В категории:Репортажи / САЩ / Социални права

Хюстън: градът на крайностите

Населеното място, откъдето е била направлявана първата пилотирана мисия до Луната, е доминирано от сегрегация и отчаяние

Полетът към звездите и човешкото отчаяние са две от крайностите в Хюстън (снимка: Мария Чернат)

Достигнах до Хюстън миналата сряда по обяд. От първите стъпки извън летището ни удари безмилостната жега. Тя бе усилена от топлината, отделяна от двигателите на автомобилите. По-изтощителен обаче бе студът, поддържан от климатици в сградите и автомобилите. При 15 градуса в околното пространство след няколко минути ти се струва, че кръвта започва да замръзва. Местните хора не ги притеснява да минават от 40 градуса директно на 15 и обратно, така че нямахме друг избор освен да се приспособим.
Първото впечатление от града бе, че прилича на град от научнофантастичен филм. Изоставен град. На улицата е необикновено чисто. Но е пусто. В сряда следобед няма хора на улицата. Няма никой! В централната част на град с население от над 2 млн. души, където небостъргачите си оспорват взаимно статута на най-висока сграда, цари една страховита тишина. Очакваш всеки момент да откриеш, че някаква чума е изгонила всички и че ти самият си прокълнат! В хотела ни е същият хлад на сградите от стомана, бетон и стъкло. Там големината на прозорците върви с обяснението, че те не могат да се отварят!

По улицата навсякъде има небостъргачи. Историческа сграда е подслонила публичната библиотека „Джулия Айдесън“. Забележително място, трансформирано в библиотека по инициатива на първата своя директорка от 30-те години и управлявана до днес от жени. Впечатлява, че ако в САЩ се каже, че нещо е публично, то наистина е! Можеш да влезеш и да се разходиш там свободно и безплатно. Обичайната румънска бюрокрация – например в Централната университетска библиотека, постановява, че ти трябва свидетелство, че си студент или служител на университет, такса от 10 леи (4,6 лв) и паспортна снимка. А в библиотеката в Хюстън всичко изглежда удивително лесно за правене.

Джойс (снимка: Мария Чернат)

На втория ден пътувам с автобуса за туристи. Запознавам се с Джойс. Тя е цветнокожа, която не се разхожда за удоволствие с този автобус. На 70 години е и през целия си живот е била водач на общински автобус в Хюстън. Опитвам се да разбере какво прави сега. Оказва се, че се върши това, което би направил всеки на нейното място, който след десетилетия труд се е събудил с пенсия, близка до пенсиите в Румъния. Говоря за пенсиите на обикновените хора (а не на специалните категории държавни служители – бел.ред.). И какво прави Джойс? Търси си работа! Искала да я наемат за шофьор на автобуса, който ни води покрай красивите места в Хюстън, тъй като пенсията не ѝ стига, за да си плати дори фактурите. Беше трогателно да видя тази спокойна и разбираща жена да ми показва снимка на своята внучка и да ми говори за нея. И аз ѝ показах снимка на дъщеря ми. Нейната внучка ходи на детска градина, издържана от църква, но си плаща, за да бъде приета там. Джойс казва, че независимо от популярността на Тръмп в Тексас, тя не е сред привържениците му. Тя обяснява, че като цяло богатите са гласували за Тръмп. Чувства се обидена, че Тръмп говори с омраза за хората от нейната общност. „Не трябва да е така“, казва тя.

След обиколката измежду небостъргачите с висящи басейни на над сто метра над земята, откривам каква е тайната на града, населяван от духове: подземните тунели. Всички впечатляващи сгради от бизнес центъра са свързани помежду си чрез мрежа от тунели, където се поддържа безупречна чистота. Там е пълно с магазини, ресторанти, кафенета и фризьорски салони. Очевидно е, че тези места са предназначени за хората от сградите с басейни. Чрез тунелите на тях им се спестява жегата отвън и се озовават под земята в 100% контролирана обстановка. Като в аквариум.

Канадците са направили тунели заради снега. А тексасците ги изграждат заради жегата. Тунелите на Хюстън са до небостъргачите и сградата на съда. Много интересно: има сгради с боядисани прозорци, за да изглеждат „по-дружелюбни“. Но е изненадващо, че са в центъра, точно до съда. Какво е това? Затворите, естествено! Те са големи и много, за да са близо до съда и да не се случи нещо с осъдените по пътя. Мислено е да ги обединят, примерно чрез подземен тунел. В центъра има и много старо дърво с лоша репутация. Поне девет души са били обесени на клоните му след смъртна присъда. Не се осмелих да попитам колко от тях са били афроамериканци.

На втория ден тръгвам по Главната улица и вземам трамвая до Музея на изкуството. Там започвам да разбирам, че не само жегата е прогонила жителите от бизнес центъра. На спирката на трамвая и вътре в него човешкият пейзаж се променя значително. Не можеш да видиш толкова мизерия, токова страдание и човешка деградация, събрани на едно място, освен в градския транспорт на този град. Превозните средства изглеждат учудващо добре, но губиш равновесие от предлаганата гледка на хората. Те не са само бедни. Разтърсва те усещането за изоставеност, разрушението на желанията и на надеждата на тези хора да живеят.

В началото подозирах, че изпитвам расизъм. Мислех, че имам някакъв проблем с цветнокожите. Не, просто не можех да приема бедността и отчаянието, които за нещастие поразяват най-силно членовете на афроамериканските общности. Те са жертви на ужасни форми на структурно насилие, която ги свежда до състояние на живи мъртъвци. Това се вижда в градския транспорт. Шокира огромният дял на тези хора. В един вагон на трамвая обикновено се виждат освен хора, неударени от бедността и други, имащи всякакви видове зависимости. Те са изоставени, лишени от надежда, изхвърлени от обществото…

Улиците са по-оживени в събота. Тунелите продължават да са чисти и сигурни. Бедните хора, както можем да предположим, не са оставени да влизат в тунелите и да смущават спокойствието на жителите на бизнес кастата. Но по улиците на всеки десет метра се вижда някой, който проси. Той или създава усещане, че не е част от пейзажа, или очите му са загубени в екстаза на упойващите вещества. Заедно с него идва и мириса на болест, съпътстващ този спектакъл на деградацията и безнадеждността. Хора с белези, следи от рани, бедност. Слънцето пече безмилостно над тази смесица от човешки съдби.

Преди няколко години бях в САЩ по друг повод. Тогава един афроамериканец дойде да ме моли за монети. Реагирах като жителите на едно руско село от роман на Илф и Петров: казах му, че съжалявам, но ние сме румънци и сме много бедни. Въпреки че се виждаше ясно треперенето на моя събеседник, който беше в абстиненция, с последните си остатъци от достойнство той погледна обиден към мен и ми каза: „Госпожо, ти ли си бедна? Мисля, че се шегуваш!“.

В моят мозък, промит със средствата на пропагандата, румънците бяхме по дефиниция по-бедни от всеки американец. Каква наивност! Нивата на бедност и деградация в тази страна на американските мечти са почти невъобразими. Още по-шокиращ е делът на бедността, плътността на броя на хората без жилище на квадратен километър. Липсва подкрепа за хората с психични проблеми, тъй като се вижда, че „психиатричната болница“ буквално е самата улица. Липсва социална сигурност за хората на прага на отчаянието. Заедно с бедността идват различните зависимости, разрушаващи всякаква възможност за възстановяване.

Късмет, че Хюстън предлага и посещение в музея на НАСА. Там се виждат вдъхновяващите лица на астронавтите. От фотографиите им гледат само бели мъже. Още по-странно е, че всяко ъгълче от великият проект за този музей е дар от някого. Земята е дарена от богат фермер. Затова виждаме някои крави, държани за спомен. Ракетата, с която се е летяло на космическите мисии, е реставрирана с помощта на фондации и изглежда, че цялата мисия е спонсорирана от частна компания. Невероятно е да видиш как хората, успели да стигнат до Луната с технология, която сега е на 50 години, не са способни да облагат както трябва с данъци компаниите, за да финансират с обществени пари този забележителен музей. Можем само да се надяваме, дори и да изглежда много наивно, че международната мисия в овладяването на Космоса ще има щастлив край от типа на Стар Трек. Т.е. че мирът и сътрудничеството ще надвият алчността и безумната конкуренция.

Мария Чернат

Мария Чернат е завършила Факултета по журналистика и комуникационни науки (ФЖКН) (2001 г.) и Факултета по философия (2004 г.) на Букурещкия университет. През 2002 г. завършва магистратура във ФЖКН, а от 2008 г. е доктор по философия. В момента е лектор доктор в департамента по комуникация и връзки с обществеността в университета „Титу Майореску“. От 2011 г. е автор на статии, публикувани на сайтове за обществени дискусии като CriticAtac, Cealaltă Agendă, România Curată.

Оставете коментар