В категории:Икономика

Какво не ни казват за капитализма?

Въпреки собствената си история, богатите страни карат развиващите се да се отворят и да изложат икономиките си на цялата мощ на глобалната конкуренция, възползвайки се от условията, договорени в замяна на чуждестранната помощ и на заемите от международните финансови институции, които те контролират (като МВФ и Световната банка), както и от идеологическото влияние, което упражняват чрез интелектуалната си доминация. Налагайки политики, които самите те не са използвали, когато са били развиващи се страни, те всъщност казват на днешните развиващи се страни: „Слушай какво казвам, не върши каквото съм правил“.

Екипът на „Барикада“ ще подари копие от икономическия бестселър „23 неща, които не се казват за капитализма“ на южнокорейския икономист Хаджун Джанг на един от своите читатели. УЧАСТВАЙТЕ В ТОМБОЛАТА – ТУК!


„Държавата е лош стопанин! Нейната роля в икономиката трябва да бъде сведена да минимум. Само невидимата ръка на пазара може да донесе икономическо развитие“.

В тези три прости изречения е събрана почти цялата „мъдрост“ на икономическата доктрина, която властва в България (но далеч не само тук) през последните вече близо 30 години. Политическите фигури може и да се сменят, но схващането за ролята на пазара във всички форми на обществени взаимоотношения е онова, което многократно е обединявало през годините сини, червени, жълти, лилави и други.

Проявленията на сляпата (или умишлено „стимулирана“) вяра във величието на „невидимата ръка на пазара“ са навсякъде около нас, а макар и трудно, в последно време започваме да забелязваме негативните ефекти от тази вяра – най-вече в болезнени сфери като здравеопазването и образованието.

Писмо от Уганда или какво не ни казват за капитализма на свободния пазар?

И ако у нас процесите се случват бавно, а значимите икономически дебати и произтичащите от тях промени на курса да достигат до границите ни с поне няколко години закъснение, то консенсусът около вездесъщата и неоспорима положителна роля на изцяло отворените пазари отдавна е разбит на Запад. И уви – не само там, както личи от тазгодишната мемориална лекция в Уганда, която се организира в памет на Джоузеф Мубиру – първият управител на местната централна банка през 60-те години. Той е свален от поста през 1971 година, когато властта след военен преврат превзема диктатора Иди Амин. По-късно Мубиру изчезва, като се счита, че е убит от хората на Амин.

Макар да касае малка част от темата за ролята на свободния пазар – доколко чрез политика на изцяло отворен пазар една развиваща се икономика може да издържи на конкуренцията на мощна конкуренция, изявлението на лектора по икономика от Университета в Кеймбридж Хаджун Джанг в Уганда в началото на декември поставя редица важни въпроси. В далеч по-голяма цялост дебатът за съвременната икономическа система се води от Джанг в неговите книги – като например „Да ритнеш стълбата“, „Лошите самаряни“ или „23 неща, които не ви казват за капитализма“, последната от които е преведена и на български.

Хаджун Джанг по време на лекцията в Уганда. Снимка: Observer.ug

Според него, правителството никога не трябва да оставя на пазара да определя пътя за растежа, особено когато страната е все още в ранен етап на своето развитие. Корейският икономист е категоричен, че почти всички днешни богати страни, с няколко малки изключения, не са отворили напълно своите пазари, а вместо това са играли активна роля за значителен период от време, който да им позволи да развият своите икономики, преди да се впуснат в конкуренция с големите риби. Вместо това, държавата трябва да защити местната икономика от „смъртоносната“ за тях конкуренция на вече развитите страни.

Джанг настоява, че развитите страни, които днес най-шумно проповядват идеологията на напълно свободния пазар, никога не са изповядвали такава политика, когато все още са се развивали. Вместо това, посочва той, те са увеличавали митата, за да се пазят от чуждестранната конкуренция. Също така са ограничавали вноса на луксозни стоки и са насърчавали този на необработени суровини и капиталови стоки.

Обяснявайки онова, което той нарича „да ритнеш стълбата“, Джанг твърди, че е иронично как днес богатите страни казват на бедните да правят нещо, което те не са правили преди. „Държавната собственост дава силен старт на индустриализацията на Германия и Япония“, подчертава той.

„В случая на Уганда, се случи точно обратното, което може би обяснява защо страната не е успяла да постигне особено развитие. Правителството седна на задната седалка, продавайки държавни предприятия и оставяйки на пазарите да определят пътя на икономиката. Това беше предписанието, дадено от Световната банка и Международния валутен фонд за страната в началото на 90-те години на миналия век в условия на либерализация. На страната беше казано, че има нужда именно от това, за да се развие. Ключови предприятия като държавната търговска банка и други субекти бяха предадени на частния сектор“. Да ви звучи познато?

Изданието допълва, че наскоро президентът на страната се оплаква от високите лихвени проценти и нарича грешка фактът, че правителството е продало държавната банка. „Страни като Тайван и Южна Корея, които бяха на същото равнище на развитие като Уганда през 60-те години на миналия век, са се развили до ниво, което Уганда още преследва – тези страни не отвориха просто така своите икономики. Всъщност, те се отварят стратегически там, където са сигурни, че могат да се конкурират благоприятно с останалите или там, където са се нуждаели от нещо – като например лекарства – които не са произвеждали по онова време“, пишат от Observer.ug.

„Дори когато средните им митнически ставки не са били толкова високи, днешните богати страни често са осигурявали висока степен на защита за определени стратегически индустрии“, подчертава още Джанг. „В САЩ държавните предприятия представляват само около 1% от БВП, но страната има една от най-успешните държавни предприятия в човешката история – само дето не се наричат така. Това са американските военни“, добавя той.

Според Джанг шампионите по свободен пазар Великобритания и САЩ са имали най-високите мита в ранните етапи на своето развитие. Именно митата са инструмент за защита на местната икономика от неблагоприятната чуждестранна конкуренция. Например, през 1820 година, те са били между 45 и 55% за вноса на производствени стоки, а в САЩ е между 35 и 45%.

„Прагматизмът всъщност изисква много висока степен на въображение. Можеш да си истински прагматик само ако успееш да се освободиш от оковите на идеологическите си предразсъдъци, старомодната мъдрост и историческите митове, за да осмелиш да си представиш различно бъдеще“, категоричен е Джанг.

Разбира се, той предупреждава, че не всяка една интервенция ще проработи. Програмите и политиките, които се предприемат, трябва да бъдат добре обмислени и структурирани. Държавната подкрепа не може да бъде безусловна, категоричен е той, но със сигурност между правителството и частния сектор е необходим сериозен диалог. Но преди да стартира диалогът, представителите на правителството и основните политически формации в страната със сигурност се нуждаят от повече въображение, експертиза и разбира се – желание и сила да се освободят от своите предразсъдъци, поне в случаите, когато зад тях не стоят друг вид „стимули“.

Така изглежда родното издание на една от книгите на Джанг, която можете да спечелите от томболата на „Барикада“.

В тяхна помощ, както и в помощ на хората, които ги избират, са част от вече споменатите книги, достъпни и в България. „Обратно на стандартното мнение, постиженията на развиващите се страни в периода на ръководено от държавата икономическо управление са по-добри от постигнатото по време на следващата фаза на ориентирана към свободен пазар реформа. Държавната намеса има няколко забележителни провала, но повечето държави отбелязват много по-бърз растеж при по-справедливо разпределение на приходите и много по-малко финансови кризи в онова „отминало лошо време“, отколкото в периода на пазарни политики. Още повече също така не е вярно, че почти всички богати страни са станали такива благодарение на пазарните политики. Истината е тъкмо противоположната въпреки конкретните нюанси, които следва да бъдат взети предвид. Само с няколко изключения всички съвременни заможни държави, включително Великобритания и САЩ — предполагаемият дом на свободната търговия и свободния пазар, — са забогатели посредством комбинация от протекционизъм, субсидиране и други политики, които днес те не позволяват на развиващите се страни. До този момент единици са онези страни, които са станали богати благодарение на политиките на свободния пазар, и така ще бъде и в бъдеще“, твърди Джанг в своята книга „23 неща, които не ви казват за капитализма“.

Познай държавата

В книгата си Джанг поставя интересна задача пред читателя – без да назовава имената им, изрежда специфики от профила на две държави. И призовава на база на тези специфики да бъдат оценени перспективите за икономическо развитие.

Държава А: Допреди едно десетилетие страната във висока степен е упражнявала протекционистка политика, като средната стойност на митата за промишлени стоки е над 30%. Въпреки намаляването им през последните години все още действат редица важни видими и невидими регулации на търговията. Страната е наложила сериозни рестрикции по отношение на трансграничния поток на капитали, запазила е собствеността си върху банковия сектор, който също е стриктно регулиран и съществуват многобройни ограничения върху придобиването на финансови активи от чуждестранни фирми. Последните се оплакват, че са дискриминирани посредством наложените им специфични данъци и ограничения. В страната не се провеждат избори и корупцията е повсеместна. Нормативната уредба на правото на собственост е неясна и усложнена. По-конкретно, защитата на интелектуалната собственост е твърде слаба, което превръща страната в център на пиратството по света. Има множество държавни предприятия, голяма част от които отчитат огромни загуби, но биват подкрепяни със субсидии и монополът им е гарантиран от държавата.

Държава Б: Търговската политика е буквално най-протекционистката в света през последните няколко десетилетия, като средната стойност на митата е 40-55%. По-голямата част от населението няма право на глас, купуването на гласове и изборната измама са широкоразпространени. Корупцията е неограничена, а политическите партии продават правителствените длъжности на онези, които ги финансират. Държавата не е наела и един-единствен служител в администрацията след провеждане на прозрачна конкурсна процедура. Публичните финанси са рискова сфера с данни за неизплащане на държавни заеми, което отблъсква чуждестранните инвеститори. Въпреки това срещу последните еднозначно се упражнява дискриминация – в банковия сектор чужденците нямат право да заемат ръководни позиции, а чуждестранните акционери не могат дори да упражняват правото си но глас, освен ако не са постоянно пребиваващи в страната. Не съществува закон за конкурентоспособността, което позволява на картелите и на другите форми на монопол да се разрастват неограничено. Юридическата защита на интелектуалната собственост е грубо скърпена, като основен недостатък е отказът да се защити авторското право на чужденците.

„И двете страни са потънали до гуша в практики, за които се предполага, че възпрепятстват икономическото развитие – тежък протекционизъм, дискриминация срещу чуждестранните инвеститори, неубедителна защита на правото на собственост, монополи, несъществуваща демокрация, корупция, отсъствие на меритокрация и т.н. Мислите си, че и двете вървят към катастрофа? Помислете отново“, призовава Джанг.

Държава А от примера на Хаджун Джанг е днешен Китай, а държава Б – САЩ около 1880 година. „Въпреки всички политики и институции, които на пръв поглед като че ли подкопават възможностите му за развитие, Китай е една от най-динамичните и успешни икономики през последните три десетилетия, докато САЩ по онова време е била една от държавите с най-бърз растеж и най-бързо се е превръщала в една от най-богатите страни в света. Оказва се, че икономическите звезди от края на XIX в. (САЩ) и днес (Китай) са следвали рецепти за развитие, почти напълно противоположни на съвременната пазарна ортодоксия“, подчертава корейският икономист.

За да отговори на въпроса как е възможно това и не е ли пазарната доктрина продукт на двувековен успешен опит на днешните заможни държави, Джанг се връща назад в историята, при това по любопитен начин – чрез разказ за лицата от американските долари.

„Мъртвите президенти не говорят“

След като прави уговорката, че не всички политици, чиито образи красят банкнотите са били президенти на САЩ, Джанг хвърля повече светлина върху техните политики. Александър Хамилтън, чийто лик стои върху банкнота от 10 долара, получава тази чест като първият министър на финансите и архитект на съвременната американска икономическа система. „Две години след като става министър на финансите през 1789 г. на възмутително младата възраст от 33 години, Хамилтьн депозира в Конгреса Доклад по въпроса за производството, в който очертава стратегията за икономическо развитие на своята млада страна. В него се настоява, че „производствата, които са в начален стадий на развитие“, каквито са мнозинството в Америка по това време, трябва да бъдат защитавани и поддържани от държавата, преди да могат сами да се изправят на крака. Докладът на Хамилтьн не е само за търговския протекционизъм – той също така настоява за публични инвестиции в инфраструктурата (например изграждането на канали), за развитие на банковата система, за утвърждаване на пазара за държавни облигации, но протекционизмът е самото ядро на стратегията му. Имайки предвид тези негови възгледи, ако беше финансов министър на някоя от развиващите се страни днес, той щеше да бъде жестоко критикуван за еретичните си възгледи от финансовото министерство на САЩ. Вероятно на държавата му щеше да бъде отказан заем от МВФ и Световната банка“, пише Джанг.

Много от лицата от банкнотите не биха издържали теста на финансовото министерство на САЩ днес, твърди Хаджун Джанг. Снимка: pixabay.com

Според Джанг много от останалите президенти, изобразени на доларовите банкноти, също няма да издържат „теста“ на днешните пазарни фундаменталисти. Джордж Вашингтон, чиито лик стои на банкнотата от един долар е човекът, който назначава Хамилтън за финансов министър с ясното съзнание за неговите възгледи. Линкълн, ликът от петдоларовата банкота, също е известен с протекционистките си възгледи, като по време на Гражданската война качва митата до най-високите в исторически план нива. Юлисис Грант, който е на банкнотата от 50 долара, се опълчва на натиска от страна на Великобритания за приемане на споразумение за свободна търговия с думите: „След 200 години, през които Америка извлече от протекционизма всичко, който той може да предожи, тя също ще приеме свободната търговия“.

Джанг дава пример и с двама президенти, които минават за „патронни светци на американския пазарен фундаментализъм“ – Томас Джеферсън и Андрю Джаксън, но дори те не издържат теста. Джеферсън не приема Хамилтъновия протекционизъм, но пък се противопоставя остро на одобрението на последния за патентната система. Джеферсън вярва, че идеите са „като въздуха“ и затове не трябва да бъдат ничия собственост. Едва ли възгледите му биха се харесали на съвременни пазарни икономисти, които поставят сериозен акцент върху патентите и други права върху интелектуалната собственост, подчертава южнокорейският икономист. „По времето на Джаксън средните стойности на митата за промишлени стоки са 35-40%, а също така му се носи славата и на отявлен противник на чуждестранната намеса – когато през 1836-та година той не дава лиценз на полудържавната (втора) Банка на САЩ (20% от нея са собственост на федералното правителство), като една от основните причини е, че тя в „прекалено голяма“ степен е собственост на чуждестранни (предимно британски) инвеститори“, пише Джанг. Колко точно е „прекалено голяма“? Едва 30%.

Авторът призовава читателите да си представят, че днес президентът на някоя от развиващите се страни откаже лиценз на банка, защото 30% от нея са собственост на американците и е категоричен, че това би докарало до припадък чиновниците от финансовото министерство. „Всеки ден десетки милиони американци плащат таксито или си купуват сандвичи с един Хамилтън или Линкълн, вземат рестото си в няколко Вашингтона и нямат представа, че тези политици са гадни протекционисти – същите онези, които по-голяма част от медиите обичат да ругаят, независимо дали са консервативни или либерални. Нюйорските банкери и професорите от Чикагския университет пуфтят недоволно в своите статии, критикуващите приумиците на венецуелския президент, ограничаващи чуждестранната намеса, и ги публикуват на страниците на „Уолстрий Джърнъл“, който се купува с банкнотите с лика на Андрю Джаксън, без да съзнават, че той е бил много по-краен от Чавес“, пише Джанг.

Той е категоричен, че ако президентите от американските банкноти можеха да говорят, те щяха да кажат на американците и на останала част от света, че политиките, които техните наследници се стремят да наложат днес, са самата противоположност на онова, което самите те са правили, за да превърната една второразрядна аграрна икономика, зависима от робския труд, в най-великата индустриална сила в света.

„Слушай какво казвам, а не върши каквото правя“

Когато им се напомня протекционисткото минало на САЩ, пазарните икономисти обикновено използват аргумента, че страната е успяла въпреки, а не благодарение на протекционизма, обяснява Джанг. „Те твърдят, че тя така или иначе е била обречена на бърз растеж тъй като е изключително добре снабдена с природни ресурси и разполага с много силно мотивирани и работливи имигранти. Също така се твърди, че големият вътрешен пазар до известна степен смекчава негативните последици от протекционизма, допускайки известна конкуренция между фирмите. Проблемът на подобен отговор обаче е, че колкото и съществени да са тези факти, САЩ не е единствената страна, пожънала подобни икономически успехи при наличието на политики, противоречащи на пазарната доктрина. Всъщност, според Джанг, повечето от съвременните заможни държави са успели благодарение на подобни политики“, настоява той.

Джанг пише още, че САЩ може и да са извлекли полза от огромния си вътрешен пазар, но какво можем да кажем за малката Финландия или Дания? А ако се вярва, че САЩ са успели благодарение на изобилието от природни ресурси, как да обясним успеха на страни като Корея и Швейцария, които на практика не разполагат с такива? Ако имиграцията е положителен фактор за САЩ, какво можем да кажем за всички останали страни – от Германия до Тайван, които губят част от най-ценните си граждани, защото те заминават за САЩ и други страни от Новия свят? Аргументът за „специалните условия“ просто не работи, настоява Хаджун Джанг.

И продължава с примерите от историята. „Великобритания, страната, за която мнозина смятат, че е изобретила свободната търговия, изгражда просперитета си въз основа на политики, подобни на онези, които Хамилтън утвърждава. Това не е съвпадение. Макар Хамилтън да е първият, който изказва в теоретичен вид аргумента за „производствата в начален стадий на развитие“ много от неговите политики са заимствани от Робърт Уолпол, първия британски министър-председател, ръководил страната между 1721 и 1742 г. В средата на XVIII в. Великобритания се насочва към производството на вълна, високотехнологично производство, което по това време се развива главно в Ниските земи (днешна Белгия и Холандия), с помощта на високи мита, субсидии и други форми на подкрепа, които Уолпол и неговите наследници осигуряват на местните производители. Тази индустрия скоро се превръща в основен източник на печалби от износ, което пък дава възможност на страната да внася храни и суровини, необходими за стартирането на Индустриалната революция в края на XVIII и началото на XIX век. Великобритания възприема свободната търговия едва през 60-те години на XIX в., когато нейното индустриално господство е абсолютно. Точно както САЩ е страната с най-изявена протекционистка политика в света през по-голямата част от периода ѝ на възход (от 30-те години на XIX в. до 40-те години на XX в.), Великобритания е една от страните с най-изявена протекционистка политика по време на нейния икономически разцвет (от 20-те години на XVIII в. до 50-те години на XIX в.).“

„На практика всички днешни богати страни използват протекционистки мерки и субсидиране, за да разгърнат промишлеността си, когато тя все още прохожда. Много от тях (особено Япония, Финландия и Корея) също така сериозно ограничават чуждите инвестиции. Между 30-те и 80-те години на XX в. Финландия класифицира всички предприятия, които са повече от 20% чужда собственост, като „опасни“. Няколко от тези държави (най-вече Франция, Австрия, Финландия, Сингапур и Тайван) използват държавни предприятия, за да наложат ключови производства. Сингапур, който е известен със своите политики за свободна търговия и благоприятна среда за чуждестранни инвестиции, генерира над 20% от националния си продукт чрез държавни предприятия, докато средната стойност в международен план е около 10%. Днешните богати държави също така не са защитавали особено добре, дори никак, интелектуалната собственост – в много от тях е било законно да се патентова чуждо изобретение, ако създателят му е гражданин на друга държава“.

Както споменава и в лекцията си в Уганда, от правилото има и изключения, признава коректно Джанг. „Холандия, Швейцария (до Първата световна война) и Хонконг не прилагат особено протекционистка политика, но дори те не следват днешните ортодоксални доктрини. Настоявайки, че патентите са изкуствени монополи, които противоречат на принципа на свободната търговия (аспект, който странно защо повечето пазарни икономисти днес пропускат), Холандия и Швейцария отказват да ги защитават до началото на XX в. Макар и без да изхожда от подобни принципни мотиви, Хонконг доскоро имаше лошата слава на страна, която нарушава правото на интелектуална собственост дори в по-голяма степен от споменатите по-горе. Обзалагам се, че познавате някого, – или поне имате приятел, който познава някого – който си е купил пиратски софтуер, фалшив ролекс или „неоригинална“ тениска „Калвин енд Хобс“ тъкмо от Хонконг“, пише Джанг.

Може би предложеният исторически преглед ви се струва контраинтуитивен, тъй като многократно сте чували, че пазарните политики са най-доброто за икономическото развитие и е странно как повечето от днешните държави могат да прилагат обявени за вредни политики като протекционизма, субсидирането, регулациите и държавната собственост върху производството и въпреки това да са богати? Отговорът на Джанг е прост: тези „лоши“ политики всъщност са добри в контекста на онзи етап на икономическо развитие, на който тези страни са се намирали.

Корицата на оригиналното издание на книгата, българското издание на която можете да спечелите с играта на „Барикада“.

„На първо място трябва да споменем аргумента на Хамилтън за производствата в начална фаза на развитие. По същата причина, по която изпращаме децата си на училище, а не ги караме да се конкурират с възрастните на пазара на труда, развиващите се страни трябва да защитават и укрепват своите производства, преди те да придобият качества, позволяващи им да се конкурират на световния пазар без чужда помощ. Второ, на по-ранните етапи на развитие пазарите не функционират особено ефективно поради ред фактори – лош транспорт, неефективен информационен обмен, малък размер на пазара, което улеснява манипулациите от страна на големите клечки и т.н. Това означава, че държавата трябва да регулира пазара по-активно и понякога дори преднамерено да създава нови пазари. Трето, на подобен етап на развитие самата държава трябва да извършва много дейности през притежавани от нея предприятия просто защото не съществуват достатъчно много качествени частни фирми, които да са в състояние да поемат мащабни и рисковани проекти“, подчертава Джанг в своята книга.

Корейският лектор в Кеймбридж обобщава, че въпреки собствената си история, богатите страни карат развиващите се да отворят границите си и да изложат икономиките си на цялата мощ на глобалната конкуренция, възползвайки се от условията, договорени в замяна на чуждестранната помощ и на заемите от международните финансови институции, които те контролират (като МВФ и Световната банка), както и от идеологическото влияние, което упражняват чрез интелектуалната си доминация. Налагайки политики, които самите те не са използвали, когато са били развиващи се страни, те всъщност казват на днешните развиващи се страни: „Слушай какво казвам, не върши каквото съм правил“.

Отминалите лоши времена

Според Джанг обикновено ако някой посочи историческото лицемерие на богатите страни, защитниците на свободния пазар отвръщат: „Добре, протекционизмът и другите интервенционистки политики може и да са вършили работа в Америка от XIX в. или в Япония от средата на XX в., но развиващите се страни не са ли се издънили сериозно, когато са ги изпробвали през 60-те и 70-те години на XX в.?“ Не е задължително онова, което е било ефективно в миналото, казват те, да е такова и днес.

„Истината е, че развиващите се страни съвсем не са се справяли толкова зле в онези „отминали лоши времена“ на протекционизъм и държавна намеса. Всъщност икономическият им растеж през този период е много по-голям от растежа, който са постигнали от 80-те години насетне след по-голямото отваряне и дерегулация. От 80-те години освен нарастващото неравенство повечето развиващи се страни са преживели значително забавяне на растежа. Доходът на глава от населението в развиващия се свят пада от 3% годишно за периода на 60-те и 70-те години на 1,7% в периода 1980-2000 г., когато се прилагат най-много пазарни политики. В началото на XXI в. наблюдаваме възход на растежа, при който той достига 2,6% за периода 1980-2009 г., но това се дължи главно на бързия растеж на Китай и Индия – два гиганта, които макар да либерализират политиките си, не възприемат неолиберализма“, посочва Джанг.

Същевременно растежът в зоните, които правоверно следват неолибералната рецепта – Латинска Америка и Субсахарска Африка, – е много по-нисък в сравнение с „отминалите лоши времена“, пише той. „През 60-те и 70-те години на XX в. растежът в Латинска Америка стига до 3,1%, измерван по дохода на глава от населението. Между 1980 и 2009 г. той вече е едва една трета от това, тл. 1,1%. И дори тази му стойност се дължи отчасти на бързия растеж на страните от региона, които експлицитно отхвърлят неолибералните политики по-рано през първото десетилетие на XXI в. – Аржентина, Еквадор, Уругвай и Венецуела. Растежът в Субсахарска Африка е 1,6% в периода на „отминалите лоши времена“, докато между 1980 и 2009 г. той е само 0,2%.

В обобщение Хаджун Джанг твърди, че „политиките, провеждани в името на свободната търговия и свободния пазар, никога или рядко са ефективни. Повечето от богатите страни не са ги следвали, когато самите те са били все още развиващи се. През последните три десетилетия те са забавили растежа и са увеличили подоходното неравенство в съвременния развиващ се свят. Единици са държавите, които са забогатели благодарение на пазарните политики, и единици някога изобщо ще го постигнат“.

Николай Драганов

Бакалавър по социология и магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство в София. От 2012-та година работи като политически журналист – в News.bg, Информационна агенция БГНЕС и Телевизия BiT. Като парламентарен репортер отразява работата на 42-рото и 43-тото Народно събрание. Съавтор е на документалния филм „Невидимите хора“.

Оставете коментар