В категории:Общество

Да, има такова нещо като консенсус в науката

В последните години наблюдаваме увеличаващ се разрив между политиката и базовата научна грамотност. Той кулминира в настоящата ситуация, когато начело на САЩ, а благодарение на България и на ЕС, седят т. нар. климатични скептици. Да оставим решенията за бъдещото на хора, които пренебрегват науката в полза на своите политическите, религиозни или икономически убеждения, би било фатално.

2017 г. беше по-студена от 2016 г., но и втората най-топла година от 1880 г. насам. Графика: NASA

Ако отворите произволен учебник от последните шест десетилетия, в него ще прочетете, че възрастта на планетата ни е малко над 4.5 млрд. години. При същия експеримент с по-стари източници обаче ще попаднете на данни със смущаващи отклонения – обикновено между 20 и 400 млн. г., достигайки диапазон от 2-3 млрд. г. едва с наближаването на средата на XX век и усъвършенстването на радиометричния метод.

Онова, което променя нещата след 50-те години на века, е появата на условията за научен консенсус по темата. Такъв можем да открием по множество въпроси, не защото знанието ни за тях е окончателно и завършено, а просто понеже те са подкрепени с изобилие от емпирични данни, събрани от независими източници, и не влизат в непримиримо противоречие с нито един дял на знанието ни.

Възрастта на планетата ни сега е изчислена по няколко различни радиометрични метода от независими екипи с отклонения в рамките на 1.1%. Сигурно и до днес могат да се намерят хора, включително такива с университетски дипломи, които да предложат аргументи в подкрепа на тезата, че Земята съществува от едва 6 хиляди години, но това не променя консенсуса, чието изграждане е описано по-долу. За целта те би трябвало да предоставят надеждни и проверими емпирични данни, които му противоречат недвусмислено, а цитатите от Библията не са такива.

Малцина учени вече хабят време и ресурси и да доказват, че планетата ни не е диск или че никоя от съществуващите ваксини не предизвиква аутизъм. Освен това има категоричен научен консенсус, че активно вещество, разредено във вода 200 пъти поред в съотношение 1 към 100, не представлява нищо повече от вода, но от продажбите на някои “лекарствени” продукти (срещу 10 лв. във всяка българска аптека) можем да заключим, че този консенсус не е разбираем за всички. Това отново не го отменя. Политически, религиозни или икономически лични предпочитания често могат да са фатални за разбирането или прилагането на научния метод.

Доскоро най-добрият начин да видим колко лесно склоняваме да се усъмним в категорични доказателства, за да “синхронизираме” света с дълбоките си страхове, надежди или убеждения, бе сферата на еволюцията чрез естествен отбор. Сега тя е на път да бъде опасно изместена от ирационалното отхвърляне на друг консенсус – този, че планетата определено повишава температурата си и процесът е предизвикан от човешката дейност.

Казвам опасно, защото ако големи части от обществото не разбират еволюцията, това не представлява непосредствен риск, а най-много косвен. Не така стоят нещата с други сфери, в които научните достижения се оспорват необосновано като последствията от индустриалната употреба на олово и хлорфлуоровъглероди или емисиите на парникови газове. Около всяка от тези теми съществува ясен научен консенсус, традиционно отричан от онези индустрии, въвлечени в производството на съответните продукти. Проблемът с предизвиканите от човешката дейност климатични промени е, че засягат практически всяка индустрия, начело с производството на фосилни горива – източник на над 90% от енергията, захранваща глобалната икономика към 2015 г.

Скептици на волана

Снимка: Pixabay

В този контекст сигурно не е толкова голяма изненада, че водещата световна икономика бе оглавена от човек, който отрича научния консенсус по темата. Макар и не през парадния вход, нещо подобно се случи и в Европа, когато България пое председателството на Съвета на ЕС. В сравнение със САЩ, нашият континент винаги е давал предимство на научните аргументи срещу икономическите интереси. Затова в повечето страни в Европа основните индустриални приложения на оловото са забранени десетилетия преди това да се случи окончателно отвъд Атлантика. 

ЕС се стреми да бъде в авангарда и на усилията за удържане на емисиите от парникови газове. Затова, когато миналата седмица депутатите от Европейския парламент се срещнаха с български министър – човек, отричащ и климатичните промени, и връзката им с човешката дейност – който ще отговаря за политиката на съюза в сферата на околната среда, те намериха само една подходяща дума: “Шокиращо”.

Министърът избегна обясненията относно твърденията си, защото така по всяка вероятност щеше да обиколи световните агенции за един час и да се раздели с поста си след още един. Вместо това той реши да използва аргументация от теория на науката – сфера, която почти никой не разбира, включително множество учени. Няма пречка да се занимаваш с изследвания в някоя специфична материя без да можеш да артикулираш какво отличава твоята дейност от бръщолевенията на произволен астролог, хомеопат или министър.

Българският политик реши да се изправи като съвременен Галилей пред Инквизицията на Европейския парламент и да разясни принципите на научния метод: “Ако науката достигаше до консенсус, тя нямаше да върви напред” – заяви той и заключи, че консенсусът е за политиците, докато учените се съмняват във всичко. Като при всяка добре формулирана глупост, тук се съдържа голяма доза истина – съмнението е неразривна част от научния метод, но не го характеризира изцяло. Сам по себе си скептицизмът не може да бъде източник на открития. Неговата функцията е да отхвърля заблудите.

Както обяснява Карл Сейгън*, науката е “баланс между две привидно противоречащи си нагласи” – пълна отвореност към всякакви нови идеи и “най-безскрупулен скептицизъм към всички идеи”. Ако си само скептик, “никога не научаваш нищо, превръщаш се в сприхав мизантроп, убеден, че глупостта управлява света.” Очаквано, нашият министър илюстрира това състояние доста точно с думите: „Не знаейки какво е бъдещето, ние носим само хипотетична отговорност… днес трябва да решаваме проблемите, които възникват в момента, без претенция, че това ще се отрази добре или зле на бъдещите поколения“. 

Науката насърчава съмнението – тук не съществуват свещени факти. Но това не означава, че не съществуват факти. Ако се возите в автомобил, вие вероятно предпочитате шофьорът да проявява научен скептицизъм на базата на данните, които събира със сетивата си. Например, очаква се да се съмнява относно скоростта, с която трябва да подходи към даден завой, но не и в съществуването на завои.

Невежеството като аргумент

„Не виждам как това може да е истина“. Снимка: Pixabay

Когато няколко независими една от друга институции констатират емпирично затоплянето на планетата, единственият начин да се усъмниш научно в това е да предложиш достоверни данни или метод за набавянето им, отличаващи се значително от тези на всички останали. Ако не го направиш, ти не си дързък учен, а човек, който не разбира или отказва да разбере прости данни. Естествено, можеш да си мислиш, че всъщност си смел политик, който се опълчва на силните на деня, за да придвижи науката напред – във въображението липсват ограниченията, налагани от фактите на действителността.

Повишаването на нивото на океаните в резултат от топенето на ледовете и термална експанзия или увеличената им киселинност също могат да се оспорят при нови данни, макар вероятността за това да е незначителна. Данните за слънчевата активност не корелират с повишението на температурата на Земята, но може да се окаже, че има някаква напълно непозната причина и любимите ни фосилни горива не са единствените двигатели на затоплянето.

Дори принципът на действие на парниковите газове не е свещена крава и може да се оспори научно, но това е още по-малко вероятно, защото в този случай трябва да се отговори на множество въпроси, които ще останат без отговор. Например, защо изчезват коралите? Защо Земята не е ледено кълбо и защо Венера е огнен ад? Без естествените нива на парникови газове, най-вече въглероден диоксид, повърхността на планетата ни би трябвало да е с над 30 градуса по Целзий по-студена. Венера не би трябвало да е значително по-топла от Меркурий без парниковия ефект на атмосферата ѝ.

Българският министър обаче не може да направи нищо от гореизброеното и поради това предпочита да се усъмни ненаучно, като същевременно заема позицията на защитник на науката. Той отбелязва, че въглеродният диоксид е в много малки концентрации в атмосферата. Това е факт – към началото на 2017 г. има около 406 частици от това вещество на милион, а преди индустриалната революция те са били 280. Тук обаче министърът се пита как толкова малко частици могат да са причина за глобални промени? Понеже той не може да отговори на този въпрос, решава, че затоплянето е част от някаква левичарска конспирация. Невежеството обаче не е аргумент. Скептицизмът, който почива на неразбиране, не движи науката напред, а я забавя.

Нищо не илюстрира горната логическа грешка по-добре от озона. Неговото количество в атмосферата е над 1000 пъти по-малко от това на въглеродния диоксид – едва 0.3 частици на милион. И все пак той абсорбира почти изцяло вредния за живите същества диапазон на ултравиолетовата слънчева светлина. Представете си сега, че някой предлага да се премахнат регулациите върху хлорфлуоровъглеродите с аргумента, че не разбира как толкова незначително нещо като озона може да е важно за живота. Ще направите ли такъв човек министър, отговарящ за околната среда?

Научна грамотност за политици

Не на последно място, аргументите могат да се проверяват не само емпирично, но и логически. Ако се окаже, че дадено твърдение може да се използва в подкрепа практически на всичко, то едва ли има особена доказателствена стойност. Възрастта на планетата? Няма научен консенсус, а политически. Да си представим, че хипотетичен министър, известен с убедеността си в “теорията” за плоската Земя, бъде запитан за обяснения по темата: “Няма научен консенсус относно формата на планетата” – сигурно ще заяви той. – “Има само политически консенсус и ние ще работим за запазването му”.

Най-нормалната реакция е такъв човек да бъде отстранен от всякакви постове, изискващи взимане на отговорни решения, поради очевидна липса на базова научна грамотност. Същото трябва да се случва и с отговарящи за околната среда лица, които заявяват, че при решенията си не се водят от последните научни достижения, които не разбират, а от основните стълбове на консерватизма – “патриотизъм, християнски ценности и капитализъм”.

Екологията няма особен смисъл в никой от тези контексти.

Тя не познава граници и никой от глобалните проблеми на околната среда няма решение в рамките на отделните държави. На свой ред, от християните се очаква да се фокусират върху спасяването на душите си, а не на тази грешна планета, която така или иначе ще напуснат при Второто пришествие на Христос, потенциално всеки момент**. Колкото до съвместимостта на нерегулирания капитализъм с опазването на околната среда, можем да научим много по темата от историята на оловната индустрия.

Остаряването на Земята

Научният консенсус за възрастта на планетата от последните десетилетия не означава, че знанието ни по темата е окончателно, а че всякакви значителни отклонения са пренебрежимо малко вероятни и никакви данни от значение не дават поле за съставяне на смислени алтернативни хипотези.

За съжаление, хората често са склонни да преценяват субективно данните от значение. Явлението се нарича склонност за потвърждаване и описва лекотата, с която даваме предимство на информацията, която е близка до убеждения ни, докато подценяваме останалата. Това не е пропуск в дизайна на мозъка на предполагаемия “венец на творението”, а наследство от древно уплашено животно, чието единствено еволюционно предимство е способността да изгражда общности и да разпределя ролите в тях.

Поради тази склонност не е изключено да попаднете на хора, включително и с дипломи (интересно би било и мнението на всички министри), които считат, че планетата е създадена около 4 хил. г. преди раждането на Исус. Те биха могли дори да цитират Нютон или Кеплер, също достигнали до такива резултати, изследвайки библейски текстове, както и преподобния Беда, който в началото на VIII в. бил от първите с подобно заключение. За него той дори бил обвинен в ерес, тъй като по онова време повечето изчисления, начело с тези на авторитета Исидор от Севиля, сочели, че Сътворението се е състояло в 5500 г. пр. Хр.

Въпреки че се базира единствено на антични текстове, в следващите 1000 години това “изчисление” не се поставяло под съмнение, освен от гледна точка на точността му. В средата на XVII в. ирландският архиепископ Джеймс Ъшър показал забележителна изкусност, заключавайки, че светът е създаден на 22 октомври 4004 г. пр. Хр. в 18 ч., около столетие след Варненския некропол.

Причината да има множество такива изчисления през XVII в. и те да стават комично точни била проста – хората търсели начин да определят възрастта на планетата с научна прецизност, както напоследък се справяли в много други сфери. За първия експериментален метод в тази насока обаче трябвало да почакат почти до края на следващия век, когато Жорж Луй Льоклерк, изследвайки скоростта, с която се охлаждат сфери, стигнал до заключението, че планетата е на 75 до 168 хил. години.

Естествено той бил заплашен с отлъчване от църквата, но до началото на следващия век мнозинството от запознатите с откритията на геологията хора вече допускали, че планетата трябва да е на поне няколко милиона години, за да има къде да се съберат всички бавно натрупвани пластове и останките от причудливи изчезнали същества, намирани във всеки от тях. Около 60-те години на XIX в. влиятелният учен Уилям Томпсън прецизирал този метод, за да стигне до извода, че възрастта на Земята е някъде между 20 и 400 млн. години. Резултатите на всички естествоизпитатели варирали отчайващо.

Онова, което липсвало, за да се постигне консенсус не само за възрастта, но и около метода, били познания за отделящия топлина радиоактивен разпад в ядрото на планетата, състава му и топлообмена с по-горните пластове. През 1910 г. Джон Джоли приложил различен метод и достигнал до възраст от 80-100 млн. г. за океаните, измервайки скоростта на концентрацията на сол в тях в резултат на ерозията.

Стоте милиона години били фаворит за научен консенсус в началото XX в., но такъв не можел да се формира, защото сметката била несигурна, почивала на твърде много допускания и което е по-лошо – изглежда не била съвместима с други части от науката. Половин век след публикуването на “Произход на видовете” на Чарлз Дарвин биолозите вече събирали плодовете на еволюционната теория, която най-после вкарвала ред в натрупаните през последните векове данни за историята на живота на Земята и отваряла широко вратите за развитие на медицината.

Единственият проблем с еволюцията бил, че тя се нуждае не от милиони, а от милиарди години. Около три века, след като хората спрели да изследват света около тях през свещени текстове, те вече разполагали с толкова знание за него, че отрязък от 100 милиона години им се виждал тесен за всички събития. В ситуация на безизходица, помощта дошла от неочаквана посока. В началото на XX в. Ърнест Ръдърфорд предположил, че неотдавна откритата радиоактивност се дължи на преобразуването на нестабилни химични елементи, които се разпадат с удивителна точност.

Учените веднага допуснали, че това може да е ключът към разкриването на възрастта на геоложките пластове и потенциално Земята. Достатъчно било да се намери крайният стабилен елемент, който се получава при разпада на дадено радиоактивно вещество, и да се измери съдържанието му проби от различните пластове.

Прецизирането на метода и необходимата технология отнело четири десетилетия, но когато Клеър Патерсън се заел със задачата в 1948 г., той смятал, че няма какво да му попречи да измери съдържанието на някои стабилни оловни изотопи в най-старите кристали. Още с първите експерименти обаче той открил, че пробите му са силно замърсени, понякога със стотици пъти по-висока концентрация на олово от очакваното. Създаването на практически първата стерилна лабораторна среда му отнело години, но когато през 1956 г. публикувал резултатите си, в тях се съдържал първият точен отговор на въпроса за възрастта на планетата: 4.45 млрд. години с възможна грешка от 70 млн. г.

Саморегулиращ се пазар?

Докато се занимавал с тази не толкова смислена от практическа гледна точка задача, Патерсън неволно открил следите на индустриално замърсяване в безпрецедентен мащаб. Отнело му десетилетие само за да установи, че нивата на концентрация на олово във въздуха, водата, почвите и кръвта на хората не са “естествени”, но изграждането на научен консенсус по темата било забавено още поне толкова в резултат от лобистките усилия на основния производител на оловни добавки към горивото – Ethyl Corporation. Компанията и финансирани от нея учени до последно поддържат, че нивата на олово са естествени. 

Минава още едно десетилетие, в което Патерсън многократно остава без работа и дори е изключен от академичния панел за замърсяването на въздуха с олово заради “противоречивите” си позиции, преди в САЩ да бъдат въведени първите регулации. Едва след 1986 г. оловните добавки са забранени във всякакви горива, в резултат на което концентрацията на олово в кръвта на американците спада с 80% до края на 90-те години.

Дълго след забраната и след изграждането на категоричен научен консенсус, а в отделни случаи и до днес, такива добавки се произвеждат и продават на пазарите в държави, в които все още не са забранени. Включително от Ethyl Corporation, на чиито сайт няма дори намек за нищо от горната история, но можем да научим всичко за корпоративната екологична и социална отговорност и усилията на компанията да направи “здравето, безопасността, сигурността и проблемите на околната среда приоритет във всички фази от жизнения цикъл да химическите продукти”. Едно зловещо напомняне, че не можем да оставим решенията за бъдещето в ръцете на хора, които не разбират или предпочитат да не разбират научния метод.

 

*Сейгън, К., Свят, населен с демони. (Науката като свещ в мрака). Издадена в България през 2009. Цитатите в статията са превод от английския оригинал от 1995 г.
**Според Джеймс Ъшър – в 18 часа на 22 октомври, 1996 г.

Ивайло Атанасов

Завършва математическа гимназия в гр. Кюстендил и следва философия в СУ. Изследователските му интереси са насочени към класическия либерализъм и политическа икономия, френски и немски материализъм, теория и историята на науката и др. Работи върху дисертация, изследваща представите за произхода на властта на английските философи от зората на капитализма. Публикува политически анализи в периодичния печат. През учебната 2015/16 година преподава Философски цикъл в професионална гимназия в Разград. Междувременно става ултрамаратонец и през 2016 г. печели Обиколката на Витоша.

Оставете коментар