Алдо и Василия – никарагуанско-гръцка любов, родом от България

Те се женят като студенти в София в края на 80-те. Днес живеят и работят в Атина. Това лято дойдоха у нас за пръв път от около 25 години. Имат много какво да кажат за българското „преди” и „сега”, за правителството на Алексис Ципрас и за управлението на Даниел Ортега. Срещата с тях отпушва и разказ от първо лице за позабравените български бригади в Никарагуа отпреди трийсетина години

Василия Калогери и Алдо Бермудес в София. Снимка: Къдринка Къдринова
Василия Калогери и Алдо Бермудес в София. Снимка: Къдринка Къдринова

С никарагуанеца Алдо Бермудес се познаваме от 1987 г. По онова време работех в Международния отдел на в. „Народна младеж”. Той бе сред никарагуанските младежи, изпратени да получават специалност в тракторния завод в Карлово от тогавашното правителство на победилата в Никарагуа Сандинистка революция. Революцията, която през 1979 г. свали 45-годишната кръвожадна тирания на диктаторската фамилия Сомоса.

По-късно Алдо завърши „Международни икономически отношения” в тогавашния Икономически институт „Карл Маркс” – днешния УНСС, в София. Срещна синеоката гръцка студентка от остров Икария – Василия Калогери. Тя също учеше у нас – за да стане логопед. Влюбиха се, ожениха се, преживяха първите години на „прехода”, дошъл и тук, и в Никарагуа, където в началото на 1990 г. сандинистите загубиха президентските избори.

След още година-две Алдо и Васо, както той я нарича гальовно, поеха с българските си дипломи към Гърция и се установиха там. Днес живеят в Атина. Васо има свой логопедичен кабинет. Алдо работи на висока позиция в голяма компания за дамски обувки. Радват се на порасналите си и красиви син и дъщеря – той вече завършил университета, тя още студентка.

Алдо (вляво) с дъщерята и сина у дома в Атина. Снимка: Фейсбук
Алдо (вляво) с дъщерята и сина у дома в Атина. Снимка: Фейсбук

И ето, че това лято Алдо и Васо решават отново да видят люлката на своята любов – България. Около 25 години, след като са си тръгнали…

Но преди да разкажа за емоционалната ни сегашна среща и за многото важни неща за България, Гърция и Никарагуа, които си казахме, искам още малко да задържа лентата в началото на приятелството ни с Алдо – във втората половина на 80-те, в онзи много труден, но и зареден с идеали период на Сандинистката революция и на международната солидарност с нея. Тогава се родиха и позабравените днес български бригади в Никарагуа, в първата от които през 1985 г. имах шанса да участвам и аз.

По онова време в разгара си беше необявената война на Съединените щати срещу малката централноамериканска република, дръзнала да оспори статуквото в „задния им двор”. Никарагуа силно ядоса Вашингтон с избора си на истински независим курс на развитие, след като с масово народно въстание бе свалена безпощадната и крадлива диктаторска фамилия Сомоса. Именно за родоначалника на този клан – Анастасио Сомоса Гарсия, който през 1934 г. организира убийството на националния герой и водач на народната съпротива срещу американските окупационни войски Аугусто Сесар Сандино – президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт изрича легендарните си думи: „Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син”.

Вашингтон не можа да прости на сандинистите, че след победата на революцията през 1979-та те станаха феномен в тогавашния поляризиран от Студената война свят.  Съумяха да привлекат инвестиции от подкрепялия ги още отпреди свалянето на Сомоса Социалистически интернационал – най-вече в лицето на Улоф Палме и Фелипе Гонсалес. Вдигнаха образованието и здравеопазването благодарение на дошлите да помагат кубински учители и лекари. Приеха специалисти от соцлагера, включително български, за да им строят фабрики и инфраструктура (България направи консервен комбинат в Себако и модернизира ключовото атлантическо пристанище Блуфийлдс). Спечелиха симпатии по цял свят с хуманните си и поетични послания за ново общество на братство, справедливост и свобода, популяризирани и от въодушевените репортажи на Габриел Гарсия Маркес от онази млада и дръзка Никарагуа.

Сандинистки бойци трумфират в никарагуанската столица Манагуа след победата на революцията. Снимка: La Prensa
Сандинистки бойци трумфират в никарагуанската столица Манагуа след победата на революцията. Снимка: La Prensa

Сандинистите не бяха комунисти, не бяха и социалдемократи. Но получаваха подкрепа и от едните, и от другите, за да вървят по своя „трети път”, трасиран от безкомпромисния антиимпериализъм на Сандино, „генерала на свободните хора”. Когато между 1925 и 1934 г. той предвожда народна война срещу американските окупатори, именно така го нарича Анри Барбюс.

В началото на 80-те на ръба да последват сандинисткия пример бяха и надигналите се по примера им партизани в Салвадор.

Всичко това – под носа на САЩ. Стратегическият централноамерикански провлак им се изплъзваше. И то не кога да е, а в ерата на Роналд Рейгън.

Отговорът от Север бе да се впрегне ЦРУ, за да събере и да организира в бойна сила остатъците от някогашната сомосистка Национална гвардия и да ги обърне срещу сандинистите. Така се родиха „контрите”. Те бяха обучавани и въоръжавани от американски съветници на територията на съседен Хондурас. Отрядите им постоянно нахлуваха оттам в Никарагуа, извършваха нападения над военни постове, саботажи на важни стопански обекти, сплашващи кланета по селата, засади по пътищата и т.н. Целта беше постоянна дестабилизация на страната и сваляне на сандинистите от власт.

Това продължи години. И освен неизбежното военизиране на страната, предизвика и радикализация на самите сандинисти, и по-тясното им сближаване със соцлагера, и разрастването на международната солидарност с Никарагуа. Доброволци от десетки страни, представители на различни организации от цял свят – хуманитарни, обществени, религиозни (да напомним, че сред сандинистите имаше и доста свещеници – привърженици на осъжданата от Ватикана „Теология на освобождението”), започнаха да прииждат в родината на Сандино, за да ѝ помагат да устои срещу тази брутална агресия от северния Голиат.

Така в началото на 1985 г. в Никарагуа се оказах и аз, пратеничката на в. „Народна младеж”. Заедно с още двама българи – икономиста Христо Григоров и доктора Валентин Буюклиев, ние бяхме изпратени от ЦК на ДКМС (комсомола) като първите трима български участници в международната бригада на Световната федерация на демократичната младеж (СФДМ), която за около месец и половина се включи в „битката за кафето”. Така никарагуанците наричаха прибирането на реколтата от този най-важен износен продукт на страната. „Контрите” се опитваха да пречат на кампанията с нападения и палежи на стопанства, целеха се и в чуждестранни „интернационалисти”. Точно преди пристигането ни в Никарагуа, в едно от селата на департамента Матагалпа бе убит френският доктор Пиер Грожан…

В същия този департамент, който заедно със съседния – Хинотега, образуваше Шести район и Трета военна зона на Никарагуа, се намираше и държавното стопанство (УПЕ) в селцето Ел Улар, в което от средата на януари до края на февруари 1985-та работихме и ние, тримата българи. Заедно с нас в международната бригада на СФДМ там участваха още около 50 младежи от Боливия, Бразилия, Гърция, Дания, Ирландия, Кипър, Коста Рика, Финландия, ФРГ, Швеция. Там бяха и 120 никарагуански бригадири – 15-17-годишни ученици от градовете Матагалпа и Хинотега (центрове на едноименните департаменти), Естели, Себако, Сан Исидро.

Част от нашата международна бригада за прибиране на кафе в Ел Улар, Матагалпа, 1985 г. Снимка: Къдринка Къдринова
Част от нашата международна бригада за прибиране на кафе в Ел Улар, Матагалпа, 1985 г. Снимка: Къдринка Къдринова

Командирите бяха малко по-големи – 20-25-годишни активисти на Сандинистката младеж. Всичките с военни униформи и автомати. Учениците бригадири също получаваха автомати за дежурствата си, когато се редуваха да патрулират около лагера и селото и да бдят за възможно нападение на „контрите”.

Често из околните хълмове ехтяха изстрели от сблъсъци на Сандинитската народна армия с „контрите”, докато ние ронехме във вързани на кръста кошници червените зрънца от кафеените храсти, покрили стръмните склонове край Ел Улар. Работата се организираше от двама „капатас”-и – отговорници от селото, прекарали целия си живот в кафеените плантации. Освен „контрите”, за адреналина ни се грижеха отровни змии, също отровни – но много красиво оцветени – дребни жаби-дърволази, тарантули, плюс баналните кърлежи и хлебарки.

Един от командирите на бригадата ни–учителят по физика Виктор–завързва поредния чувал с кафе след края на работния ден. Върху другите натрупани чували се виждат и обърнати кошници–в такива беряхме кафето, а после го пресипвахме в чувалите. Снимка: Къдринка Къдринова
Един от командирите на бригадата ни – учителят по физика Виктор – завързва поредния чувал с кафе след края на работния ден. Върху другите натрупани чували се виждат и обърнати кошници – в такива беряхме кафето, а после го пресипвахме в чувалите. Снимка: Къдринка Къдринова

Всички от бригадата спяхме, събрани в две големи бараки с дървени нарове. Завивки имаха само онези, които си носеха. (Не и ние, тримата българи, защото екипировката ни със спални чували и консерви, подготвена от ЦК на ДКМС, пристигна след заминаването ни…) Нощем ставаше студено – планината прогонваше дневните жеги.

Ядяхме същото, каквото и селяните – царевична тортия (тънка питка) с червен боб или с ориз. Пак като тях вода за пиене носехме от реката. В нея се и къпехме. Имаше и кафе, разбира се – от бракуваните зърна, сварено в огромен казан – кафява водичка. В Ел Улар друго не бяха опитвали.

Никарагуанскте бригадири, които бяха с нас в Ел Улар, бяха ученици от гимназиите в градовете Матагалпа, Хинотега, Естели, Себако, Сан Исидро. Снимка: Къдринка Къдринова
Никарагуанскте бригадири, които бяха с нас в Ел Улар, бяха ученици от гимназиите в градовете Матагалпа, Хинотега, Естели, Себако, Сан Исидро. Снимка: Къдринка Къдринова

Селяните живееха в полуизгнили дъсчени съборетини, в които подът беше от пръст, а хамаците – от чували за кафе. Храната се готвеше колективно, под голям навес до бараката с „командния пункт” на УПЕ-то. Само така стигаше за всички. Колкото и да бяха оскъдни дажбите по европейски мерки, вече нямаше умиращи от глад семейства на надничари, както е било преди революцията и преди стопанството да стане държавно. Беше прокарано и електричество – истински цивилизационен скок. Всички възрастни се бяха научили да четат и пишат, а с децата се занимаваше млад учител. Никарагуа беше спечелила награда на ЮНЕСКО за кампанията си по ограмотяване на населението – за 5 месеца през 1980 г. с участието на хиляди млади доброволци процентът на неграмотните пада от 54 на 12 на сто.

Другите двама българи, които бяха с мен на бригадата през 1985 г.–докторът Валентин Буюклиев (в средата, с очила и бяла тениска с надпис UNEN, това е абревиатурата на Националния съюз на учещите в Никарагуа) и икономистът Христо Григоров (вляво от Буюклиев–висок и къдрокос, в тъмна риза, наднича над главата на никарагуански ученик). Снимка: Къдринка Къдринова
Другите двама българи, които бяха с мен на бригадата през 1985 г. – докторът Валентин Буюклиев (в средата, с очила и бяла тениска с надпис UNEN, това е абревиатурата на Националния съюз на учещите в Никарагуа) и икономистът Христо Григоров (вляво от Буюклиев – висок и къдрокос, в тъмна риза, наднича над главата на никарагуански ученик). Снимка: Къдринка Къдринова

През онзи месец и половина през 1985-та имах всякакви приключения, рисковани пътувания с невъобразими превози, откровени разговори с най-различни хора – с разбудени за нов живот селяни, с весели невръстни бригадири, с национални лидери на Сандинистката младеж, с градски спекуланти, със сирачета от атакувани от „контрите” села, с войничета, останали инвалиди след битки, с подозрителни майки, които не вярваха, че е безопасно да хранят бебетата си с „чужд прах” – мляко на прах от чуждестранните хуманитарни помощи, раздавани им от сандинистката власт…

Чуждестранните интернационалисти се сбогуват с Ел Улар на прощалния митинг. Говори представителката на България Къдринка Къдринова. 1985 г. Снимка: Валентин Буюклиев
Чуждестранните интернационалисти се сбогуват с Ел Улар на прощалния митинг. Говори представителката на България Къдринка Къдринова. 1985 г. Снимка: Валентин Буюклиев

Разказах за всичко в репортажите си за „Народна младеж” и в книгата „Под небето на Матагалпа”, която написах и издадох, когато се върнах.

Минаха над 30 години, но и до днес онези никарагуански дни още ми носят мощен енергиен заряд. Именно в екстремалните условия тогава, слята с автентичния тежък живот на хората там, се чувствах необходима, полезна, в хармония с общия порив доброто да надделее над злото, отсяла всичко излишно и фалшиво, с ясна координатна ос. Изключително бе и чувството за общност с интернационалисти от толкова много страни, доказващи на дело в Никарагуа, че един солидарен и хуманен свят е възможен. Бях намерила своята „кръвна група”.

Много исках да запазя това усещане по-дълго. Да приобщя към него и други.

След като се върнах в София и написах подробни препоръки до ЦК на ДКМС как да се организират и екипират следващите български бригади в Никарагуа, така се получи, че аз се превърнах в дежурния консултант, изпращач, посрещач и хроникьор (чрез публикации в „Народна младеж”) на тези бригади.

След нас, първите трима, през 1986-та за никарагуанската „битка за кафето” заминаха други двама българи – журналистът от БТА Андрей Апостолов и докторът от Варна Пламен Маджаров. Същата година по-късно, когато те вече се бяха върнали, омагьосани от Никарагуа, участвахме и тримата в Седмица на дружбата между българската и кубинската младеж във Варна, а в нейните рамки – и в еднодневна бригада за бране на ябълки, която събра средства в подкрепа на Куба и Никарагуа.

През 1987-ма към Никарагуа потегли вече доста по-многобройна, представителна българска бригада от 15 души с командир Тодор Жеков. Бригадата носеше името на Георги Димитров. Андрей и Пламен също се включиха в нея и това беше второ тяхно участие в „битката за кафето”. В онази  бригада и имаше и друг Пламен – фотографът Пламен Тодоров от нашата „Народна младеж” (уви, загубихме го тази година…). Имаше и още един фотограф – Олег Попов, който тогава работеше в БТА, а по-късно нашумя като военен фотокореспондент на Ройтерс из фронтовете на бивша Югославия и Ирак. Сред бригадирите бе и известният днес социолог Кольо Колев.

Изпратих ги, посрещнах ги, писах за тях, станахме с всичките добри приятели.

Българската бригада в Никарагуа от 1987 г. Снимка: Пламен Тодоров
Българската бригада в Никарагуа от 1987 г. Снимка: Пламен Тодоров

На 18 юли 1987 г. се навършиха 150 г. от рождението на Васил Левски. А на 19 юли с. г. станаха 8 години от победата на Сандинистката революция в Никарагуа. Сляхме двете дати ведно и с голяма част от онази бригада пристигнахме в Карлово, за да се включим с доброволен труд в реконструкцията на къщата музей на Левски в града. Изкопахме тогава един канал за водопровода към музея – и резултатът доста приличаше на траншея като онези, които бяхме виждали на много места в Никарагуа…

В Карлово към нас се присъединиха и няколко никарагуански младежи, изпратени от родината си да се обучават в тракторния завод в града. По инициатива на никарагуанското посолство у нас в ЦК на ДКМС вече обмисляха по-тесни контакти между разрастващите се като състав български бригади в Никарагуа и работническо-студентската никарагуанска общност в България. Първата пряка стъпка към това беше онзи наш общ бригадирски труд край музея на Левски.

Именно там се запознах с Алдо.

Бригадата с участници в никарагуанската "битка за кафето", която през 1987 г. се включва в ремонта около музея на Левски в Карлово. Тук е и Алдо Бермудес–петият отдясно след изправените, с бяла шапка и мустаци. Снимка: Пламен Тодоров
Бригадата с участници в никарагуанската „битка за кафето“, която през 1987 г. се включва в ремонта около музея на Левски в Карлово. Тук е и Алдо Бермудес – петият отдясно след изправените, с бяла шапка и мустаци. Снимка: Пламен Тодоров

Той се открояваше сред никарагуанските момчета в Карлово с високия си ръст, с политическата си информираност и зрялост, с уравновесеното си поведение – което обаче никак не му пречеше на искрящото чувство за хумор, отличителния белег на повечето никарагуанци. В родината си Алдо вече беше отслужил в Сандинистката народна армия, беше раняван в битка с „контрите”. За да дойде в България, беше минал през сериозен подбор и изпити.

Участници в същата бригада в Карлово през 1987 г. край паметника на Левски в града. Алдо Бермудес е заедно с още трима никарагуански младежи–четвъртият отляво надясно. Снимка: Пламен Тодоров
Участници в същата бригада в Карлово през 1987 г. край паметника на Левски в града. Алдо Бермудес е заедно с още трима никарагуански младежи – четвъртият отляво надясно. Снимка: Пламен Тодоров

Оглавяваше организацията на Сандинистката младеж в карловския тракторен завод. Добре беше научил български, отлично се справяше с работата, имаше много приятели в Карлово.

С лекота спечели и нашето приятелство – на българските бригадири с никарагуански опит. То укрепна още повече, когато Алдо дойде и да следва в София. Бяха го одобрили да се запише точно в специалността, която искаше – международни икономически отношения.

Често се събирахме в общи компании и разпалено обсъждахме много теми – и за Никарагуа, и за България, и за света. Беше 1987-ма – апогеят на гласността и перестройката в СССР. Четяхме в захлас „Московские новости”, „Огоньок”, „Аргументи и факти” и смятахме, че горбачовското „повече социализъм” действително ще донесе повече справедливост и човещина в социализма, в който живеехме и чиито недостатъци ни ядосваха, че ще направи и света по-мирен и спокоен.

Алдо, който познаваше живота у нас съвсем „отвътре”, от работническия си опит в Карлово, обикновено приземяваше с шеги нашите екзалтации. С шеги се измъкваше и когато ние пък го поднасяхме за това, колко лесно навиците на големците от соцлагера бяха заразили и някои от доскоро така романтичните сандинистки „команданте”-та, които вече обитаваха вили на бивши сомосисти…

Сериозен ставаше обаче, когато обсъждахме набиращото ускорение благо партньорство между Москва и Вашингтон – безпокоеше се, че това може да доведе до изоставяне на Никарагуа от соцлагера. Тогава още не ни идваше наум, че самия соцлагер скоро няма да го има…

А ЦК на ДКМС междувременно събра и нова българска бригада за Никарагуа – 18-членна. Тя пое към „битката за кафето” в началото на 1988-а. В нея този път беше включен и представител на Сандинистката младеж от никарагуанците, учещи и работещи в България – това беше нашият Алдо. Народна младеж” отново бе представена от страхотния фоторепортер, човек и приятел Пламен Тодоров.

Изпратих, посрещнах и описах и тази бригада. Благодарение на Алдо и Пламен, откроих сред бригадирите един, с когото в онези трудни условия в Никарагуа те бяха станали особено близки приятели – защото там човещината винаги проличава лесно и бързо. Всъщност така Алдо и Пламен ме запознаха с бъдещия ми съпруг Любомир Николов, с когото сме заедно вече 30 години. Пламен ни стана и кум – през преломната 1989-та, която вече преобръщаше света…

Българската бригада, участвала в "битката за кафето" в Никарагуа през 1988 г. пред входа в ЦК на ДКМС в София. Алдо Бермудес е петият отдясно, на заден план, лцето му изпъква насред вратата. Крайният вдясно е Пламен Тодоров, вторият отдясно е Любомир Николов. Снимка: Николай Чечкин
Българската бригада, участвала в „битката за кафето“ в Никарагуа през 1988 г. пред входа в ЦК на ДКМС в София. Алдо Бермудес е петият отдясно, на заден план, лицето му изпъква насред вратата. Крайният вдясно е Пламен Тодоров, вторият отдясно е Любомир Николов. Снимка: Николай Чечкин

Преобърната беше и Никарагуа. Въпреки че военно „контрите” вече бяха разбити от сандинистите, а във Вашингтон отекваше шумният скандал за американско финансиране на тези „контри” чрез нелегална продажба на оръжие за ембаргов Иран и чрез наркотрафик, геополитиката вече беше разместила пластовете. В Централна Америка вървеше стимулиран от новите световни баланси умиротворителен процес и подписаните в неговите рамки споразумения задължаваха всички страни от региона да проведат избори с широко допускане на опозицията. Това бе добре за държави с репресивни режими като Салвадор и Гватемала, но за Никарагуа означаваше легализиране на контрите, стреляли довчера срещу народа си. Все пак Никарагуа се съгласи – войната трябваше да свърши, Социнтернът подкрепяше мирния процес, а СССР бе зает със собственото си разпадане.

През февруари 1990-та никарагуанските президентски избори бяха спечелени от Виолета Чаморо, бивша съюзничка на сандинистите, минала в опозиция и издигната от антисандинистка коалиция с ядро от бивши „контри”.

В България по същото време министър-председател става Андрей Луканов, БКП се преименува в БСП, подготвя се Кръгла маса… А по улиците се чуват скандирания „София-Манагуа” – с намек, че и тук, както в никарагуанската столица, трябва да се сменя властта…

В онзи масов уличен транс, тръгнал още от есента на 1989-та, не се намери обаче място за ехото от американското нахлуване в Панама през декември с.г., чиято цел бе една – отвличане и пъхане в американски затвор на военния лидер на страната Мануел Антонио Нориега. Той знаеше много и за въоръжаването на „контрите”, и за наркотрафика, и за участието на ЦРУ във всичко това, и за персоналната роля на бившия директор на разузнавателното управление и тогавашен президент на САЩ Джордж Буш-старши…

Геополитиката продължи да търкаля света през премеждия, а нашият Алдо откри своето топло пристанище в любовта на чаровницата Васо, с която се намериха в Студентския град в София. Отпразнуваха сватбата, а когато завършиха и настъпи моментът да мислят къде ще се установят, заминаха за нейната Гърция. В неговата Никарагуа изпратилите го да учи сандинисти вече бяха в опозиция… След това задълго изгубихме връзка с Алдо и Васо.

Дълга беше и тази ретроспекция, но необходима, за да стане ясно с какъв световен пулс и с каква лична емоция беше заредена срещата ни с тях сега, четвърт век по-късно.

Времето не ни стигна да се наприказваме, разбира се. На следващия ден заминаваха за Карлово. Но успяхме все пак освен за общите приятели и спомени да поговорим и за промените в България след „прехода”, и за обстановката в Гърция, и за проблемите в Никарагуа.

Алдо и Васо бяха пристигнали със светло и топло чувство към България, която им е дала образование и където са били щастливи. Но първото, за което заговарят, е набилият им се на очи разрив между бедни и богати – нещо, което по-рано не са виждали у нас. Казват, че нито в кризисна Гърция, нито в бедна Никарагуа са срещали толкова хора, ровещи в контейнерите за боклук, колкото в София. Шокирал ги е контрастът – от една страна нови, лъскави сгради и скъпи коли из столицата ни, а от друга – пенсионери в кърпени дрехи, които си броят стотинките пред гишетата в аптеките.

„Мъчно ни е да виждаме това, защото ние помним една друга, по-равноправна България,” казва Алдо. И продължава: „Да, тогава също имаше изкривявания, недопустими привилегии, лицемерие – знаехме го, виждахме го, сблъсквали сме се с такива неща. Но аз съм работил в завод, знам какви права и възможности имаха работниците. Имаха почивни станции на морето и в планината с безплатни или на символични цени курортни карти за целите им семейства, имаха санаториуми. Осигуряваха им се жилища, храна в заводския стол, работно облекло, премии… Бил съм и студент, живял съм в общежитие, хранил съм се в студентски стол. Образованието беше безплатно, високопрофесионално, достъпно за всички. Получавахме и стипендии, с които живеехме съвсем нормално. Къде е сега всичко това? Къде е производството ви на трактори, които навремето се изнасяха и по света? Къде са ви електрокарите? Къде са ви ябълките, доматите? Защо ги внасяте от Полша и Македония?”

Алдо млъква разстроен, продължава Васо: „Много е тъжно, че е съсипано и българското здравеопазване, което също беше безплатно и на високо ниво. Сега е същото като у нас, в Гърция. И ние като вас, макар редовно да си плащаме здравните осигуровки, с месеци трябва да чакаме за направление при специалист, а ако искаме бърз преглед, същият специалист ще ни приеме срещу заплащане в работното си време, в което му тече и редовната заплата, и ще прибере таксата ни в джоба си… Е, да, таксите у нас са доста по-високи от вашите. Но пък заплатите у вас са много по-ниски. Даже не знам как живеете с такива заплати. Влязохме тук в няколко магазини за храни – ами цените в тях са по-високи, отколкото в Гърция! И това при вашите заплати! Направо не ми се мисли как ще оцелеете, ако правителството ви направи и глупостта да ви вкара в еврозоната! Ние сме го преживявали в Гърция – с идването на еврото всичко удвои цената си! А заплатите си останаха същите.”

Питам ги как им се е отразила кризата в Гърция през 2008-ма и последвалите сурови мерки за затягане на коланите. Обясняват ми, че както и много други семейства, те имали два имота – апартамент в Атина и къща за почивка. Продали къщата, за да могат децата им да продължат да учат. Данъците за частната практика на Васо скочили, заплатата на Алдо паднала. Но все пак успели да се задържат на повърхността. Помогнали и роднините на Васо – гръцките семейства са задружни, също като българските, също като никарагуанските. Междувременно синът завършил, намерил си работа, дъщерята също е на път да се дипломира. Затова сега вече Алдо и Васо могат да си позволят това ваканционно гостуване в България.

„Ние минахме сравнително леко. Има много хора в Гърция, особено държавни служители, включително учители, които направо се сринаха. Или останаха без работа, или доходите им паднаха главоломно. Мнозина загубиха ипотекираните си жилища, останаха буквално на улицата. Масови са случаите и деца да припадат от глад в училище. Отвратителното е, че не богаташите и корумпираните политици, които вкараха Гърция в непосилни дългове, плащат за тях, а обикновените хора,” казва Васо. Тя е от Гръцката комунистическа партия, също като баща си. Много е критична към правителството на „Сириза” начело с премиера Алексис Ципрас. Смята, че това е изкуствено лансирана формация, която не е истинска левица, а е предназначена само да крепи статуквото.

Алдо също е ядосан на сегашния гръцки премиер: „Ципрас въведе такива сурови орязвания, каквито никое дясно правителство не би посмяло да приложи. Изпълни всички условия на Тройката. Легна като килимче пред Меркел. Направо смаза гърците”.

Когато питам къде са тогава добре познатите ни масови гръцки протести, защо хората не излизат и сега по улиците, за да се противопоставят на това правителство, Алдо отговаря: „Хората сякаш са глътнали хапче за сън. Обезверени са. Смятаха, че „Сириза” ще промени нещо. Но след като и тя се оказа като другите, какво да искат, на кого да се надяват?”

Васо и Алдо смятат, че по принципа на махалото следващите избори догодина ще бъдат спечелени със слабо мнозинство от дясната „Нова демокрация”, която ще трябва да управлява в коалиция. Не вярват, че ще има предсрочни избори, въпреки заканите за бламиране на управлението от страна на влизащата сега в кабинета националистическа партия „Независимите гърци”. Нейният лидер и настоящ военен министър Панос Каменос се закани да извади партията си от правителството и да предизвика предсрочен вот, ако договора с Македония за новото ѝ име не мине през референдум и в Гърция. „Никакви избори няма да предизвиква Каменос. Това е само спектакъл за публиката. Ако се свика предсрочно гласуване, неговата партия вероятно изобщо няма да влезе в парламента. И той го знае. Всички влизащи в този кабинет ще крепят властта до края на мандата, защото всички искат да са на държавната трапеза,” категоричен е Алдо.

Сменям рязко географията и питам Алдо и Васо дали през тези години са успели да отскочат и до далечна Никарагуа. Оказва се, че са успели. Били са там преди две години със сина и дъщерята. Посрещнала ги е цялата многобройна фамилия на Алдо начело с двамата му братя, високи и представителни като него. Фиестите в тяхна чест били много весели, научили Васо да танцува никарагуански танци.

Всички мъже в семейство Бермудес са високи и снажни, както личи от тази снимка, направена в Никарагуа. На нея Алдо (крайният вляво) е с двамата си братя и със сина си (вторият отдясно). Снимка: Фейсбук
Всички мъже в семейство Бермудес са високи и снажни, както личи от тази снимка, направена в Никарагуа. На нея Алдо (крайният вляво) е с двамата си братя и със сина си (вторият отдясно). Снимка: Фейсбук

Разбира се, че Алдо си има свое виждане и за сегашната ситуация в Никарагуа. Някогашният сандинистки команданте Даниел Ортега, който впрочем пое първия си президентски мандат през януари 1985 г., точно когато и аз с другите двама българи бяхме там, сега отново е държавен глава. От 1990 до 2007 г. страната бе управлявана от поредица слаби или откровено корумпирани десни президенти, някои от които отидоха след това и в затвора. През 2007 г. изборите бяха спечелени отново от Ортега и оттогава насам, минавайки през поправка на конституцията, той управлява вече трети последователен мандат. Но сандинистите не са онова, което бяха. Официално партията Сандинистки фронт за национално освобождение продължава да стои зад Ортега, но от нея излязоха много ключови фигури, несъгласни с линията му, която през годините напълно разми старите идеали. В мандата от 2007 до 2012 г. той дори си беше избрал за вицепрезидент един от водачите на някогашните „контри” – уж под знака за национално помирение. А днес във вицепрезидентското кресло седи съпругата на Ортега – поетесата Росарио Мурийо, под чието влияние той засили и религиозния, та чак и езотеричния уклон на управлението си.

В момента правителството им е под силната атака на улични протести, които тръгнаха още през април т.г. заради правителствено решение за покачване на социалните осигуровки и понижаване на пенсиите – мярка, която да запълни образувал се дефицит в държавната осигурителна каса. Протестите кипнаха заради лансирани през социалните мрежи подозрения, че дефицитът може да е следствие от корупция във висшите ешелони или на лошо управление.

Ортега отмени мярката, но протестите продължиха, вече насочени срещу управлението му, поради което той съзря в това антиправителствен заговор, насочван отвън. Приписа го на безспорно забележимия натиск на напътстваната от САЩ латиноамериканска десница, устремена да сваля правителства от т.нар. „лява вълна”. И хвърли силите за сигурност да потушават бунта, при което последваха и жертви.

Алдо казва за себе си, че продължава да е сандинист, но истински, от онези с идеалите. Не се отъждествява нито с Ортега, който според него е превърнал партията в машина за собствено благоденствие, нито със сандинистите отцепници, за които смята, че са се „вързали за американците”. Алдо не се съмнява, че сегашната вълна от протести е насъсквана отвън и целта е да се свали правителството. Но също така е възмутен, че Ортега е изпратил силите за сигурност да стрелят по народа: „Това става за първи път от времената на Сомоса! Това е престъпление!”

Алдо обяснява неспадащия градус на демонстрациите с това, че хората дълго са трупали недоволство от наистина съществуващата в страната висша корупция. Той разказва следното: „Още преди Ортега да се върне отново на власт през 2007 г. Уго Чавес, който даде ноу-хауто за латиноамериканската „лява вълна”, му обясни, че избори не могат да се спечелят без пари. И затова партията, която иска да ги спечели, трябва да развие свои доходни компании. Съветът на Чавес беше да се развиват фирми на Сандинисткия фронт. И Ортега го направи – така спечели. Но с годините реши, че тези разрастващи се фирми ще са му още по-полезни, ако минат под крилото на собственото му семейство. И така тръгнаха нещата, за да стигнат до днешното положение.”

В същото време Алдо не иска еднозначно само да критикува Ортега и обяснява: „Когато говоря с моите хора в Никарагуа, винаги им казвам: мислете внимателно, претегляйте доброто и злото, признайте на Ортега и добрите неща, които е свършил за страната, поискайте конструктивна промяна, а не сриването на всичко, защото пак ще ви насадят американски наместници за управляващи. Но не искат да ме чуят. Там сега много хора са заслепени от гнева.”

Алдо не пропуска да изтъкне като аргумент за очевидната според него намеса на САЩ в политическата дестабилизация на Никарагуа и задвижения от Ортега проект за строеж на нов междуокеански канал през никарагуанска територия, който ще конкурира Панамския – а Панамският чрез лоялни към Вашингтон правителства в Панама продължава да е под неформален американски контрол. Тоест никарагуанският проект, който при това ще се осъществява с китайски инвеститор, е открито предизвикателство към военноморското и търговско влияние на САЩ в региона.

Но Алдо обръща внимание и на още един важен факт. Тъй като евентуалният никарагуански канал ще минава по река Сан Хуан, а после и през най-голямото в Централна Америка сладководно езеро, което носи същото име като страната – Никарагуа, то това може да нанесе непоправими екологични щети. Водата в езерото просто ще стане солена заради неизбежното смесване на потоците чрез шлюзовете. „А в света днес най-големите битки са вече не за петрола, а за питейната вода. Ето защо САЩ държат да запазят под свой контрол и без да е развален от солена вода този наш безценен резервоар. Това според мен е един много силен стимул за тях да действат за свалянето на Ортега,” казва Алдо.

Не го питам, но той сам започва да разсъждава дали не съжалява, че навремето вместо към Гърция не са поели с Васо към неговата Никарагуа. „С моята диплома може би сега щях да съм дипломат, да работя в някое никарагуанско посолство някъде по света… Не знам. А може би нямаше да ми дадат шанс. Разбира се, в Гърция не работя онова, за което съм учил. Но вече съм се изградил като специалист и в сегашната ми сфера, ценят ме, на висока позиция съм, имам авторитет. Семейството ми е добре. Освен това жените във всички времена ще искат да са красиви и няма да спрат да си купуват обувки, независимо от кризите, така че и аз няма да остана без хляб,” завършва през смях.

Споделя и една случка точно от своята работа, свързана и с България. „В нашата компания работи и една чистачка, която е българка. Много работлива и добра жена. Имаме си приказка с нея, тя ме има и мен почти за българин. Но шефът ни, разбира се, постоянно повишава изискванията си, а намалява заплатите – и това е насочено към всички ни. Всеки път, когато предавам на тази чистачка такова разпореждане, тя се ядосва, започва да ми обяснява на мен колко е несправедливо и как в България нямало да я натоварват толкова. Аз я разбирам, но се налага да ѝ обяснявам, че това е капитализмът. И в Гърция, и в България, и навсякъде е такъв. Припомням ѝ, че мнозинството от българския народ продължава да гласува за капитализма. Ако не харесваш нещо, просто не го избирай. Според мен много българи не разбират още, че капитализмът ги е стиснал за гушата и няма да ги пусне, ако не се съпротивляват. Все си мислят, че това е за малко, грешка с този или онзи управляващ, а после ще дойде обща благодат. Не, добруването на хората не е цел на капитализма, а на социализма. Обаче вие сами се отказахте от социализма. Имахте го и го разрушихте, вместо да го поправите. Ваш избор.”

Къдринка Къдринова

Журналист международник. Работила е във вестниците „Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор”, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема” и редактор международни новини в програма „Хоризонт” на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Носител на редица национални и чуждестранни журналистически и литературни награди. За връзка във Фейсбук – тук.

Оставете коментар