В категории:Свят

Либия не определя сама съдбата си

Конфликтът в страната е станал толкова неуправляем, че ще е нужно истинско чудо, за да се постигне цялостно и смислено мирно споразумение на поредната конференция в Палермо

Докато Франция и Италия се борят кой да доминира дипломатическите усилия, всяка групировка в самата Либия се бори за собствените си интереси.

Алисън Паргетър, Middle East Eye

Управляващите съперничещите си източни и западни провинции на Либия пристигнаха в италианския град Палермо за първите преговори за бъдещето на страната от над пет месеца. Срещата се състои седмица, след като Обединените нации се отказаха от плановете в страната да бъдат проведени избори идния месец, и много либийци се чудят какво би могло да бъде постигнато на дългоочакваните международни преговори.

Досегашният опит на международната общност в Либия съвсем не е окуражаващ. Опитите на ООН да посредничи за мир след 2014 г. бяха унизителен провал и само утежниха вече бедствената ситуация. В последно време пък усилията на международната общност бяха възпрепятствани от продължаващото боричкане между Франция и Италия коя да е доминираща в “оправянето” на Либия. Макар конференцията в Палермо да е посветена на търсенето на път към мира, тя също така е опит на Италия да си върне инициативата от Франция, която дръпна килимчето изпод краката на Рим с конференцията в Париж през май.

Споразумението, което бе произведено на тази конференция, определяше нелепо амбициозен график за политическата рамка, включително избори през декември. След провала на тези планове, конференцията в Палермо е начин Италия да затвърди позицията си, поради което Рим се опита да убеди възможно най-много световни лидери да присъстват.

Италианският министър-председател Джузепе Конте положи големи усилия да убеждава, че разговорите “ще са за Либия, а не върху Либия”. Такова отношение е добре дошло, макар през по-голямата част от историята си страната да е била хвърлена на милостта на външни сили. От османците, през италианските колонизатори и британците, та до регионалните сили днес – да не говорим за разнообразните “решения”, налагани от ООН – Либия рядко е определяла сама съдбата си.

Джузепе Конте (вляво) посреща Файез ал Сарай в Палермо

Трудно е изявленията на Конте да се впишат в новината, че ООН ще представи поредния нов план за Либия на конференцията. Макар детайлите още да се уточняват, планът вероятно включва нов график за политическия процес, който ще отложи изборите за следващата година, както и нови мерки за решаване на кризата със сигурността в столицата и за възстановяване на сриващата се икономика. Така че международната общност отново иска да наложи на Либия план, който вижда изборите като панацея за страданията на страната. Засега няма никакви сигнали, че тези преговори ще предложат нещо ново.

Все пак трябва да се признае, че Италия подхожда с по-приобщаващ подход “отдолу нагоре”, контрастиращ със стила на Франция, който успя да докара само няколко важни фигури на масата на преговорите.

Рим инвестира значителна дипломатическа енергия, за да покани широка гама от важни либийски играчи – включително полевия командир Халифа Хафтар, който наскоро обвини Италия, че е “враг”. Макар този италиански подход да е добре дошъл, събирането на повече групи на масата само по себе си не гарантира по-добър резултат.

Политики на града и племето

Горчивата реалност е, че тези с власт на терен все още не са готови за мир. В страна, където политическата култура е изключително неразвита, усещането за доброто на нацията е подчинено на политиките на отделните градове и племена, като всеки е решен да защитава собствените си интереси на всяка цена.

Няма сила или институция, способна да се издигне над тези разделения, а държавата функционира като дойна крава, насочваща пари към джобовете на когото трябва. За местните властови фактори няма достатъчно стимули, способни да ги накарат да приемат каквото и да било, което може да наруши статуквото. Още повече че всички тези сили, много от които вече са легитимирани от международната общност, имат авторитаристки тенденции. Те също така са пропити от манталитета на отмъщението, който доминира в Либия след Кадафи.

Проблемът не е само че либийската система на управление е разбита – това се отнася и за цялото либийско общество. Докато текат преговорите, целият каталог от нарушения на човешките права, извършвани от всички страни, бива заметен под килима. Разговорите за избори в такава обстановка са в най-добрия случай смехотворни.

Да не говорим, че различните играчи, които биват пробутвани като представители на страната на международната сцена не са в позиция да осигурят мир, дори да го искат.

Ръководителят на президентския съвет Файез ал Сарай е безсилен представител на безсилна институция, която не е успяла да си спечели каквато и да било реална легитимност в Либия. Поради това ръцете му са вързани от многобройните милиции, държащи столицата като заложник. Въпреки различните опити тези милиции да бъдат преобразувани в професионални сили за сигурност, те на практика продължават да са сбирщина от въоръжени групи, правещи каквото им скимне.

Също толкова безсилен е и Халид ал-Мишри оглавяващ Висшия държавен съвет – още една институция, мъртвородена от мирния процес на ООН.

Това, което някога бе гръбнакът на Западна Либия – съюзът между град Мисрата и предимно ислямистки групировки в столицата – отдавна се разпадна. Днес Мисрата е толкова разделен и деморализиран, че не може да упражнява някогашното си влияние, и в Западна Либия просто няма единна сила, която да може да подсигури мир.

Ролята на Хафтар

В контраст с това командир Хафтар е сила сам по себе си и е поставил под контрол Изтока. Това създава голям дисбаланс в преговорите. Но дори възможностите на Хафтар са ограничени, а личните му амбиции и авторитаристките му склонности го правят разделяща фигура. Фундаменталният проблем в сърцето на либийския конфликт от 2014 г. насам е каква роля трябва да играе Хафтар – този проблем все още е ключово препятствие пред обединението на страната.

Халифа Хафтар. Снимка: Ал Джазира

Макар събралите се в Палермо представители може и да направят всички необходими жестове, има много малък шанс тази конференция да успее в това, където всички други се провалиха. Дори Франция и Италия да забравят противоречията си, новите опити на международната общност да накара различните либийски компоненти да работят заедно според изготвен от ООН план вероятно ще се окажат контрапродуктивни.

Не трябва да се подценява трудността на предизвикателството, пред което е изправена международната общност по отношение на Либия. Но конфликтът в страната вече е станал толкова сложен и толкова неподатлив на контрол, че ще е нужно нещо близко до чудо, за да се постигне някакво цялостно и смислено мирно решение. Настояването да се продължава по същия път поради липса на по-добра алтернатива не е решение, и носи риск да удължи либийската криза още повече.

 

Оставете коментар