В категории:Общество

Лявото и извратилият се дебат за домашното насилие

Оказва се, че българското общество може да се вдигне на бунт срещу документ като т.нар „Истанбулска конвенция“, но не и срещу дългогодишното безмозъчно управление на ГЕРБ, обезкървило страната ни до крайност

pixabay.com

Оказва се, че българското общество може да се вдигне на бунт срещу документ като т.нар „Истанбулска конвенция“, но не и срещу дългогодишното безмозъчно управление на ГЕРБ, обезкървило страната ни до крайност. Дебатът покрай отхвърлянето на конвенцията от Конституционния съд на България отново хвърли мнозина в бурни емоции по отношение на правотата ѝ или обратно – колко опасна е тя и как ще съсипе традиционното величествено съществуване на двата пола, как всички ние ще се трансформираме в страховит трети, който ще взриви оковите на морала в примерното ни съществуване със сатанизъм и содомия, а древните ни земи ще се превърнат в Содом и Гомор. Ако се чудите каква заплаха и вътрешен враг да измислите, можете спокойно и вие да вземете третия пол. Действа много ободряващо, разсейващо от важните проблеми в страната, пред които сме изправени, а фантазирането около него може да надскочи границите и на най-смелите сънища.

Вече близо десет години държавата агонизира мълчаливо под управлението на партия ГЕРБ, кастрирала страната откъм социални политики и отдалечила държавата от населението ѝ както никога досега. Тази дистанция става все по-обширна и рефлектира в средата и обществените дебати, които произвеждаме. Няма държава. Няма и бедни. Няма ядосани. Има бунище, на което купчината български народ битува, за да дочака зимата на своя живот.

Ето защо, на фона на все по-голямото неравенство, обгръщащо страната, на все по-отдръпващата се от собствените ѝ хора държава, на икономическата безизходица и лошите условия на труд, липсата на всякаква защита на работника, особено угнетителен се явява дебат като този за Истанбулската конвенция. Угнетителен е, защото борбите, зададени в тази конвенция също засягат лошите условия на живот, които са ни устроени и които сме принудени да приемем. По статистика на Световната здравна организация 1/3 от жените по света са жертва на домашно насилие, а по официални данни – и всяка четвърта българка, което означава, че извън статистиката реалният брой е много по-голям.

Често пъти домашното насилие е предизвикано от ситуация на безизходица, от лоши битови условия и невъзможност за образование и социализация. Мъжът нерядко бори собствените си несполуки, неуспехи, безпаричие и оскотяване чрез насилие над жени.  Жертвите не са защитени, трудно говорят и споделят, защото ги е страх, обикновено биват заплашвани, а за съжаление не са малко и тези случаи, които завършват с фатален край. Патриархалното насилническо отношение често е от комплекс за малоценност. И в това също голяма роля имат условията, в които обществото живее, средата, в която работи, трудът, който отдава и заплащането, което получава.

Покрай добилият гигантски размери дебат за третия пол и джендъра, Истанбулската конвенция така и не донесе на нашето общество качествен дебат какво се случва по къщите на всяко трето семейство и какво можем да направим, за да преодолеем тези престъпления на база полова идентичност. Така и не успяхме с разсъдък да подходим към тази тема и да се стигне до един съвсем прозаичен консенсус: че това насилие действително е на основа пол.

Нека да поясня, че аз използвам понятието пол единствено на база неговата социална конструкция. В този смисъл за мен джендър е синоним на пол (за ужас на мнозина псевдолеви и консерватори, поддръжници на революционните лозунги на Българската православна църква). Няма да губя време, за да обяснявам защо това е така и защо жената става жена и мъжът става мъж с всички наложени обществени символи, действия и нормативни поведенчески модели. Тръгвам от тук, защото отбелязахме крушителен провал дори в това съвсем символично да почетем жертвите, да приемем факта, че насилие над жени съществува и то е голям проблем за заличаващата се държава. Това беше една възможност плахо да се присъединим към борбата, да кажем, да, ние сме готови и светът не може да върви на добре докато 1/3 жени са пребивани и умират в мълчание до безнаказаните си подивели мъже, приятели и любовници. Насилието над жени не се свежда до няколко индивидуални случая, а е масова практика. Да, това е борба по пътя към равенството и ясно пролича, че хората не са готови да я водят, защото са движени от своите дребни „демони“, стъпващи на консервативно традиционалистки схващания за света.

Трудно е да се прескочи скандално срамната поза на Българската социалистическа партия (да, уви, парадоксално, така се нарича). Социалистическата идея се основава на общество, което има за основа индивидуалната свобода на самоопределяне на своите членове. Лявото дава шанс обществения ред да не е основан на господство на една раса, пол и сексуално ориентирани и потискането на всички останали от религиозни лъжеморални догми. Ето защо лявото е прогресивно. То работи в посока на социалното равенство, срещу социалните йерархии, срещу робството на капитализма и за свободата на индивидите в колектива да определят себе си така, както се виждат и чувстват пълноценни.

Класата, полът и расата са различни форми на неравенство, носещи своите експлотативни корени. В този смисъл борбата за равенство между половете и различни сексуалности е и класова борба. И е особено притеснително, когато от ляво виждаме разграничение между „народа“, „обикновените хора“, „бедните“ и останалите дискриминирани по пол и сексуална ориентация хора. Ако това не е възприето от една левица, то тя трябва да се изрине с лопата и да се формира наново с лидери и поддръжници, които осъзнават адекватно лявата идея, познават добре заветите на предците си и не се изкушават от идилията на средните векове.

Отклонението в случая е доста опасно и по пътя си то би достигнало до потресаваща уродливост. Израждането на Българската социалистическа партия в националсоциалистическа популистка партия не би ѝ донесло повече електорат, следователно ще последват и слаби политически успехи. Поне вляво. Кое по-успешно може да затрие една левица от това тя да се откаже от формиращите си идеи? Защото в една партийна организация, наричаща себе си социалистическа, не миналото господства над настоящето, а точно обратно.

Консерваторите, които детерминират пола биологично, и които, все пак, се опитват да вярват в социалната идея, би трябвало да могат да разпознаят каква е каузата на борбата: тя е равенство и абсолютна борба срещу потисничеството. Оказва се, че уж никой не се бори против свободата, но всички най-вече се борят срещу свободата на другите.  Натрапчиво ни се налага миналото вместо минималните възможности за умерено бъдеще. Настъпва внезапна радост от разделение и фрагментиране. Толерира се слугуването на властовата система в нейното все по-задълбочаващо разединение и мъст към човека като такъв. Огромната зурла на властта има за цел именно безпаметното разкъсване на връзките помежду ни, а за жалост мнозина сами са готови да съдействат за това мазохистично изживяване. Затова тази борба е обща и повече от всякога е нужно голямо обединение в ляво.

Юлия Владимирова

Бакалавър по културология и магистър по “Изкуства и съвременност (XX-XXI в.) в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Работила е в програмите “Христо Ботев” и “София” на БНР, както и към предаването „Деконструкция“. Специализирала е като културен репортер в радиостанции в Берлин. От 2015 г. работи за политическото списание a-specto.

Оставете коментар