В категории:Анализи / Избрано / Свят

Ноам Чомски: “Мекият преврат” в Бразилия ще има глобални последствия

Бразилия заема централно място в реакционния поход на неолибералните елити, което превръща Луис Инасио Лула в най-значимия политически затворник на нашето време, пише световноизвестният учен и активист

Привърженик на Лула държи маска с изображението му по време на митинг на Работническата партия. Снимка: https://www.facebook.com/Lula/

Ноам Чомски, Intercept

Затворите ми напомнят на прословутото наблюдение на Толстой за нещастните семейства: всеки е “нещастен по своему”, макар да има някои общи черти. За затворите това е мрачното и задушаващо осъзнаване, че някой друг има пълен контрол над живота ти.

С жена ми Валерия наскоро посетихме един затвор, за да се видим с вероятно най-изявения политически затворник днес – човек с необичайно голямо значение за съвременната глобална политика.

По стандартите на затворите в САЩ, които съм виждал, федералният затвор в Куритиба, Бразилия, не е страховит или потискащ – макар че тази летва за сравнение е доста ниска. Не прилича по нищо и на няколкото затвора в чужбина, които съм посещавал. Съвсем не е като израелските килии за изтезания в Хиям, Южен Ливан, които по-късно бяха сринати с бомбардировки, за да се заличи престъплението. Много е далеч и от неописуемите ужаси на Вила Грималди на Пиночет, където малцината оцелели след изкусно подготвените мъчения са били захвърляни да гният в една кула – едно от средствата да се подсигури, че първият неолиберален експеримент, провеждан под надзора на водещи икономисти от Чикагската школа, може да продължи без подривни гласове.

Въпреки това, затворът си е затвор.

Затворникът, когото посетих – Луис Инасио Лула да Силва, или “Лула”, както е известен –  бе осъден на фактически доживотно затворничество, в изолация, без достъп до медии или журналисти, и с ограничени посещения веднъж седмично. В деня след нашата визита един съдия, позовавайки се на свободата на словото, позволи на най-големия вестник в страната –  Folha of São Paulo, да интервюира Лула. Друг съдия обаче бързо се намеси и отмени това решение, въпреки, че най-бруталните престъпници в страната – лидери на милиции и трафиканти на дрога – редовно дават интервюта от затвора.

За бразилската властова структура затварянето на Лула не е достатъчно: те искат да са сигурни, че населението, подготвящо се за избори, не може да чуе нищо от него – и очевидно са готови да прибягват до всякакви средства, за да постигнат тази цел.

Съдията, отказал разрешението за интервю, не е направил нещо нечувано. Един от идейните му предшественици е прокурорът по делото на фашисткото правителство на Мусолини срещу Антонио Грамши, който заявява, че “трябва да спрем мозъка му да работи за 20 години”.

“Историята не се повтаря, но често се римува”, отбелязва Марк Твен.

Ние бяхме окуражени, макар и не изненадани, когато открихме, че въпреки тежките условия и шокиращите подигравки с правосъдието, Лула запазва енергичната си натура, оптимист е за бъдещето и е пълен с идеи как да отклони Бразилия от сегашния ѝ катастрофален курс.

Лула сред свои привърженици. Снимка: telesur

Винаги има претекст – понякога валиден, понякога не – за нечие затворничество. Но често е разумно да се търсят реалните причини. Така е и в този случай. Основното обвинение срещу Лула – основаващо се на показания, с които осъден за корупция бизнесмен е намалил присъдата си – е че му е бил предложен апартамент, в който никога не е живял. Това трудно може да мине за съкрушително доказателство.

Предполагаемото престъпление е почти незабележимо по бразилските стандарти, и ще се върна към този въпрос по-късно. Но ако оставим това настрана, присъдата е толкова непропроционална спрямо предполагаемото престъпление, че е напълно уместно да се потърсят скритите причини. А такива съвсем не е трудно да се открият. Бразилия е изправена пред избори, които са от ключово значение за бъдещето ѝ. Лула бе най-популярния кандидат и лесно би спечелил едни честни избори – резултат, който не е по вкуса на плутокрацията.

Макар че докато бе на власт, политиките му целяха да успокоят притесненията на местния и международен финансов сектор, той е презиран от елитите. Несъмнено това отчасти се дължи на неговите политики на социално приобщаване и помощ за декласираните. Но изглежда са намесени и други фактори – на първо място, обикновената класова омраза. Как може на някакъв беден работник без висше образование, който дори не говори правилен португалски, да се позволи да управлява страната?

Докато бе президент, Лула бе толериран от западните сили, но с резерви. Не предизвикваше ентусиазъм успехът на правителството му да вкара Бразилия в центъра на международната сцена, осъществявайки така прогнозите от преди век, че страната някога ще се превърне в “Южен колос”. Някои от инициативите на Лула и външния му министър Селсо Аморим бяха остро осъждани, особено опитите им да разрешат конфликта около иранската ядрена програма в координация с Турция през 2010 г., с които заобиколиха настояването на САЩ да ръководят шоуто. По-общо казано, водещата роля на Бразилия в насърчаването на независими от Запада сили – в Латинска Америка и отвъд нея – съвсем не бе добре приета от тези, които са свикнали да доминират в света.

След като на Лула бе забранено да участва в изборите, има сериозен шанс десният фаворит – Жаир Болсонаро, да спечели президентството и да ескалира и без това грубо регресивните политики на Мишел Темер. Последният замени Дилма Русеф като президент, след като тя бе импийчната чрез нелепа съдебна процедура. Нейното сваляне от власт представляваше по-ранен етап от “мекия преврат”, който протича в най-важната страна в Латинска Америка.

Болсонаро се представя като суров и брутален авторитарист, почитател на военната диктатура, който ще възстанови “реда”. Част от привлекателността му се дължи на позата на аутсайдер, който ще демонтира корумпираната политическа върхушка, която с право е ненавиждана от много бразилци. Това е местният аналог на надигащата се по цял свят остра реакция срещу ефектите от неолибералния възход, белязал предишното поколение. Болсонаро сам потвърждава, че не разбира нищо от икономика и оставя тази сфера на икономиста Пауло Гедеш – ултралиберален продукт на чикагската школа.

Жаир Болсонаро. Снимка: brazilmonitor
Жаир Болсонаро. Снимка: brazilmonitor

Гедеш заявява ясно и категорично какво ще е неговото решение за проблемите на Бразилия: “приватизирай всичко”. Той възнамерява да продаде цялата национална инфраструктура, за да изплати дълговете към хищниците, които ограбват страната до шушка. Ще раздържавят всичко, за да подсигурят, че страната ще западне до незначителност и ще е играчка в ръцете на супербогатите и господстващите финансови институции. Гедеш е работил известно време в Чили по време на диктатурата на Пиночет, така че може би е полезно да си припомним резултатите от първия експеритмент на чикагския неолиберализъм.

Експериментът бе проведен в почти оптимални условия,, след като военният преврат от 1973 г. бе подготвил почвата чрез терор и изтезания. Не можеше да има несъгласие – униформените във Вила Грималди и другите такива места се погрижиха за това. Експериментът бе надзираван от суперзвездите на чикагската икономика. Радваше се на огромна подкрепа от САЩ, корпоративния свят и международните финансови институции. Тези икономически планьори бяха достатъчно мъдри да не закачат високоефективната национализирана компания за добив на мед Codelco – най-голямата в света – която осигуряваше стабилна основа за икономиката.

В продължение на няколко години експериментът бе шумно възвеличаван, след което се възцари мълчание. Въпреки почти перфектните условия, до 1982 г. “чикагските момчета” бяха успели да съсипят икономиката. Държавата трябваше да поеме по-голяма част от икономиката, отколкото по времето на Алиенде. Шегаджиите наричаха това “чикагският път към социализма”. Икономиката до голяма степен бе върната към традиционно управление и започна да се възстановява, но бедствието остави дълготрайни следи върху образователната, социалната и други системи.

Връщайки се към предписанията на Болсонаро-Гедеш за подкопаване на Бразилия, е важно да не забравяме огромната сила на финансите в политическата икономия на страната. Бразилският икономист Ладислау Доубор отбелязва, че когато икономиката на страната навлиза в рецесия през 2014 г., големите банки са увеличили печалбите си с 25-30 процента. “Това е динамика, при която колкото колкото повече печелят банките, толкова повече стагнира икономиката”, тъй като “финансовите посредници не финансират производството, а го изцеждат”, пише той в книгата си “Ерата на непродуктивния капитал”. “След 2014 г. БВП спадна рязко, докато печалбите и активите на финансовите посредници нарастваха с между 20 и 30 на сто годишно. Това е системна характеристика на една финансова система, която не служи на икономиката, а е обслужвана от нея. Това е отрицателна нетна производителност. Финансовата машина живее за сметка на реалната икономика”, пише още Доубор.

Този феномен може да се наблюдава по целия свят. Джоузеф Стиглиц обобщава ситуацията просто: “Ако преди финансите бяха механизъм за вкарване на пари във фирмите, сега системата функционира така, че да изтегля пари от тях”. Това е един от примерите за рязко преобръщане на социокултурните политики в резултат на неолибералната инвазия. Към него се добавят рязката концентрация на богатство в ръцете на малцина, докато мнозинството е в застой, западането на социалните програми, както и очевидното подкопаване на функциониращата демокрация, вървящо редом концентрацията на икономическа власт в ръцете на хищнически финансови институции. Последствията от това са основният източник на негодуванието, гнева и презрението към управленските институции, които помитат голяма част от света и които често погрешно биват етикетирани като “популизъм”.

Това е бъдещето, планирано от плутокрацията в Бразилия и предпочитаните от нея кандидати. Тези планове биха били подкопани от евентуално връщане на Лула в президентството. Докато бе на власт, той обгрижваше финансовите институции и бизнес света като цяло, но не достатъчно за текущата ера на див капитализъм.

Да отделим момент, за да разгледаме какво се случи в Бразилия по време на управлението на Лула – “златното десетилетие”, както го описва Световната банка през май 2016 г. Докладът на банката за този период отчита следното:

“Социално-икономическият прогрес на Бразилия е забележителен и международно признат. От 2003 г. (началото на мандата на Лула), страната получава признание за успехите си в намаляване на бедността и неравенството, както и за способността си да създава работни места. Иновативните и ефективни политики за намаляване на бедността и приобщаване на маргинализирани групи са изкарали милиони хора от състоянието на мизерия.”

И още:

“Бразилия също така започва да поема глобални отговорности. Страната е успешна в преследването на икономически просперитет, като същевременно защитава уникалното си природно наследство. Бразилия се превърна в един от най-важните нови донори с обширни ангажименти, особено в субсахарска Африка, както и във водещ играч в международните преговори за климата. Пътят на развитие на Бразилия през последното десетилетие показва, че е възможен растеж със споделен просперитет, който да балансиран с уважение към околната среда. Бразилците с право се гордеят с тези международно признати постижения”.

Някои бразилци са горди, но не и тези, които държат икономическата власт.

Докладът на Световната банка отхвърля обичайното гледище, че значителния прогрес на страната е “илюзия, създадена от суровинния бум, но неустойчив в днешната по-безпощадна международна обстановка”. Експертите отговарят на това твърдение с категорично “не”. “Няма причина неотдавнашния социалноикономически напредък да бъде преобърнат. Напротив, той спокойно може да бъде разширен чрез правилни политики”.

Тези правилни политики трябва да включват радикални промени в общата структурна рамка, която не бе засегната по време на управлението на Лула и Дилма. За да се задоволят изискванията на финансовата общност, бяха запазени политики от предишното управление на президента Кардозо, включително ниското облагане на богатите (често избягвано чрез изтичане на капитали към данъчни убежища), както и абсурдно високите лихвени нива, които генерираха огромни богатства за малцина и насочваха капитала към финансовия сектор, а не към производството. Плутокрацията и медийните монополи твърдят, че социалните политики са изтощили икономиката. Но икономическите изследвания показват, че мултиплициращият ефект от финансовата помощ за бедните всъщност е подобрил икономиката, а рентата от високите лихви и другите подаръци за финансовия сектор са били реалната причина за кризата от 2013 г. – криза, която е можело да бъде преодоляна “с правилни политики”.

Изявеният бразилски икономист и бивш финансов министър Луис Карлос Бресер-Перейра изтъква като ключов фактор за настоящата криза блокирането на публичните разходи, докато лихвите продължават да се поддържат високи. “Няма икономическо обяснение за това. Фундаменталната причина за високите лихви в Бразилия е силата на кредиторите и финансистите”, пише той. Тази сила, която има драстични последици за страната, е подпомагана от законодателите (избрани с корпоративно финансиране) и медийните монополи, които са глас на силните частни интереси.

 

Протест в подкрепа на Лула. Снимка: https://twitter.com/LulaOficial

Доубор посочва, че през цялата модерна история на Бразилия отправянето на предизвикателства към регресивната структурна рамка е водело до преврати, “като се започне със свалянето и самоубийството на Жетулиу Варгас и военния преврат от 1964 г.” (силно подкрепян от Вашингтон).

Има солидни аргументи, че същото се случва и в периода на “мекия преврат”, който тече от 2013 г. Тази кампания на съсредоточените във финансовия сектор традиционни елити, която е обслужвана от силно концентрираните медии, набра скорост след като Русеф се опита да намали безсрамно високите лихви до по-цивилизовани нива. По този начин тя заплаши да свие наплива от лесни пари към малцинството, способно да обира плодовете на финансовите пазари.

Текущата кампания за запазване на структурната рамка и преобръщане на постиженията на “златното десетилетие” експлоатира корупцията, в която е участвала управляващата Работническа партия на Лула. Корупцията е напълно реална и сериозна, макар че соченето и демонизирането единствено на тази партия представлява чист цинизъм, като се имат предвид геройствата на обвиняващите. И както беше споменато, обвиненията срещу Лула, дори човек да ги смята за заслужени, не могат да бъдат сериозно приети като основание за административното наказание, чрез което той бе изваден от президентската надпревара. Всичко това го окачествява като един от най-важните политически затворници в текущия исторически момент.

Обичайната реакция на елитите към заплахи за структурната рамка на бразилската социалполитическа икономия е отражение на международния отговор към всякакви предизвикателства, отправяни от Глобалния Юг към неоколониалната система, останала след вековете на западно империалистическо опустошение. През 50-те, в ранния етап на деколонизация, движението на необвързаните се опитваше да навлезе в международните отношения. То обаче бързо бе поставено на мястото си от силата на Запада. Един драматичен символ на това бе убийството на многообещаващия конгоански лидер Патрис Лумумба, извършено от старите колониални господари от Белгия (които успяха да изпреварят ЦРУ за тази задача). Това престъпление и бруталните му последствия сложиха край на надеждите за тази страна, която би трябвало да е една от най-богатите в света, но благодарение на традиционните мъчители на Африка си остава “пълен ужас”.

Въпреки това деколонизацията продължи по мъчителния си път, и дразнещият глас на традиционните жертви продължи да пробива. През 60-те и 70-те със значителен принос на бразилски икономисти Конференцията на ООН за търговията и развитието подготви планове за “Нов международен икономически ред”. Той целеше да се отговори на притесненията на “развиващите се общества”, представляващи голямото мнозинство от световното население. Но тази инициатива бе бързо смачкана от неолибералния регрес.

Няколко години по-късно в рамките на ЮНЕСКО Глобалният Юг призова за Нов международен информационен ред, който би отворил глобалната медийно-комуникационна система за участници извън фактическия западен монопол. Това доведе до истерични атаки по цели политически спектър, допълнени с безобразни лъжи и налудничави обвинения, а щатският президент Роналд Рейгън изтегли страната от ЮНЕСКО под изфабрикуван претекст. Всичко това беше изобличено в опустошителното (и следователно останало непрочетено) проучване на медийните специалисти  Уилям Престън, Едуард С. Херман и Хърбърт Шилер („Надежда и безумие“).

По също толкова ефективен начин бе заглушено изследване на South Centre от 1993 г., показващо как капиталовото кръвопреливане от бедните към богатите страни се допълва от износа на капитал към МВФ и Световната банка, които са се превърнали “в нетен получател на ресурси от развиващите се държави”. Същото се отнася за декларацията от първата “Южна конференция” на 133 държави през 2000 г. Тя бе реакция на ентусиазираната самоувереност на Запада около неговата нова доктрина на “хуманитарни интервенции”. В очите на Глобалния Юг “така нареченото ‘право’ на хуманитарни интервенции” е просто нова маска на империализма, “нямащо законово основание в Хартата на Обединените нации или в общите принципи на международното право”.

Не е изненадващо, че властта не обича да бъде предизвиквана и разполага с много средства, за да смаже опонентите си или просто да им запуши устата.

Нужно е обаче да се каже повече за ендемичната политическа корупция в Латинска Америка, която често бива благочестиво осъждана от Запада. Това наистина е чума, която не бива да се толерира. Но тази чума съвсем не е ограничена само до “развиващия се свят”. Когато големи банки като JPMorgan Chase, Bank of America, Goldman Sachs, Deutsche Bank и Citigroup биват глобявани с десетки милиарди долара, не става въпрос просто за някакво отклонение (това обикновено се прави чрез “споразумения”, така че никой да не носи криминална отговорност за дейностите, съсипали живота на милиони).

През 2014 г. британското списание Economist отчита, че от началото на века в САЩ имат 2163 присъди за корпоративни престъпления. “За корпоративна Америка става все по-трудно да се придържа към правилната страна на закона”, пише изданието. А в Лондонското сити и Европа съвсем не липсва компания за “корпоративна Америка”.

Корупцията варира от гореописания огромен мащаб до случаи на най-дребнава жестокост. Един особено вулгарен и показателен пример е “кражбата на заплати” – недоплащането на труда, което се е превърнало в епидемия в САЩ. Изчислено е, че две трети от нископлатените работници не получават полагащата им се надница, а при три четвърти извънредният труд не се плаща, или се плаща само частично. Сумите, които работодателите присвояват от заплатите на служителите всяка година, са по-големи, отколкото откраднатите при всички обири на банки, бензиностанции и магазини взети заедно.

В тази сфера практически няма никакво правоприлагане. Поддържането на тази безнаказаност е от голямо значение за бизнеса. Толкова голямо, че е основен приоритет за водещото корпоративно лоби – Американския съвет за законодателен обмен (ALEC). Основната задача на ALEC е да влияе на законодателството в отделните щати. Те са лесна цел заради зависимостта на местните политици от корпоративното финансиране и малкото медийно внимание. Така систематичните и интензивни усилия на ALEC успяват да подменят тихомълком контурите на политиката в цялата страна – прикрито нападение срещу демокрацията със значителен ефект. Една от техните законодателни инициативи цели да подсигури, че практиките на “кражба на заплати” няма да се превърнат в обект на проверки или прилагане на закона.

Ноам Чомски говори с журналисти след срещата си с Лула. Снимка: nossapolitica.net
Ноам Чомски говори с журналисти след срещата си с Лула. Снимка: nossapolitica.net

Тази корупция, която технически се води престъпление, представлява само върха на айсберга, независимо от мащабите си. Основната част от корупцията е законна. Пример за това са данъчните убежища, за които се счита, че източват поне една четвърт от 80-те трилиона долара, съставляващи глобалната икономика. Така се създава независима икономическа система, свободна от наблюдение и регулации. Убежище не само за неплатени данъци, но и за всякакви престъпни дейности.

Също така технически не е незаконно за Amazon, която наскоро стана втората корпорация с пазарна капитализация от 1 трлн. долара, да извлича огромни ползи от освобождаването от данъци върху продажбите. Не е незаконно и това, че корпорациите използват около 2% от произвежданото в САЩ електричество на силно занижени цени – което дори бизнес пресата признава, че е следствие “от отколешната традиция в САЩ разходите да се прехвърлят от бизнеса към бедните жители, които вече плащат три пъти по-голям дял от доходите си за комунални услуги, отколкото богатите домакинства”.

Съществуват безброй други примери.

Един от важните е купуването на избори – тема, която е изследвана задълбочено, особено от политолога Томас Фъргюсън. Изследванията на Фъргюсън и колегите му показват как вероятността даден кандидат да бъде избран за Конгреса или изпълнителната власт може да се предвиди със забележителна точност, като се използва само една променлива величина – разходите за кампанията. Това е много силна тенденция в цялата политическа история на САЩ, която се разпростира и до изборите през 2016 г. (Фъргюсън, “Златното правило”; Фъргюсън, “Индустриалната структура и партийната конкуренция в епохата на Игрите на глада: Доналд Тръмп и президентските избори”). Преобразуването на формалната демокрация в инструмент в ръцете на частното богатство е напълно законно и не се води за корупция за разлика от латиноамериканската чума.

Разбира се външната намеса в изборите остава част от дневния ред. Предполагаемата руска намеса в изборите през 2016 г. е един от водещите проблеми на днешния ден, тема на интензивни разследвания и доста безумни коментари. В контраст с това преобладаващата роля на корпоративните сили и частното богатство в корумпирането на изборите през 2016 г., която следва установена преди повече от век традиция,, не получава почти никакво внимание. В крайна сметка и тя е напълно законна, дори бива подкрепяна и засилвана от решенията на най-реакционерския Върховен съд от много време насам.

Купуването на избори е най-незначителната от корпоративните интервенции в неопетнената американска демокрация, която, видиш ли, сега бива подривана от руски хакери (резултатите от което са неоткриваеми). Разходите за политически кампании чупят рекорди, но са дребни пари в сравнение с десетократно по-големите суми, хвърляни за лобиране. Това е чума, ескалираща бързо още от ранните дни на неолибералния регрес. Ефектите върху законодателството са огромни и стигат дотам, че лобистите буквално да пишат законите, докато подписалият предложението конгресмен обикаля някъде, за да събира пари за следващите избори.

Корупцията наистина е напаст в Бразилия и Латинска Америка като цяло, но това са дребни играчи в корупционната надпревара.

Всичко това ни връща към затвора, в който най-важният политически затворник на нашето време е държан в изолация, за да може “мекият преврат” в Бразилия да следва курса си. Това ще има жестоки последствия както за бразилското общество, така и за голяма част от света, като се има предвид потенциалната роля на страната.

Разбира се, превратът ще може да следва курса си, само ако случващото се бъде толерирано.

 

Оставете коментар