В категории:Анализи / История / Конфликти / Свят

„Шалом“ за Палестина (Част първа)

Обичайният поздрав на иврит е „шалом“ – „мир“ – и с него евреите се поздравяват, когато се срещат и когато се разделят. Всеки нормален жител на Израел разбира се иска мир. За да се постигне такъв между Израел и Палестина обаче е необходима справедливост, без която няма и не може да има мир. Два народа отчаяно се нуждаят от възобновяването на мирния процес, но какви са шансовете това да се случи и кога? В тази хронология ще проследим както историческите събития от края на XIX век до днес, така и опитите на международната дипломация за разрешаването на арабско-израелския конфликт.

Само няколко часа след прокламацията за създаването на новата държава Израел започва първата от дълга поредица войни – през 1948, 1956, 1967, 1973, 1982 и 2002 година. Чак през 1993 г. с ръкостискането си Ицхак Рабин и Ясер Арафат се поставя началото на мирния процес, който обаче днес изглежда отново безкрайно далечен.

Войните избухват по различни поводи, но причината си остава една и съща – два народа имат стремежи към една и съща територия. Първата война от 1948 г. се дължи на арабския отказ да признае новообявената израелска държава. Във войната от 1956 г. Египет и Израел се оказват въвлечени в един по-голям сценарий, създаден от Франция и Великобритания. Шестдневната война от 1967 г. се дължи на погрешните сметки на участващите арабски страни. Войната от Йом Кипур през 1973 г. е резултат от провала на дипломацията. Инвазията на Ливан през 1982 г. е извършена от израелското правителство по идеологически причини. Поредицата от атаки и контраатаки, достигнали кулминацията си през пролетта на 2002 г. с операцията на Израел „Отбранителен щит“, разбива надеждите за решение на арабско-израелския въпрос.

Когато медиите разказват за арабско-израелския конфликт, обикновено се ограничават до споменаването на основните пет войни, причините за избухването им и последствията от тях. Често журналистическото отразяване е едностранчиво и тенденциозно представя и налага конкретна гледна точка. Такова представяне на нещата не ни помага да получим ясна представа за произхода на най-дългия конфликт в Близкия изток.

В края на XIX век Палестина не е политическа единица (от 1517 г. е част от Османската империя), а е разделена на две административни области – Санджак  Йерусалим и Вилает Бейрут. Не съществуват данни от тогавашни преброявания, но се смята, че жителите са били над 600 000, с преобладаващо арабско население със сунитска мюсюлманска религия.

Междувременно в Европа появата на расистки и националистически доктрини засилва преследването на евреите, което предизвиква масова миграция, по-специално към САЩ. Малка част от емигрантите се заселва в Палестина, смятана за земя на техните предци. Тук се ражда движението Чибат Цион („Любов към Цион“), което през десетилетието 1880-1890 довежда до създаването на първите еврейски колонии, частично финансирани от барон Едмънд Ротшилд: Ришон ле Цион, Петах Тиква и Реховот близо до Яфа и Рош Пина в Галилея. Това е началото на завръщането на евреите в Палестина.

Главният идеолог и организатор на политическия ционизъм е Теодор Херцел, който публикува през 1896 г. своята книга „Дер Юденщат“ („Еврейската държава“) в отговор на нарастващия европейски антисемитизъм. Подзаглавието описва труда му като „опит за модерно разрешение на еврейския въпрос“. На следващата година в Швейцария, в Базел, се провежда първият ционистки конгрес, на който се оформя намерението да се създаде „национален дом“ на евреите в Палестина.

Арабският национализъм се ражда в отговор на турската революция от 1908 г., когато властта преминава в ръцете на движението на младотурците „Единство и прогрес“, в чиято програма се утвърждава турският характер на Османската империя. Оттогава въпросът за автономията става от все по-голямо значение за арабските елити. Арабският национализъм е още в началната си фаза и черпи вдъхновение от миналото, когато Близкият изток е бил в центъра на световната цивилизация.

Британците подклаждат зараждащия се арабски национализъм, разчитайки на него в навечерието на Първата световна война. Арабското въстание (1916-1918 г.) избухва, след като Съюзниците обещават пълна независимост на арабите, ако се изправят срещу Османската империя.

В същия период, на 2 ноември 1917 г. излиза Балфурската декларация, в която се обявява, че:

„Правителството на Негово величество приветства създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ…“

Противоречието между тези две обещания е очевидно.

След победата над Турция Великобритания получава мандат от новосъздадената Лига на нациите, която ѝ поверява контрола над Палестина. През 1920 и 1921 г. арабите бурно протестират срещу заселването на евреите и срещу британското правителство. За да охлади духовете, през 1922 г. колониалният министър Уинстън Чърчил издава меморандум, ограничаващ ционистките амбиции. Нарастването на еврейското население обаче не спира: през 1922 г. в Палестина има 83 790 евреи от 752 048 души население, през 1929 г. те стават 156 481 от 992 559 души. През същия период, при все ограниченията на британския мандат, са закупени много земи, изградени са много структури като училища и болници, и най-важното, създадена е първата форма на еврейско управление, наречена Еврейска агенция за Палестина, в която работи Давид Бен Гурион. От арабска страна няма подобно развитие поради вътрешни конфликти.

Относителното спокойствие е прекъснато през 1928 г., когато в Йерусалим отново избухва насилие. Избухналите размирици причиняват смъртта на 116 араби и 133-ма евреи. Британците създават две комисии, които да преформулират политическата линия на Великобритания. Комисията под председателството на Джон Хоуп Симпсън изразява позицията, че територията позволява заселването  на най-много още 20 хиляди евреи. Препоръката на Хоуп Симпсън предизвиква гняв сред ционистите. Вероятно поради тази причина през февруари 1931 г. британският премиер Рамзи Макдоналд заявява, че правителството не възнамерява да забранява емиграцията на евреите. Изглежда, че ситуацията се е стабилизирала.

През 1933 г. евреите започват да изоставят Европа в резултат на антисемитизма на Хитлеристка Германия, Полша и Румъния. Поради ограниченията, наложени от Съединените щати, миграцията се насочва към Палестина и, противно на случващото се дотогава, главно към градовете – Тел Авив, Йерусалим и Хайфа. Еврейското население през 1936 г. достига 370 483-ма души от общо 1 336 518 души население. Тази нова миграционна вълна провокира Арабското въстание от 15 април 1936 г. Кралската комисия за Палестина, на която се възлага да намери решение, обявява, че има несъвместимост между арабската култура, смятана за азиатска, и еврейската, смятана за европейска, и формулира предложение за разделяне на Палестина. Хаим Вайцман, който по-късно ще стане първият президент на държавата Израел и който по онова време се радва на огромен престиж в Световната ционистка организация, напълно подкрепя тази идея, макар че не всички ционисти са съгласни. Твърдата опозиция на арабите обаче принуждава британското правителство да отмени предложението за разделяне, което в крайна сметка ще бъде изпълнено десет години по-късно.

С намерението да си гарантира благоволението на арабите и по този начин достъп до петрола на Близкия изток, само няколко седмици преди избухването на Втората световна война тогавашният британски колониален министър Малкълм Макдоналд заявява, че след 10 години цяла Палестина ще стане независима и че имиграцията на евреите ще бъде ограничена до 75 хиляди души. Въпреки очевидната отстъпка, лидерът на арабския бунт Хадж Амин решава да се присъедини към Германия на Хитлер, нанасяйки по този начин сериозна вреда на палестинската кауза.

Протест на евреи в Йерусалим срещу ограничаването на имиграцията, 1939 г. Източник: Wikipedia

Междувременно в Германия нацистите насърчават емиграцията на евреите; впоследствие  извършват гетоизацията, и в крайна сметка стигат до „окончателното решение на еврейския въпрос“ – масовото унищожение на евреи в Холокоста. Великобритания изглежда безразлична към ужасната трагедия и продължава да ограничава достъпа на евреите до Палестина, сред които все повече се налага идеята, че единственият начин да се гарантира сигурността им е създаването на еврейска държава. За тази цел отбранителните сили на еврейската паравоенна организация Хагана започват да трупат оръжия. Две други въоръжени организации имат същата идея – Иргун Цевай Леуми (Национална военна организация) и Лехи (Бойци за свободата на Израел), въпреки че по принцип са в конфликт с Хагана. През февруари 1944 г. Иргун обявява война срещу британския мандат.

В Съединените щати американските евреи, които контролират значителна част от американската икономика и имат силна политическа тежест, осигуряват подкрепа за каузата на ционизма от самото начало. На 31 август 1945 г. политически и лични съображения карат американския президент Хари Труман да поиска от британското правителство да издаде сто хиляди имиграционни сертификата, като заявява, че:

„Никой друг въпрос не е толкова важен за хората, които са преживели ужасите на концентрационните лагери.“

Британците отказват и това става причина за въоръжено въстание на 1 октомври 1945 г., в което трите групи – Хагана, Иргун и Лехи – си сътрудничат в Единното еврейско съпротивително движение. Британците, намиращи се в голямо затруднение, започват да търсят политическо решение. През ноември 1945 г. е създадена англо-американска разследваща комисия, чиито заключения не се харесват на нито една от заинтересованите страни.

Атентатът от 22 юли 1946 г. в хотел „Цар Давид“ ускорява края на британския мандат. Междувременно ционистите, макар и не с единодушие, изоставят идеята за обща държава („Програмата Билтмор“, май 1942 г.) и предпочитат разделянето на територията, основаващо се на „установяването на жизненоважна еврейска държава в задоволително голяма част от Палестина“. Към същото решение се ориентира и американското правителство под натиска на американските ционисти. Лондонската конференция от септември 1946 г., макар и без да излиза с окончателно решение, също предвижда възможност за разделяне, което обаче решително се отхвърля от арабите.

Сградата на хотел „Цар Давид“ след атентата, организиран от ционистката паравоенна групировка Иргун. Източник: Wikipedia

С „Декларацията Йом Кипур“ от 4 октомври 1946 г. американският президент Труман открито се обявява за разделяне на територията и създаване на еврейска държава. Британците, обратното, се обявяват за обща държава: на 7 февруари 1947 г. те предлагат до пет години независимост на страната, с еврейска и арабска част с широка автономия. Но дори това предложение бива отхвърлено и проблемът се прехвърля към Организацията на обединените нации.

С намерението най-сетне да се открие решение, бива създаден Специален комитет на ООН за Палестина (UNSCOP). Този комитет трябва да изготви предложения за бъдещето на Палестина и да ги представи пред Общото събрание на 1 септември 1947 г. Великите сили и арабските страни, които също имат свои интереси, не са допуснати в него. За членове на Комитета са избрани следните държави: Перу, Уругвай, Гватемала, Швеция, Холандия, Чехословакия, Югославия, Канада, Австралия, Индия и Иран.

Докато евреите си сътрудничат напълно с Комитета, Върховният арабски комитет допуска голяма грешка, решавайки да го бойкотира, защото вярва, че Комитетът действа срещу тях. Ционистите, чрез двамата опитни държавници Давид Хоровиц и Аба Ебан, наблягат на две основни точки: премахването на британската администрация и разделянето на Палестина. Самите британци, принудени от антисемитските демонстрации на собствената си територия, искат да се откажат от мандата си върху Палестина. Специалният комитет на ООН за Палестина с единодушие гласува за края на британския мандат.

Голяма част от Комитета подкрепя и разделението. Подготвеният план се основава на следния принцип:

„Претенциите върху Палестина както на арабите, така и на евреите са уважителни, но несъвместими, и между предложените решения разделението гарантира най-реалистичното и осъществимо споразумение“.

Според предложението на UNSCOP, арабската държава трябва да бъде разделена на три отделни зони: крайбрежна ивица от Рафах до Газа, Галилея на север и вътрешността на страната, включително градовете Наблус, Хеброн и Беер Шева. Еврейската държава пък трябва бъде непрекъсната и да включва голяма част от крайбрежието, включително Тел Авив и Хайфа, пустинята Негев на юг и долините Израел и Хула на север. А Град Йерусалим трябва да се превърне в град с международен статут под управлението на Организацията на обединените нации. Освен това Комитетът препоръчва икономически съюз на Палестина с разделение на приходите и общо управление на парите, митниците и комуникационната мрежа. Британското правителство се обявява против разделителния план, който е „толкова очевидно несправедлив спрямо арабите“ (повечето територии, определени за еврейската държава, са предимно с арабско население). Палестинските лидери пък отхвърлят изцяло принципа на разделение. На евреите, разочаровани заради Йерусалим, им се предлага държава, гарантирана от най-високата международна институция – Общото събрание на ООН.

Планът за разделяне на Палестина от 1947 г. Източник: Wikipedia

За да се намали арабското население, присъстващо в бъдещата еврейска държава, град Яфа се присъжда на арабската държава. С тази промяна планът на UNSCOP е гласуван на 25 ноември 1947 г. и получава 25 гласа „за“ срещу 13 „против“, като не постигна необходимия за одобрение кворум от две трети. След дейна кампания на американския президент Труман, която осигурява гласовете на други 8 държави – Гърция, Хаити, Китай, Еквадор, Либерия, Ходурас, Парагвай и Филипините, – Резолюция 181 бива одобрена от Общото събрание на 29 ноември 1947 г. с 33 гласа „за“ срещу 13 „против“ и 10 „въздържали се“. Одобряването на разделението всъщност предизвиква жестока недекларирана гражданска война, в която британското правителство решава да не се намесва. На 9 януари 1948 г. е създадена комисия, която да контролира изпълнението на плана за разделение. Комисарите обаче са възпрепятствани от британците да влязат в Палестина и това определя края на самия план.

На 14 май 1948 г. свършва британският мандат в Палестина и е обявена Декларацията за независимост на държавата Израел, отворена за всички евреи и гарантираща правата на всички свои граждани, независимо от тяхната раса и религия. Хаим Вайцман става президент, а Бен Гурион – министър-председател. Моментално идва признанието от страна на Съединените щати и Съветския съюз. Няколко часа след обявяването, на 15 май 1948 г., Арабската лига „влиза“ в Палестина и така започва първата арабско-израелска война.

Към втора част

Оставете коментар