Задръжте първа страница: няма репортери

Легендарният военен кореспондент Джон Пилджър за деградацията на днешната журналистика, за подмяната на доказателствата с лозунги и възмущения, за лукавия корпоративен език на подмяната и за войната за контрол над масовото съзнание

pixabay.com

Джон Пилджър, Consortium News Смъртта на Робърт Пери по-рано тази година сякаш сигнализира за края на епохата на репортера. Пери бе „пионер в независимата журналистика”, написа Сиймур Хърш, с когото имаха много общи неща. Например Хърш разкри клането в Ми Лай, Виетнам, и тайните бомбардировки на Камбоджа, а Пери разобличи „Иран-Контри“ –аферата  на Белия дом с оръжия и наркотици. През 2016 г. те поотделно предоставиха сериозни доказателства, че в Сирия правителството на Асад не е използвало химически оръжия. Тези неща не им бяха простени. Конвенционалните медии принудиха Хърш да публикува трудовете си извън Съединените щати. Пери пък създаде свой уебсайт за независими новини, consortiumnews.com, където, в последната си статия преди инфаркта, говори за „благоговението на журналистиката към „утвърдените мнения”, докато „неутвърдените доказателства се избутват настрани или очернят без значение какво е съдържанието им”. Макар журналистиката винаги да е представлявала някакво продължение на властта, в последните години нещо се промени. Несъгласието – така толерирано през 60-те години, когато започнах да работя в британски вестник, деградира до използването на скрити метафори и езоповски език, докато либералния капитализъм се превръщаше във вид корпоративна диктатура. Това е огромна промяна, при която журналистите контролират новото „групово мислене”, както го нарича Пери, разпространяват своите митове и методи за разсейване на вниманието, преследвайки враговете си. Забележете само лова на вещици, който се вихри около бежанците и имигрантите, своенравното изхвърляне на най-старата ни свобода – презумпцията за невинност, от страна на фанатиците от „MeToo”, антируският расизъм и антибрекзит истерията, засилващата се кампания срещу Китай и потискането на предупрежденията за опасността от световна война. Тъй като мнозина, ако не и всички независими журналисти са лишени от достъп до масмедиите, едно ъгълче от интернет се превръща в жизненоважен източник на разкрития и анализи, основани на доказателства: истински журналистически сайтове като wikileaks.org, consortiumnews.com, wsws.org, truthdig.com, globalresearch.org, counterpunch.org и informationclearinghouse.com изискват четене от тези, които се опитват да разберат един свят, в който науката и технологията се развиват скорострелно, докато политическият и икономически живот в солидни „демокрации” деградира зад медийна фасада от нарцистични представления. Пропаганден блиц Във Великобритания само един сайт предлага независима медийна критика. Това е удивителният medialens.org. Удивителен отчасти заради това, че неговите основатели и редактори, както и единствени автори – Дейвид Едуардс и Дейвид Кромуел, от 2001 г. насам са се съсредоточили не върху обичайните заподозрени – консервативните медии, а върху образците на почтената либерална журналистика: Би Би Си, „Гардиън”, „Чанъл фор нюз”. Методът им е простичък. Педантични в разследванията си, те са уважителни и учтиви, когато питат журналист защо е направил едностранчив репортаж, защо не е разкрил съществени факти или защо е разпространил дискредитирани митове. Отговорите, които получават, често са отбранителни, на моменти обидни, а някои са и истерични, сякаш двамата са бутнали заграждение, предпазващо защитен животински вид. Бих казал, че двамата от „Media Lens” разбиха мълчанието за корпоративната журналистика. Подобно на Ноам Чомски и Едуард Хърман във „Фабрикуване на съгласие”, и те са представители на „петата власт”, която разобличава медийното влияние. Интересното е, че двамата не са журналисти. Дейвид Едуардс е бивш учител, а Дейвид Кромуел – океанограф. Но пък разбирането им за морал в журналистиката – термин, който рядко се използва, затова нека го наречем „истинска обективност”, е притегателно качество на техните онлайн материали. Мисля, че дейността им е героична и аз възнамерявам да предоставя – както правят и те, копие от току-що излязлата им книга „Пропаганден блиц” във всяко училище по журналистика, което служи на корпоративната система. Да вземем главата „Демонтиране на Националната здравна служба” (NHS), в която Едуардс и Кромуел описват важната роля, която журналистите играят в кризата с иновативната здравна система на Великобритания. Кризата с NHS е продукт на политическото и медийно понятие „остеритет”, което на техния лукав език звучи като „оптимизация” (терминът на Би Би Си за орязване на държавните разходи) и „непопулярни решения” (умишленото разрушаване на предпоставките за цивилизован живот в съвременна Великобритания). „Остеритетът” е измислица. Великобритания е богата страна, чийто външен дълг е натрупан от крадливите ѝ банки, не от хората. Ресурсите, които спокойно биха финансирали Националната здравна служба, са разграбени посред бял ден от малцината, на които е позволено да не плащат данъци за милиарди. Използвайки корпоративни евфемизми за оправдание, държавно финансираната здравна служба е умишлено занемарявана от фанатици на свободния пазар, за да оправдаят след това разпродажбата ѝ. Изглежда, че Лейбъристката партия на Джереми Корбин се противопоставя на тези неща, но дали наистина е така? Отговорът вероятно е „не”. Малко от тези неща се споменават в медиите, камо ли да се обясняват. Едуардс и Кромуел направиха дисекция на Закона за здравно и социално подпомагане от 2012 г., чието безобидно име крие тежки последствия. Неизвестно за повечето хора, законът премахна задължението на британските правителства да осигуряват всеобщо безплатно здравеопазване: върху тази основа е създадена NHS след Втората световна война. Малко по малко, частните фирми започнаха да се промъкват в нея. Едуардс и Кромуел питат: „Къде беше Би Би Си, когато този изключително важен законопроект си проправяше път през парламента?“. Въпреки законовото изискване да „осигурява широк поглед” и добре да информира обществото по „въпроси от обществено значение”, Би Би Си така и не повдигна въпроса, когато се появи тази заплаха за една от най-ценените национални институции. Едно от заглавията на Би Би Си по темата гласеше: „Правителството прие закон, който дава повече свобода на личните лекари”. Това си е чиста държавна пропаганда. Медиите и инвазията в Ирак Всичко това поразяващо напомня как Би Би Си отразяваше незаконната инвазия на премиера Тони Блеър в Ирак през 2003 г., вследствие на която загинаха един милион души, а милиони други напуснаха домовете си. Изследване на Уелския университет в Кардиф показа, че Би Би Си е отразявала „в значителна степен” правителствената линия и е пропускала информацията за страданията на цивилното население. Класация на „Медия тенор” постави Би Би Си на дъното сред западните медии по предоставяно ефирно време на противници на инвазията. Принципът на безпристрастност, който корпорацията изтъква непрекъснато, се оказва слабо спазван. Една от най-поразителните глави в книгата „Пропаганден блиц” описва журналистическите кампании за очерняне на дисиденти, политически единаци и вътрешни източници на информация. Най-притеснителна е кампанията на „Гардиън” срещу основателя на Уикилийкс. Джулиан Асанж, чиито епични разкрития чрез донесоха слава, журналистически награди и големи дарения за самия „Гардиън”, беше изоставен, когато вече не бе полезен. След това стана обект на такава оскърбителна и малодушна атака, каквато почти не съм срещал. Без и едно пени да отиде в Уикилийкс, една силно рекламирана книга на „Гардиън” донесе на медията много изгоден договор с Холивуд за заснемане на филм. За сметка на това авторите на книгата Люк Хардинг и Дейвид Лей описват Асанж като „увредена личност” и „коравосърдечен”. Те разкриха и тайната парола, която той доверчиво предостави на вестника и с която бе защитен файл, съдържащ комуникацията на американското посолство. Днес Асанж е в капан в еквадорското посолство, а стоящият отвън редом до полицията Хардинг злорадства в своя блог: „Скотланд ярд ще се смее накрая”. Колумнистката на „Гардиън” Сюзън Мур написа в Twitter: „Обзалагам се, че Асанж се тъпче с морски свинчета. Той наистина е най-голямото лайно на света”. Мур, която се описва като феминистка, по-късно се оплака, че след атаката ѝ срещу Асанж е станала жертва на „гнусни обиди”. Едуард и Кромуел ѝ писали: „Съжаляваме да го чуем. Но как би нарекла ти израза „най-голямото лайно”? Не е ли „гнусна обида”?” Мур отговорила, че не мисли така, добавяйки: „Ще ви посъветвам да спрете да се държите толкова наставнически”. Бившият ѝ колега в „Гардиън” Джеймс Бол се изказа в подобен дух: „Трудно е човек да си представи на какво мирише еквадорското посолство в Лондон, след като вече пет години Джулиан Асанж живее там”. Тази тъпа злоба се появи във вестник, описван от неговия редактор Катрин Вайнър като „дълбокомислен и прогресивен”. Кои са нейните корени? Ревността? Извратеното осъзнаване, че Асанж има повече журналистически достижения, отколкото снайперистите на Вайнър ще постигнат през целия си живот? Или отказът на Асанж да бъде „един от нас”, осмивайки тези, които отдавна са продали независимостта на журналистиката? Студентите по журналистика трябва да изучават този случай като пример, че „фалшивите новини” не са само тролене или това, което бълват „Фокс нюз” и Доналд Тръмп, но също и самозваната журналистика с фалшива почтеност: либералната журналистика, която твърди, че се бори с корумпираната държавна власт, но в действителност я ухажва, защитава и заговорничи с нея. Там продължава да ехти аморалността от годините на Тони Блеър, от която „Гардиън” не успя да се излекува. „Живеем в епоха, в която хората копнеят за нови идеи и свежи алтернативи”, пише Катрин Вайнър. Един от политическите ѝ автори – Джонатан Фрийдланд, не е съгласен с нея, описвайки копнежа на младите, които подкрепят скромните политики на лейбъристкия лидер Джереми Корбин, като „форма на нарцисизъм”. „Как този човек” – изрева Зоуи Уилямс от „Гардиън” – „въобще стигна до кандидатура?”. Хор от бърборковци (още с жълто около устата) на служба във вестника се присъедини към нея, нареждайки се на опашката при тези, които за малко да паднат върху тъпите си мечове, когато Корбин почти спечели парламентарните избори през 2017 г., въпреки медийните атаки срещу него. Сложни истории биват отразявани по култоподобна формула от предразсъдъци, слухове и фактологични пропуски: Брекзит, Венецуела, Русия, Сирия. Само разследванията на група независими журналисти бяха в противовес на конвенционалната история за Сирия. Те разкриха мрежа от англо-американска подкрепа за джихадисти в страната, включително свързани с ИДИЛ. Чрез кампания от „психологически операции” (действия, които имат за цел да породят планирани реакции в група от хора – бел. прев.), финансирана от британското външно министерство и американската Агенция за международно развитие, целта бе да се измами западната общественост и бързо да бъде свалено правителството в Дамаск, независимо от алтернативата за средновековно управление в Сирия и риска от война с Русия. Уебсайтът thesyriacampaign.org, създаден от нюйоркската пиар агенция „Пърпъс”, финансира организация, известна като „Белите каски”. Тя се обявява за „сирийска гражданска отбрана” и е безкритично възприемана от новинарските екипи и социалните медии, като си дава вид, че спасява жертвите на бомбардировки. После ги заснема с видеокамера и сама прави монтажа, макар че това едва ли се казва на зрителите. Джордж Клуни е неин почитател. „Белите каски” са притурка на джихадистите, с които имат общ адрес. Техните униформи и оборудване са им доставени от западните им ковчежници. Това, че подвизите им не се поставят под съмнение от големите новинарски организации, показва колко дълбоко е влиянието на държавния пиар върху медиите. Както отбеляза наскоро Робърт Фиск, нито един конвенционален репортер не отразява в действителността Сирия. В една типична платена статия, живеещата в Сан Франциско репортерка на „Гардиън” Оливия Солон, която не е стъпвала в Сирия, си позволи да очерни разследванията за „Белите каски” на журналистите Ванеса Бийли и Ева Бартлет, описвайки ги като „пропагандирани онлайн от мрежа активисти-антиимпериалисти, конспиративни теоретици и тролове, с подкрепата на руското правителство.” Тази обида бе публикувана без никаква корекция, камо ли право на отговор. Секцията за коментари под тази статия на „Гардиън” бе блокирана, отбелязват Едуардс и Кромуел. Видях списъка с въпроси, които Солон е изпратила на Бийли, който изглежда като изваден от епохата на маккартизма – „Били ли сте някога в Северна Корея?” Голяма част от масмедиите са паднали до това ниво. Субективизмът е всичко, лозунгите и възмущението са достатъчно доказателство. От значение е единствено „възприемането”. Като американски командир в Афганистан генерал Дейвид Петреъс заяви, че това, което нарича „война за възприемането”, се води непрекъснато чрез новинарските медии. В САЩ от значение са не фактите, а начинът на поднасяне на историята. Необявеният враг, както винаги, е информираното и критично общество у дома. Нищо не се е променило. През 70-те години срещнах Лени Рифенщал, деец на нацистката кинематография, чиято пропаганда бе хипнотизирала германската общественост. Тя ми каза, че „посланията” на нейните филми са били зависими не от „заповеди отгоре”, а от „покорната пустота” на една неинформирана общественост. „Това включваше ли и либералната, образованата буржоазия?”, попитах. „Всички”, отговори ми. „Ако ѝ бъде позволено, пропагандата винаги побеждава”. *Авторът Джон Пилджър e легендарен австралийски журналист и писател, който живее и работи във Великобритания. Дългогодишен критик на външната политика на САЩ, Великобритания и Австралия, двукратен носител на британския приз „Журналист на годината“, както и на още над 20 награди. Като военен кореспондент Пилджър е отразявал войните във Виетнам, Камбоджа, Никарагуа, Източен Тимор и др. Продуцент и режисьор на множество документални фирми. Почетен доктор на осем университета. ** Изразът „задръжте първа страница” („hold the front page” на англ.) в заглавието на този материал се използва от редактори на вестници да се спре печатането на текущия брой заради появата на голяма новина, която ще трябва да бъде поместена на първа страница (бел. прев.) Превод Илиян Станчев

Оставете коментар