В категории:Анализи / Свят

Ахед Тамими е поредното дете жертва на израелската окупация

Шестнадесетгодишното момиче не е нито новата Жана Д’арк, нито палестинска марионетка. Тя е символ на второто травматизирано поколение, израснало в условия на окупация.

Ахед Тамими и семейството ѝ често са на първа линия на протестите в родното им село. Снимка: Wikimedia Commons

Хариет Шерууд, Guardian

Преди малко повече от четири години отидох в селището Наби Салех на Западния бряг и прекарах деня с едно 12-годишно момиче. Нейното име бе Ахед Тамими. Интервюирах я за статията си “Децата на окупацията: да израснеш в Палестина”.

Разговаряхме за живота в селото, за постоянното присъствие на войници, за заповедта за разрушаване на дома ѝ, за русалки, футбол и игра на дама. Тя имаше някакво елфическо излъчване, с неловка смесица между житейски опит и наивност. Сред всички деца, които съм срещала в Газа и Западния бряг през годините, в които отразявам израело-палестинския конфликт, случаят с Ахед е най-смущаващият.

Към онзи момент тя вече е известна сред про-палестинските кръгове. През 2012 г. стана популярно видео, на което се вижда как тя ядосано се конфронтира с израелски войник. Ахед бе приветствана като героиня. Сега друго видео, показващо как тя удря шамари и рита израелски войник стана повод тя да бъде арестувана и обвинена за нападение, подстрекателство и хвърляне на камъни. Тийнейджърката очаква процеса си в ареста.

Кадрите и обвиненията създадоха поляризирани мнения. За мнозина про-палестински активисти Ахед е символ на съпротивата, дете-герой, борец за свобода. Правят се сравнения с Малала Юсафзаи и Жана Д’арк. Тя бива героизирана в социалните мрежи и бе публично възхвалявана от палестинския президент Махмуд Абас. От израелска страна някои заявяват, че тя е марионетка на политизираните си родители, че е била приучена към насилие и че заслужава тежко наказание.

Както обикновено, нещата са малко по-сложни. Ахед е част от второто поколение палестинци, израстващи под окупация. Нейният баща, Басем, е роден през 1967 г. – годината на “Шестдневната война”, в която Израел завладява Западния бряг, Източен Йерусалим, Газа и Голанските възвишения. Той и децата му познават единствено живота на контролните пунктове, проверки на документи, задържания, разрушаване на жилища, сплашване, унижение и насилие. Това е тяхната нормалност.

Ахед очаква съдебния протест в ареста.

Семейният дон се намира в Зона “C” – тези 62% от Западния бряг, намиращи се под израелски военен контрол. Тяхното село Наби Салех е сцена на чести протести, след като израелските заселници присвояват местния водоизточник преди десетилетие. Басем и жена му Нариман, както и други членове на семейството, често са на предните линии при демонстрациите.

Протестиращите хвърлят камъни, а израелските сили отговарят със сълзотворен газ, гумирани куршуми, водни оръдия, а понякога и с бойни патрони. Най-малкото двама жители на селото, включително чичото на Ахед Рашид, са убити при сблъсъците, стотици са ранени, а поне 140 са били задържани и вкарвани в затвора – включително Басем и Нариман, няколко пъти. (Друг член на рода Тамими – 17 годишният Мусаб, стана първият палестинец, убит от израелските военни през 2018 г. Петнадесетгодишният братовчед на Ахед – Мохамад, който е прострелян от упор в главата от израелски войник малко преди инцидента, заради който тя в последствие е арестувана, ще остане обезобразен за цял живот. Бел. ред.)

Ахед е израснала в тази среда. Когато я попитах колко пъти ѝ се е случвало да е обгазявана със сълзотворен газ, тя се изсмя, казвайки, че са твърде много, за да ги брои. Тя описа военните щурмове на семейният им дом. Наблюдавах Ахед и братята ѝ, докато те отново и отново гледаха кадри на това как родителите им биват арестувани и как чичо им се гърчи на земята, след като е прострелян.

Много от отговорите ѝ на въпросите ми звучаха като репетирани. “Ние искаме да освободим Палестина. Искаме да живеем като свободни хора. Войниците са тук, за да защитават заселниците и да ни пречат да стигнем до собствената си земя”, ми каза тя. Родителите ѝ изглеждат горди от имиджа ѝ сред анти-окупационните активисти. След арестуването на Ахед, Басем описа дъщеря си като “представител на ново поколение от нашия народ, на млади борци за свобода… Тя е една от многото млади жени, които през идните години ще поведат съпротивата срещу израелското управление”.

Внушенията, че скорошните сблъсъци с войници на Ахед отчасти са били заради включената камера, че майка ѝ изглежда не е имала скрупули да излъчва случващото се в социалните мрежи и че (според израелското обвинение) тийнейджърката е заявила, че “независимо дали е атака с нож, самоубийствен атентат или хвърляне на камък, всички трябва да направят нещо и да се обединят, за да достигне посланието ни до тези, които искат да освободят Палестина”, подсилват усещането, че семейство Тамими и силно политизирано.

Преди четири години един новоизлюпен активист ме уверяваше, че Ахед не се страхува от въоръжените войници, с които се разминава всеки ден. Същевременно виждах едно малко момиче, което е нервно, че го снимат в близост до военна кула, и което – според родителите ѝ – понякога крещи на сън и се събужда с плач.

Опитът на Ахед отразява живота на стотици хиляди деца в Западния Бряг и Газа. Въздействието от такъв брутализиран контекст през детството може да формира нагласи за цял живот. Франк Рони, бивш специалист по защита на децата към Unicef в палестинските територии казва, че е наблюдавал “междупоколенческата травма” на тези, израснали под окупацията. “Продължаващият конфликт, влошаването на икономиката и социалните условия, разрастващото се насилие – всичко това има тежък ефект върху децата”, отбеляза той през 2013 г.

Когато беше на 12, Ахед ми каза, че иска да стане адвокат, когато порасне, така че да може да се бори за правата на палестинците. На 16 тя може би е изправена пред дълга присъда. Какъвто и да е изходът от израелския съдебен процес, изглежда сигурно, че тя ще прекара следващите месеци от така важните за формирането години в затвора, вместо да учи за изпити.

Нейната история не е само за едно дете, а за цяло поколение – всъщност две поколения – живеещи без надежда и сигурност. Трагично е и е непростимо, че същата мрачна перспектива очаква и трето поколение.

Оставете коментар