В категории:Свят

Първата палестинска интифада все още е модел за масова съпротива

Действията на Доналд Тръмп сложиха окончателен край на претенцията, че САЩ са неутрален посредник в израело-палестинския конфликт. Уроците от първата интифада показват, че пътят напред вероятно е в самостоятелните масови движения, основани на демократичност и равенство

Решението на Тръмп за Йерусалим предизвика масови протести в Палестина и по света Източник: cetusnews.com

Сара Азиза, The Nation

На 6 декември, обграден от коледната украса в Белия дом, Доналд Тръмп обяви, че Съединените щати признават Йерусалим за столица на държавата Израел. Този ход предизвика гнева на мюсюлманския и арабския свят, както и на много други, които се страхуват, че решението ще е последният пирон в ковчега на и без това разсипания „мирен процес”. Улиците в Западния бряг, Газа и Източен Йерусалим се изпълниха с протестиращи палестинци, които се сблъскаха с израелските войници, използващи сълзотворен газ и гумени куршуми.

Предстои да видим дали първоначалният изблик на гняв ще доведе до по-продължителна съпротива. Докато регионални лидери порицават хода на Тръмп, местните активисти се опитват да оформят последователен отговор насред цялото политическо разочарование. В много отношения събитията от началото на този декември наподобяват друг критичен момент за окупираните територии точно преди 30 години.

На 8 декември 1987 г. израелски военен камион се сблъсква с автомобили, превозващи палестински работници в един от бежанските квартали на Газа. Четирима палестинци загиват, а други десет са ранени. В рамките на часове улиците на Газа се изпълват с протестиращи в спонтанен изблик на гняв след две десетилетия на окупация. На следващия ден израелски войник застрелва протестиращ палестинец, с което без да иска дава искрата за първата интифада – масов, предимно ненасилствен бунт, който скоро се разпростира из окупираните територии.

Това е момент на забележително революционно единство, включващо стотици хиляди обикновени палестинци – насочвани много повече от местни лидери, отколкото от живеещите в изгнание лидери на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Един от първите такива местни организатори, както и един от най-безстрашните, е Наила Аяш. Тази млада жителка на Газа се превръща в политически организатор и повежда хиляди други палестинки в борбата за освобождение.

Тридесет години по-късно тя е главен герой на новия документален филм на бразилския режисьор Джулия Баха – „Наила и въстанието”. Във филма се разглежда по-малко познати истории на жените активисти от интифадата и на палестинските масови организации, чиято сила днес е избледняла.

Подобно на предишните си, отличени с награди филми („Будрус”,Моят квартал), Баха разказва по-голяма история чрез личните преживявания на отделни хора. Филмът започва с кадри как Наила седи до своя син Маид и разглежда семейния албум със снимки. Двамата се спират на снимка на момчето от първият му рожден ден – 22 февруари 1989 г. „Това беше преди цял живот”, спомня си тя, докато се радва на снимката на усмихващото се бебе. Тя обаче не казва нищо за по-мрачната реалност на онази година: задържането ѝ в израелски затвор, нарастващите жертви на интифадата и принудителното изгнаничество на съпруга ѝ в Египет. Тези подробности се разкриват по-късно във филма. Паралелните разкази за семейството на Аяш и интифадата демонстрират взаимното преплитане на политическото и личното, което е определящо за живота на палестинците под окупация.

Наила е идеалният главен герой. Архивни кадри я показват седнала на маса заедно с някои от първите организатори на интифадата. Тя и съпругът ѝ Джамал изиграват ключова роля за формирането на мрежата от местни палестински организации в началото на 1988 г. Тъй като ООП е в изгнание, тези месеци бележат рядък момент, в който съпротивителните действия се определят от общностите. Нещо, за което може да се каже, че не се е повтаряло оттогава.

„За пръв път ние не чакахме инструкции от лидерите навън”, спомня си Захира Камал, друг дългогодишен активист и участник в онези събития. Тридесет години по-късно споменът за това още предизвиква блясък в очите ѝ.

Снимките на други активисти от онова време разкриват подобен революционен дух. В онези шеметни дни организаторите чувстват, че техният порив за самоопределение, след изглеждащата безкрайна двудесетилетна окупация, е предопределен да успее. Седмиците се превръщат в месеци и съпротивата не се пречупва – за ужас и недоумение на израелския режим, който по онова време администрира както Западния бряг, така и цяла Газа. Изненаданите израелски войници прибягват до смъртоносна сила и масови арести. Международните медии излъчват кадри на невъоръжени протестиращи, изправени срещу армейски части, а зрителите са скандализирани от бруталното отношение на израелските войници към цивилните.

До края на първата интифада около 1200 палестинци са убити, сред тях над 200 деца, а 120 хил. са ранени. Над половин милион са арестувани. Но дори това страдание подхранва страстта на организаторите като Наила, които са убедени, че светът със сигурно ще осъзнае справедливостта на палестинската кауза. По думите не една от сподвижничките на Наила: „Ние се намирахме на пътя към свободата”.

Дете срещу танк – един от символните образи на палестинската съпротива

За жените тази битка е имала два фронта. Макар от самото начало да участват активно в бунта, жените сe се сблъскват с огромни препятствия от страна на сънародниците си мъже. „Жените участват в борбата за освобождение от много време, но ролята им бе ограничена. Някои хора не искаха жените да участват в общите групи за съпротива”, разказва Камал. Срещайки съпротивата от своите братя, палестинските жени създават отделни женски комитети. Често събиранията използват като претекст „женски” дейности като шиене и гледане на бебета, но както си отбелязва друга активистка – Наима ал-Шейх Али: „това беше прикритие. Реално всичко бе с цел политическо организиране”.

Тези групи придобиват все по-влиятелна роля, тъй като в резултат на израелските репресии стотици мъже лидери се оказват в затвора или в изгнание. Архивните кадри показват работата на ръководени от жени кооперативи, произвеждащи палестински алтернативи на бойкотираните израелски стоки. Жени активисти също така създават алтернативни „класни стаи” в частни домове или на открито, след като Израел налага затваряне на палестинските училища. Други жени ръководят клиники или курсове за придобиване на професионални умения. „Женските комитети и синдикати водеха организацията вместо обичайното управление. Ние се грижехме за всичко”, спомня си друга активистка.

Израелската държава забелязва способността на тези комитети и синдикати да заобикалят израелската власт, в отговор на което криминализира участието в подобни организации. Участието в срещи на тези групи носи заплаха от присъда до десет години. Жените не са пожалени от репресиите – малко след като ражда сина си, Наила е арестувана. Съпругът ѝ Джамал е депортиран заради политическата си дейност още преди раждането, така че бебето остава на грижите на техни роднини.

Другарите на Наила започват агресивна кампания от името на детето, като в крайна сметка израелските власти и дават избор: да се събере със сина си в затвора, или да напълно да се откаже да го вижда. Тя избира второто, в резултат на което шестмесечното бебе прекарва близо половин година като единственото дете в женския затвор. Така сина на Наила се превръща в неочакван източник на утеха за останалите задържани жени, страдащи, че са далеч от собствените си деца. В един от най-тихите моменти на документалните филм бившите затворнички си спомнят болката от отделянето от децата си – напомняне, че зад хаоса по улиците и революционната страст пулсират животите на хиляди реални хора. „Всички си представяхме, че той представлява собственото ни дете, надпреварвахме се да го държим”, спомня си една от бившите затворнички.

Междувременно съпротивата продължава, като се стига до няколко забележителни моменти на сътрудничество между жени активисти от Израел и Палестина. „Искахме да отправим призив от едни жени към други – как можеш да стоиш безучастен, когато се случва нещо такова”, спомня си израелската журналистка Рони Бен Ефрат. Тези настроения се виждат и от текстове, писани от Наила по онова време, в които тя призовава израелските жени „да удвоят усилията си” за да могат синовете им някои ден да съжителстват.

Наила е освободена малко след първия рожден ден на сина ѝ и се съсредоточава върху личната си битка да получи разрешение от израелското правителство да пътува в чужбина, за да може да се събере с мъжа си Джамал. В крайна сметка семейството успява да се събере в Кайро, но това е помрачено от реалността на тяхното изгнание. „Радостта ни не беше пълна – искахме да сме щастливи в дома си, в своята страна”, заявява тя.

В Палестина перспективите пред съпротивата също стават по-мрачни. С навлизането на интифадата в четвъртата ѝ година, борбата на палестинците става все по-сложна заради намесата на световните сили. На първо място това са Съединените щати, които обещават да удвоят усилията си за разрешаване на израело-палестинскяи въпрос в замяна на подкрепа на арабските страни за първата война в Залива. Представяйки правителството си като „неутрален посредник”, президентът Джордж Буш-старши организира мирната конференция в Мадрид заедно със съветския президент Михаил Горбачов. На нея са покани представители на Израел, Египет, Сирия и Ливан, както и съвместна йорданско-палестинска делегация.

За Налия и нейните съратници тази преговори, организирани далеч от центровете на съпротива, представляват узурпиране на ролята на палестинските масовите движения. Тъй като вниманието на света се премества към международните преговори, местните палестински лидери – включително някои жени като доктор Хана Ашрави – правят доблестни опити гласът им да се чуе.

В крайна сметка обаче споразуменията от Осло през 1993 г – плод на тайни преговори без участието на местните палестински организации – потвърждават една нова, категорична реалност. Те се свежда до възраждането на ООП, която е нетърпелива да получи политическа легитимация дори с цената на истинския демократичен процес. „Как можеше ООП да проведе преговори без нашето присъствие”, чуди се активиската Али на фона на прочутите кадри от ръкостискането в Кемп Дейвид.

Ръкостискането между Ицхак Рабин и Ясер Арафат в Кемп Дейвид не донесе нищо за обикновените палестинци

Документалният филм набляга на тези горчиви моменти, в които главните герои си спомнят онези моменти, в които са били по-млади и пълни с надежда. Те обаче е трябвало да се изправят пред политическите развитие, които в крайна сметка провалят добрите им намерения и затягат още повече окупацията. След 25 години Камал коментира случилото се без илюзии: „Когато сравняваш какво предлагахме ние и какво произлезе от Осло, равносметката е тъжна… Получихме много по-малко, отколкото бе предложено на масата за преговори”, заявява тя. (Споразуменията осигуряват фасаден мир и слагат край на интифадата, като същевременно позволяват окупацията да продължи  незаконните  в палестинските територии да бъдат разширявани).

В новата обстановка жените отново са притискани по два фронта. След Осло много лидери мъже се връщат от изгнание, за да изградят палестинската власт – и в този процес преобръщат много от социалния прогрес, извоюван от жените по време на интифадата. „Жените бяха завоювали много, но се приемаше, че мъжете ще се върнат и просто ще възстановят позициите си, а жените трябва да отстъпят”, разказва Камал. „Те на практика ни казаха: вашата роля е изпълнена. Много от нас предпочетоха да се оттеглят, защото виждаха, че това, което се случва с новата палестинска власт всъщност не е нещо наше”, спомня си друга активистка.

Наила и нейните другарки се опитват да се организират и да се противопоставят на това узурпиране, но с малка полза. В края на документалния филм надделява чувството за пропуснати възможности. „Преговорите бяха победа за Израел. Не трябваше да прекратяваме интифадата, докато исканията ни не бъдат изпълнени”, заявява една от съратничките на Наила. В други коментари се усеща нотка оптимизъм. „Ние няма да замълчим. Ще прехвърляме щафетата на борбата от едно поколение на друго, докато получил правата си”, казва Али.

Филмът завършва с архивни кадри на Наила от първите дни на съпротивата, в които тя говори от подиум за нуждата Палестина да се освободи както от окупацията така и о половата дискриминация.

Днес недоволството на палестинците е с три десетилетия по-дълбоко, а те продължават да чакат реализацията на тези идеали. Последните груби, явно партизански действия на Тръмп слагат окончателен край на претенциите на САЩ да са „честен посредник”. В същото време годините на инерция, корупция и съучастничество от страна на палестинската власт са унищожили вярата на много палестинци в собственото им правителство. Истории като тази на Наила напомнят, че има и друг възможен път: на ненасилствена съпротива, водена от самостоятелни, демократични общности, основани на равенство. Това може би е и единственият възможен път напред.

Оставете коментар