В категории:Общество

Загубили сме представа какво е реална лява партия

Философът Боян Манчев за популизма, болестите на либералната демокрация и търсенето на нов път за лявото

Снимка: Свобода Цекова

Боян Манчев е философ, преподава в НБУ, в Университета за изкуства в Берлин и в Международния философски колеж в Париж. Автор е на осем книги и над 200 студии, преведени на повече от 20 езика в Европа, Азия, Северна и Южна Америка. В интервю за „Барикада“ той коментира за начините на употреба на популизма, заслугите на либералната доктрина за неговия възход, екстремно десните партии като ловци на страхове, новите утопии на бъдещето, което е минало и техническият прогрес като обезсмисляне на капитализма или форма на контрол. Боян Манчев коментира и политическата ситуация във Франция с идването на Макрон.

Доц. Манчев, Вие участвахте в един от панелите на международния семинар „Популизъм и пропаганда“, организиран от ФХСИ в Софийския университет, в който гост беше и белгийската политическа теоретичка Шантал Муф. Популизмът е едно от най-споменаваните понятия в публичното пространство днес. Политиците постоянно се обвиняват в популизъм сякаш това е болестта на политическото. Каква логика следва неговото разцъфтяване и можем ли да го определим като характерен за постдемокрацията?

Да, популизмът е симптом на болестта на либералната демокрация. Дали обаче не сме достигнали до ситуация, в която самата либерална демокрация става симптом на популизма? На семинара се опитах да избегна директната употреба на понятието популизъм, защото то е свръхексплоатирано днес, бидеейки инструментализирано като реторическа стратегия за девалидиране на политическия опонент: така се оказахме в ситуация, в която политическите опоненти се определят реципрочно като “популисти”. Вероятно Марин льо Пен би казала, че Меланшон е популист, Меланшон ще твърди тъкмо обратното, докато всички биха се съгласили вкупом, че Макрон е популист. В един момент излиза, че всички са популисти. Така понятието за популизъм се превръща в “празно означаващо”.

На панела, в който участвахме с Шантал Муф и Боян Знеполски, имаше и видео изказване на гръцкия политически теоретик Янис Ставракакис, който ясно беше систематизирал това, което конвенционално се разбира под популизъм и показа как понятието се възражда, като следваше влиятелната теза на Ернесто Лакло от 2005 г. за левия популизъм, според която популизмът е ляво явление, което има своите корени още в политиката на ХIX в. Той даде американски примери, след това латиноамерикански като перонизма и стигна до времената на либералната хегемония, 90-те години на миналия век, когато според него се завръща призракът на десния популизъм и различни по характер десни екстремистки партии започват да се определят като популистки. Така, в настоящата постдемократична или постполитическа ситуация, различни партии, които са против истаблишмънта, против статуквото, биват наричани популистки, независимо от тяхната политическа ориентация. Трябва да кажа, че не съм напълно съгласен с идеята за ляв популизъм, по причини, които са тема за друг разговор.

Моята критическа хипотеза беше да работя с идеята за популизма като огледало на демокрацията, преобръщайки я, с известна доза предизвикателство, така: либералната демокрация като огледало на популизма. Идеята ми беше да се направи метадескриптивно усилие върху реторическата фигура на “популизма” и да се откроят семантическите характеристики, които обикновено са включени в обема на понятието – антиистаблишмънт, антиолигархия, антистатукво, реториката от типа “всички са маскари”, съчетани с фигурата на (квази-)харизматичен лидер, и с енергията на реполитизация, тоест завръщането към силни идентификации с групи, каузи и ценностни обекти, независимо от характера им. Подобни феномени на реполитизация, които изглеждат екстремни или екстремистки, несъмнено са свързани с опит за рекапитулация на политически позиции, с индивидуални и колективни желания, често фантазни, но и с реални необходимости: тоест със самия субстрат на политическото. С други думи, те се опитват да отговорят на реална политическа ситуация, в следствие на което имат и потенциала да се развият като реални политически сили, които изразяват политически искания.

Неслучайно в платформите на новите политически движения, описвани от 90-те години насам като “популистки” (в конвенционалния смисъл, тоест като “дясно-популистки“, а не в специфичния еманципаторен смисъл на “левия популизъм” на Лакло и Муф), могат да бъдат откроени и напълно легитимни искания. Някои от тези движения, включително и в българския контекст, говорят за егалитаризъм, за равноправно разпределение на блага, за експроприация на незаконно придобитата собственост – тоест те въвеждат и традиционно “леви” искания (поради което голяма част от работническия вот във Франция, поне в индустриалните центрове на Север, преминава към Националния фронт в ущърб на Комунистическата партия и нейните наследници, които традиционно представляват водеща сила в тези региони). Но в обичайния случай тези искания се свързват с ксенофобия, национализъм, реторика на изключването, на затворените идентичности и т.н. Тоест отличителният белег, идеологическата “ракета-носител”, ремобилизираща колективната политическа афективна енергия, се оказва „крайно дясна”. Левият популизъм би бил съзвучен на тези социални искания, същевременно отхвърляйки есенциалисткия интерпретативен “ключ”, позволяващ редуктивни, но ефективни обяснения от порядъка на: “за безработицата са виновни чуждите работници”, “парите за социални помощи отиват за бежанците” и пр.

Моята метакритическа перспектива се основава на хипотезата за радикална трансформация на обществените, културните и икономическите отношения през последните няколко десетилетия (хипотеза, която на български език е развита например в първата част на книгата ми “Тялото-Метаморфоза (2007): “Перверзният капитализъм в перспективата на общата антропоогия“). Режимът, който определяме крайно неопределено като “неолиберализъм”, е свързан с промяна на формите на субективация, на употребите на личното пространство, на политиките на репрезентация. Ти спомена, че  понастоящем се наблюдава преливане на гласоподаватели от Левицата в Германия към Алтернатива за Германия, Шантал Муф пък каза точно обратното за Франция – че във Франция Меланшон е успял да дръпне обратно гласоподаватели на Националния фронт, които от своя страна са вероятно бивши гласоподаватели на Комунистическата партия, които тя е загубила необратимо. Разбира се, съществуват граждански ядра, които са все още по-политизирани, но либералният “креативен“ елит („креативната класа“ на Ричард Флорида) е все по-деполитизиран; очевидно той смята, ако изобщо смята, че е преминал отвъд сферата на политическото, разбирано като борба и отстояване на форма на съществуване. “Креативната класа” става авангард на промяната, но това вече е промяната на перверзния капитализъм, свеждаща се до трансформирането на формата на живот в обменна стока, или по-общо казано – до транформирането на сферата на “непродуктивното” в капитал.

И все пак възможностите за политическа субективация не са изчерпани – в противен случай бихме били вече пред дверите на Ада (“надежда всяка тука оставете“), и доказателство за това е самото залитане към “популистките“ крайности, които за жалост днес – в контекста на трансформирането на политическите проекти в политически услуги, тоест на всебощата вътрешна делигитимация на политическите проекти – се оказват налични и реални форми на политизация. Оттам и техният успех. Тоест, преди да ги описваме като “извращение” на политическите форми, е необходимо да мислим популизмите като нови форми на политизация, успешни поради липсата на мощна алтернатива. Критическите политически действия изискват предварителна метакритическа работа, усилия върху разбирането на произхода и на динамиката на комплексната ситуация днес, вместо стереотипни реакции, ставащи все по-неадекватни и импотентни.

Тези екстремно популистки десни партии обаче управляват нещо много съществено в хората, направляват първичните страхове на народа страхът от Другия, от изчезването на нацията, на корените. Врагът, злото могат да бъдат назовани и посочени, а зад социалните мантри обикновено сякаш не стои никаква конкретна политическа програма.

Това е вярно, разбира се, макар да не познавам толкова добре програмите на всички  въпросни политически партии. Напълно споделям мнението, че тези партии са отблъскващи и в никакъв случай метакритическото ми усилие не трябва да се схваща като създаващо възможност за тяхната легитимация. Моята хипотеза обаче е, че те са неотделим и в някакъв смисъл парадигматичен продукт на съвременната неолиберална редукция на политическото. Това, с което внимавам особено (и в това отношение съм близък с Шантал), е елитарното отношение към работническата класа, тази нова своего рода кастова нагласа, която описва определени групи от хора и често пъти професионални групи като потенциални “клиенти” на популистките “оферти”. Това обаче е стигматизираща, по същество антиполитическа есенциализация, затваряща си очите именно за различията и политическите сингуларности.

Както има всякакви таксиметрови шофьори – не всички са ксенофоби или хомофоби, така има и всякакви университетски професори, лекари, миньори и модни дизайнери. “Аристократичното” отвращение от работническата класа е обратната, огледална страна на бързите популистки стигматизации на “Другия”. Ако си позволя анекдотична употреба на класови категории от епохата на високия капитализъм, подобно отношение съвсем не произвежда перформативно нова аристокрация, а по-скоро една потенциално фашизоидна дребна буржоазия. Много ясно си спомням, че в първите години на промените, след 89-та година, имаше огромни демонстрации в подкрепа на българските турци за връщането на имената им – преобръщащи срамното наследство на дирижираните масови демонстрации в подкрепа на “Възродителния процес” няколко години по-рано. Тоест изразяването на групова, социална, културна и политическа солидарност беше възможна на всяко едно ниво. Това, че манипулативни и вероятно заинтересовани дискурси успяват да сублимират и инструментализират натрупания колективен гняв, трансформирайки го в омраза (към неизбежно фантазмения “Друг”, проектиран върху конкретни фигури на културната, социална, икономическа другост), е начин да се канализира справедливият гняв, един от най-значимите политически афекти. Не мога да си позволя да очерням множеството или “народа” заради това, че отблъскваща или облъскващи политически сили се опитват, повече или по-малко успешно, да го представляват. Това би било антиполитическа позиция, доколкото политическото поведение в случая би се изразявало в опита за “париране на удара” именно на терена на политическата аргументация и борба.

Другата страна на въпроса сe отнася именно до това как в една репрезентативна демокрация политическите сили се превръщат в самодостатъчен истаблишмънт, който просто прави бизнес с избори и политики. Този феномен се наблюдава не само в България, а е вписан в по-общия, глобален процес на трансформиране на политическия режим в сфера на услугите: предоставяне на политически услуги. Днес политически, утре медицински, вдругиден секс услуги. В този смисъл гражданите се държат като консуматори. Днес сме либерали, утре неокомунисти, вдругиден – неофашисти. Затова трябва на първо място да се мисли трансформацията на политическия режим, който прави възможна подобна констелация. Не просто да кажем, че има много популистки сили, а да разберем как това е станало възможно. В крайна сметка големият политически въпрос днес, както винаги, се отнася до формите на колективно субективиране и до формите на представителство.

Ако анализираме внимателно типологията на популизмите, ще видим, че прототипът на това, което днес се определя днес като популизъм, са либерални стратегии. На първо място, Силвио Берлускони, опирайки се на медийната си империя, въведе нова форма на политическа (само-)репрезентация чрез “медийно-харизматични” структури, чрез редуктивен анти-истаблишмънт дискурс, чрез провокация и неконвенционално поведение. От похватите на Берлускони безспорно са се учили и Саркози, и Путин, и Тръмп – например за това как се изгражда медийна харизма. С други думи, предлагам да говорим за “либерален” или “медиен” популизъм преди да употребяваме понятието механично, според либералната му инструментализация като политически “екстремизъм”.

Това, което либералният дискурс определя като “популизъм” се отнася с висока доза валидност до ред либерални партии. От тази гледна точка парадигматична популистка партия в българския контекст е, далеч преди “Атака”, либералното движение НДСВ, чийто модел беше наследен от ГЕРБ. Каквито и партии да бяха БСП и СДС, те се основаваха на повече или по-малко стандартни политически проекти и успяха да наложат нещо като десетгодишно двуполюсно статукво. В един момент се появи НДСВ и ги девалидира с мълниеносна скорост. Очевидно, следвайки Берлускони, научиха как медийният популизъм е средство за вземане на властта. Това, което не беше по силите на клоуна Жорж Ганчев (този български Бепе Грило, изпреварил времето си), се оказа по силите на гражданина Сакскобургготски и неговия екип.

Относно френския контекст, не твърдя, че Саркози и Макрон във Франция са популисти в екстремисткия смисъл (независимо, че Саркози се доближи опасно до ред позиции на Националния фронт), но успехът и на двамата възпроизвежда схемата на медийния популизъм. И двамата са относително маргинални фигури в своите партии. И двамата успяват да се отцепят, създавайки “президентска партия” подобно на Берлускони или Путин (или Сакскобургготски и Борисов в българския контекст), която представлява “народа” единствено чрез посредничеството на лидера си. Въпросните партии във Франция – социалистическата и голистката републиканска партия – са мастодонти с традиция и огромна бюрокрация, разпростряла се по територията на “Хексагона”. Въпреки това, и Саркози, и Макрон успяха за няколко месеца да извършат медиен “преврат”, както вътре в структурите на партията, така и в полето на обществената динамика. Апропо, Ален Бадиу не се поколеба да говори за идването на власт на Макрон като за “демократичен държавен преврат”. Не можем да знаем със сигурност дали зад стремителния възход на тези фигури има икономически интереси, които са повлияли на медиите, и доколко подобен процес е същностно различен от доминиращия в епохата на схващане на политиката като радикализация на сферата на услугите; трябва да се пазим от конспиративни теории. Подобни феномени стават възможни в режима на видимост, който ги позволява.

Макрон е млад и харизматичен, обичащ Силиконовата долина неолиберал, който е враг на синдикатите, но сякаш не толкова на крайната десница.

В предпоследния брой на списание “Lignes” имам текст за Макрон, където развивам тезата за капитализма на пърформанса и политиката на пърформанса. Това, което постигна Макрон, е особено интересно и симптоматично: той беше министър на финансите в социалистическото правителство, успя да се отцепи от социалистите, да направи свое социолиберално, или направо неолиберално движение. В социалната политика той успя да нанесе поражения, с каквито дори Саркози не може да се похвали. Защото Саркози беше разпознат веднага като враг. Докато Макрон притежава спекулативна умелост. Ето, той попада типологически в категорията популизъм, той употребява същата реторика срещу олигархията и истаблишмънта, само че при него противопоставянето свои/чужди минава по оста млади/стари.

Именно “младите”, рабирай Макрон и компания, се самопредставят като Новата Франция и новата Европа: Франция и Европа на новото поколение кариеристи, които  нямат търпение динозаврите или Левиатаните на властта да се оттеглят. “Аз съм новият човек”, това е основата на самолегитимацията на Макрон. Аз съм прогресът срещу консервативните сили. В този контекст е много интересна инструментализацията на философията. Макрон не пропуска да отбележи, че е бил “асистент“ на Рикьор, който, представете си, го бил вдъхновил да се занимава с политика, защото той самият никога не се е. (Дали Рикьор просто не е забелязал, че е добре секретарят му да си смени попрището овреме?) Интересно обаче, Макрон не следва предписанието на учителя си, не отива в политиката, а, с посредничеството на Жак Атали и неговата прословута комисия, се озовава в банковия сектор. Независимо от това, с трогателна “наивност” бъдещият Президент на Френската Република споделя в лични изявления, че е искал да приложи философските идеи на Рикьор, така да се каже, в тъканта на реалното.

А как си обяснявате ленивостта, безенергичността и инертността на лявото в момента? Практически и теоретически.

Тотална идеологическа инерция, дискурсивно възпроизводство на практики. Традиционните леви партии сякаш са загубили реална представа за динамиката на общественото развитие. Те в някакъв смисъл са изпаднали от “парахода на съвременността”. Да не забравяме, че кризата след падането на социалистическия блок   в края на 80-те, последвана от кратка утопична еуфория, настъпи с идеологията на “третия път”, идеологията на постполитичекото, на преодоляването на опозицията между ляво и дясно, всъщност дойде от ляво. Разбира се, неолиберализмът като икономическа доктрина съвсем не е ляв, но той дължи политическата си легитимация на Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Бил Клинтън и Хилъри Клинтън. Макрон просто е един закъснял Тони Блеър. Може би те да са социолиберали, но в никакъв случай не са социалдемократи. Изобщо, настава объркване в речника, което се отразява и на дискурса на “крайната левица”. Die Linke в Германия била крайно лява, Корбин бил крайно ляв, Сандърс също. А всъщност те са именно леви. Просто в последните десетилетия сме загубили представа какво е реална лява партия.

А защо биват представяни като един вид екстремисти?

За това огромна заслуга имат социалдемократите, повечето от които днес не са социалдемократи, а крипто-либерали. Това дискурсивно изместване на спектъра на политическата репрезентация е определящо днес. Затова пробивът на Жан-Люк Меланшон е важен. Макрон спечели изборите, но Меланшон имаше изключителен, в някакъв смисъл исторически успех: той спечели повече гласове от социалистическия кандидат, вследствие на което стана основен представител на левицата във Франция. Да не забравяме, че и Меланшон, и Макрон са “ренегати” на социалистическата партия, както и основателите на Лявата партия (Die Linke) в Германия. Вдигна се шум, че Макрон е победил Марин льо Пен, но всъщност големият факт е, че Меланшон победи социалистите. За мен големият въпрос е дали Левицата в Германия, както и Меланшон, както и Корбин и Сандърс, ще успеят да преодолеят „вътрешния” съперник в полето на лявото – което би било условие за преучредяване на реални леви политически проекти. Тук оставям настрана големия дебат около политическите форми на съвременността, на първо място около традиционната структура на политическите партии, конститутивна за репрезентативната демокрация.

Кои са новите утопии и това утопии на бъдещето ли са или утопии на миналото? Изобщо бъдещето минало ли е?

Последният ми цикъл от лекции в Берлин беше озаглавен „Бъдещето на изкуството“. Причината е усещането ми, че понятието за бъдеще е девалвирано, то е сякаш схващано като ключов конструкт на модерните политически идеологии, докато модерността като цяло е схващана като тоталитарен проект, опитващ да наложи утопична представа за бъдещето, поради което утопията се оказва едва ли не мръсна дума. Нищо подобно. Аз изцяло заставам зад идеята за утопия и в това се чувствам близък най-вече до представата на Ернст Блох за утопията като иманентна сила на промяната. В този смисъл утопията не е кухо-идеалистична или стерилна. Напротив – утопията трябва да бъде движеща сила в реалността. Плашещо е, че в днешно време утопиите са възможни само като ретроутопии. Кризата на въображението, на въображението за бъдещето, кризата на въобразяването на възможности за съществуване другояче, е в основата на политическия срив днес.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар