Алейда Гевара: Да обединяваме силите си, иначе няма да има по-добър свят

Дъщерята на Че Гевара разказва пред „Барикада” за идейното наследство на баща си, за своята мъка по отишлия си Фидел Кастро, за днешния революционен процес в Латинска Америка, за актуалната обстановка в Куба

Алейда Гевара закъсня за това интервю с половин час. Пристигнала в София предната нощ след дълъг полет, сега заедно с делегацията на кубинския Институт за дружба между народите (ICAP) беше отишла на среща с Групата за приятелство с Куба в българския парламент. Но… Датата беше 17 ноември и се случи точно насред оставката на един председател на Народното събрание и избирането на нов председател. Така че се беше наложило да почакат депутатите да свършат с гласуването преди да се срещнат с тях.

Разбира се, парламентарните репортери, веднага надушили, че дъщерята на Че Гевара е в Народното събрание, вече я бяха атакували с въпроси. А тя, в характерния си спокоен и позитивен стил, им беше отговорила, че се гордее с баща си, а и с майка си, която винаги е учила децата на Че на скромност и да стъпват здраво по земята, без да се главозамайват от любовта на хората по света към баща им. Алейда беше добавила пред журналистическите микрофони в парламента и това: „Капитализмът си е завоювал пространство, но той е неспособен да разреши проблемите на по-голямата част от човечеството. Следователно трябва да продължим да търсим решения. И социализмът, ако е добре устроен, може да бъде такова решение”.

Когато Алейда най-после се върна от Народното събрание в кубинското посолство, където вече я чакаха колегите от няколко поискали специални интервюта с нея медии, първият разговор все пак беше за „Барикада”.

Познаваме се с Алейда още от 1985 г., когато заедно със сестра си Селия тя за първи път дойде в България. Тогава интервюирах и двете за вестник „Народна младеж“. Оттогава е и общият им вълнуващ спомен, за който и при сегашното си гостуване Алейда разказа многократно като за нещо най-скъпо, изживяно в България. Става дума за срещата с младежка бригада от завод в Перник, която носеше името „Ернесто Че Гевара“. Тя изработваше колективно и ежедневно и трудовата норма на патрона си.  А заплатата му ежемесечно внасяше във фонд „Антиимпериалистическа солидарност“. „Беше страхотно! Усетихме със Селия сякаш баща ни е жив и прави онова, което най-много би искал – помага за солидарността! Само тогава и само в България изпитахме това удивително чувство – че той е тук, до нас, в строя!“ – разказва и сега Алейда.

Второто ми интервю с нея се състоя 25 години по-късно, през 2010 г., в София, където тя бе дошла за провеждащата се тогава у нас 15-та общоевропейска среща за солидарност с Куба.

Третото интервю – за „Барикада” – взех през ноември 2016 г. в Стокхолм, където Алейда беше гост на вече 17-ата също такава общоевропейска среща за солидарност с Куба.

И ето сега, четвъртото ми интервю с нея отново дължа на солидарността – Алейда пристигна у нас за Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа, чийто домакин е София.

Сядаме с нея в Зеления салон на посолството на Куба, украсен с картините на големия кубински художник Рене Портокареро. Разговорът ни тръгва от тазгодишната ѝ интензивна програма, пълна с много пътувания – всичките свързани с навършващите се през 2017-та 50 години от убийството на Че Гевара в боливийското планинско селце Игера на 9 октомври 1967 г.

На много възпоменания за големия революционер из различни кътчета на планетата е канена и дъщеря му Алейда. Тя ми разказва, че така е била два пъти в Испания, в Италия, в Швейцария, в Кипър, в Русия, в Обединеното кралство, във Франция. А и при сегашното ѝ, трето поред гостуване в България, наследството на Че и паметта за него са залегнали сред акцентите на Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа. До края на годината във връзка с възпоменания за Че на Алейда ѝ предстои да гостува в Салвадор и още веднъж в Италия.

А навръх самата 50-годишнина, заедно със сестра си Селия, с един от братята си и с чичо си, Алейда е била на лобното място на баща си в Боливия – там, където той изрича преди изстрелите: „Мисля за безсмъртието на революцията“…

По време на интервюто на Алейда Гевара (вдясно), взето от Къдринка Къдринова. Снимка: Ивайло Атанасов
По време на интервюто на Алейда Гевара (вдясно), взето от Къдринка Къдринова. Снимка: Ивайло Атанасов

Алейда, разкажи, моля те, повече за Боливия – как премина там отбелязването на юбилея?

Много добре. Но сестра ми Селия никога не беше ходила в Боливия. За нея тези дни бяха много тежки. Там е убит татко ни. Това винаги наранява много. А тя е много по-чувствителна от мен. Така че ѝ беше трудно. Но в същото време бяхме заобиколени от кубински лекари, които работят там. А това е нашият народ, нашите хора! Така че колкото и да се чувстваш наранен, напрегнат и т.н., в същото време сякаш си компенсиран от човешката съпричастност. Защото нашите лекари бяха там, около нас, като едно продължение на кубинския народ. Ето така се преодоляват нещата. И освен това мен много ме въодушеви речта на Ево Моралес в онзи ден, стори ми се много, много революционна. Той призова да бъдем хора на действието като Че, а наистина най-доброто възпоменание за баща ми е да се действа за общото добруване.

Алейда Гевеара редом до вицепрезидента на Боливия Алваро Гарсия Линера, президента Ево Моралес и други боливийски и кубински дейци по време на възпоменанието за 50-годишнината от убийството на Че Гевара в Боливия на 9 октомври т.г. Снимка: Resumen Latinoamericano
Алейда Гевеара редом до вицепрезидента на Боливия Алваро Гарсия Линера, президента Ево Моралес и други боливийски и кубински дейци по време на възпоменанието за 50-годишнината от убийството на Че Гевара в Боливия на 9 октомври т.г. Снимка: Resumen Latinoamericano
Селия, Камило и Алейда Гевара–три от децата на Че на възпоменанието за неговата гибел в Боливия на 9 октомври т.г. Снимка: Resumen Latinoamericano
Селия, Камило и Алейда Гевара – три от децата на Че на възпоменанието за неговата гибел в Боливия на 9 октомври т.г. Снимка: Resumen Latinoamericano

– В София навръх самия ден 9 октомври се състоя една конференция в Софийския университет, посветена на паметта на баща ти и на революцията днес. Ти как мислиш – каква е революцията днес? Ако баща ти беше жив, как щеше да участва в нея?

– Ако беше жив баща ми, щеше да е почти на 90 години, щеше да е много старичък. Но този аржентинец винаги е казвал каквото мисли и е правил каквото казва. Така че до последния си дъх, също както и нашия Команданте ен Хефе, би се опитвал да помага на революционното движение, на насочва народа, до последно щеше да е активен. И критичен. Защото в Куба имаме много неща още за оправяне. Пътищата, жилищата, особено по селата… Татко щеше да критикува, но винаги позитивно, винаги с предложения как да се преодолее този или онзи недостатък.

Ликът на Че е по знамената на революцията из всички кътчета на планетата. Снимка: Resumen Latinoamericano
Ликът на Че е по знамената на революцията из всички кътчета на планетата. Снимка: Resumen Latinoamericano

– А революцията? Ще продължи ли с идеите на Че? Или ще следва други идеи?

– Ево Моралес каза в своята реч по повод 50-годишнината от гибелта на баща ми: „Или ще прилагаме идеите на Че, или няма да имаме по-добър свят”. Той го изрази много добре.  Нищо не пада от небето. Човек за всичко трябва да се бори. Трябва да сме способни да променяме онова, което ни удря, което ни притеснява. Трябва да притежаваме тази сила. А за нея е необходимо единство.

Но това е едно от нещата, които най-много ни липсват днес – в Европа, в Латинска Америка. Това разделение на левицата… Хората, които се определят като леви, позволяват да ги раздробяват на парченца. Това е недопустимо. И без това сме малко – и да позволяваме да ни разделят? Каква сила ще имаме? Няма сила в такъв случай. Това е един от актуалните проблеми днес – да търсим общи цели, да забравим за „аз” и да прилагаме „ние”. Кои са общите цели, които търсим? Какво искаме за народите си? Искаме безплатно образование? Това е обща цел. Искаме достойно и безплатно здравеопазване, достъпно за целия народ? Това е обща цел. Искаме добри жилища за народа? Това е обща цел. Така че тези общи цели трябва да започнем да претворяваме в живота. Как? Като обединяваме силите си. Ако правим обратното, нищо няма да постигнем.

За много от младите хора в Латинска Америка днес Че е колкото революционна емблема, толкова и еталон за морал. Снимка: Resumen Latinoamericano
За много от младите хора в Латинска Америка днес Че е колкото революционна емблема, толкова и еталон за морал. Снимка: Resumen Latinoamericano

– Какво ще кажеш за пътищата на революцията? Въоръжен ли да е пътят или…

– Това зависи от всеки един народ, от неговите решения. Можеш ли например да кажеш на народа на Палестина да не използва оръжия, след като се опитват да го размажат, да го накарат да изчезне?! Как ще им забраниш да се защитават? Как може да се каже това на народите на Ирак, Афганистан, Северна Корея, Венесуела?! Как да им се каже да не се отбраняват от агресията срещу тях?!

Разбира се, най-добре е никоя държава да не притежава оръжия за масово унищожение. Но как е възможно точно свърхсилата, която единствена в историята е използвала ядрено оръжие срещу друга страна и народ, причинявайки невъобразими страдания, да забранява на другите да притежават същото средство като форма на отбрана?!

– Каква е революцията в Латинска Америка днес?

– Ние много работим за латиноамериканското единство. Ти знаеш какво е инициативата ALBA – Боливарска алтернатива за нашата Америка, като тази дума на испански означава и разсъмване. ALBA обединява различни народи и страни от континента. Все още не сме достатъчно големи като организация. Липсват ни например двата латиноамерикански гиганта – нито Аржентина, нито Бразилия не са част от ALBA. Ако бяха, щеше да е много важно за движението. Но при всички случаи изграждаме структура, в която можем да си помагаме взаимно, уважавайки своеобразията си, нашите малко на брой, но все пак разлики. Разбирайки тези разлики. Защото те също могат да ни научат на много неща.

Аз например работя в здравеопазването. Когато работех и разговарях с акушерките от народността кичуа (разновидност на по-голямата народност кечуа – б.а.) в Еквадор, аз разбрах всички грешки, които допускам като медик. Защото онова, което ти преподават в медицината, често е различно от онова, което практикуват нашите народи. И трябва да се учим от тях – много, много трябва да се учим!

Да започнем с неадекватната позиция на родилката, която предлага т.нар. западна медицина – жената е легнала. А опитът учи, че жената ражда по-лесно, ако е на колене или седнала. Но не и легнала, защото така губи силата, нужна ѝ, за да роди.

Това е първият урок на акушерките кичуа. Другият важен урок идва от самия процес на раждането. По университетите ни учат, че като се появи главичката на бебето, трябва да се положат усилия, да се измъкне рамото. И всичко това бързо, после бързаш да прережеш пъпната връв…

Но при кичуа не е така. За тях това е най-естественият физиологичен процес на света. И са прави! Когато детето се ражда, това става в мир, в спокойствие. Няма защо да се бърза за прерязването на пъпната връв. Тя по естествен начин се стеснява, затваря се. Така че я натискаш оттук и оттук и я прерязваш. Толкова е различно, толкова спокойно, толкова физиологично. Даваш си сметка: е, добре, защо аз се стресирам толкова?!

Има толкова много неща, които можеш да научиш от нашите коренни народи! Само трябва да ги гледаш, да ги слушаш и да внедряваш опита им в научната практика. Тук имам предвид и трепетното им отношение към природата, защото екологичното опазване на планетата ни днес е най-важната мисия за цялото човечество.

– Малко се отдалечихме от темата за революцията, но може би и това също е революция – да разбереш една различна реалност, различно съзнание…

– Разбира се! Същото казва и Фидел. Разбирането на Фидел за революцията за мен е едно от най-цялостните. Според него това означава да промениш всичко, което трябва да бъде променено. Това е и етиката, уважението към личността, никога да не правиш онова, което не би искал да направят на теб. Цяла серия важни етични принципи, за да можеш да осъществиш една революция.

Най-важното в революцията е да определиш общите цели и да спазваш изключителна етика. Ако ти не си етичен, как ще искаш хората да ти се доверяват?! Това е невъзможно.

Основополагащо за революционера е да притежава морал, позволяващ му да бъде уважаван от хората, които ще призовава към действие. Как ще кажеш на някого „направи това”, ако не си готов ти пръв да го направиш? Да възпитаваш с пример, да водиш с пример – това е ключовото в революционния процес.

Малката Алейда между Фидел Кастро и баща си–Ернесто Че Гевара, 1964 г., Хавана
Малката Алейда между Фидел Кастро и баща си – Ернесто Че Гевара, 1964 г., Хавана

– Фидел също си отиде. Как се чувстваш пред тази загуба?

(В опита си да отговори Алейда се разплаква…)

– О, това е тема, по която все още не мога да говоря! Той беше моят втори баща. Все още… Мина една година, но… Още не съм в състояние… Много е свежа болката… Много ми липсва…

– Кубинският народ демонстрира при загубата му изключително единство…

– И изключителна болка, която изпитахме всички! Тази любов на народа… Мисля, че беше най-добрият подарък, който можехме да му направим. Но не съм в състояние все още…

– Той всъщност остана с всички нас. Наследството му е за целия свят и е огромно.

– Е… С нас е, да… Но… Липсва ми усещането да знам, че е тук, редом.

– Той е навсякъде, в нашата обич.

– Все още е много болно… Човек си мисли, че е готов за тези неща, защото… Животът е това – раждаш се, развиваш се и, ако успееш да си полезен на обществото, това вече е победа. Знаеш, че идва и смъртта.  Това е нещо нормално, физиологично. Но независимо, че го знаеш, е много трудно да се сбогуваш с едно обичано същество. А за нас Фидел беше повече от ръководител. Беше баща. В моя случай той беше винаги край мен. Това беше бащата, който имах. Много ми е трудно все още…

Ужасно ми липсва… Наричах го „чичо”. Когато се омъжих, беше до мен. Когато родих първата си дъщеря, беше до мен. Когато се разведох, беше до мен… Винаги ме е разбирал, съветвал…

Малката Алейда с баща си Че, 1964 г., Хавана
Малката Алейда с баща си Че, 1964 г., Хавана

– А какви спомени имаш за Че? Била си едва 4-5-годишна, когато баща ти е заминал от Куба…

– Спомените ми са много откъслечни, като светкавици в паметта. А някои са се изградили по разказите на други хора. Детското съзнание е особено, хваща понякога само образи и усещания.

Такъв образ ми се е заковал например от една привечер. Аз се мотая някъде там, в краката на родителите ми. Майка ми държи в прегръдките си брат ми, който е бебенце. Главичката му е полегнала на рамото ѝ. И аз от моята ниска точка не виждам друго, а само една мъжка ръка, ръката на баща ми, която тогава ми се струва огромна. И тя гали с изключителна нежност тази детска главица… Онова усещане за любов, покой, топлота изплува у мен и до днес като живо.

Или пък друг случай. Бяха пристигнали някакви аржентински приятели на баща ми и щяха да идват у нас на вечеря. Беше в първите години след революцията, снабдяването с храни още беше проблематично. Така че вечерята трябваше да се вмести в тогавашния лимит на купоните, който беше много скромен.

Малката Алейда (в средата, между майка си и баща си) на семейна снимка с родителите си и братята и сестра си през 1965 г., малко преди заминаването на Че от Хавана
Малката Алейда (в средата, между майка си и баща си) на семейна снимка с родителите си и братята и сестра си през 1965 г., малко преди заминаването на Че от Хавана

Аз ходех на детска градина и там вече бях вечеряла. Затова мама и татко решиха, че няма да сядам с тях и гостите на масата. Но аз се заинатих. Не, че бях гладна, но просто ми беше интересно и исках да съм с големите. И като ревнах… Баща ми се разсърди, отведе ме в стаята ми и ми каза, че ще стоя там, докато не спра да плача. И затвори вратата. Но не си даде сметка, че там беше тъмно. Хвана ме страх и не знам какво направих, но отворих вратата и се появих край масата с гостите, викайки за всеки случай: „Детето вече не плаче, не плаче!”

Баща ми се разсмя, взе ме на коленете си, даде ми да ям от неговата чиния и ме остави цялата вечер с тях. Но тогава пък майка ми, която беше педагожка, се разсърди и не спря да му натяква, че щом си забранил нещо на едно дете, не можеш да отстъпваш от думата си, защото го разглезваш. Е, накратко, баща ми не беше перфектен в педагогиката… Всъщност, много ни обичаше. Това чувство ме изпълва и до днес.

Във всички свои иитервюта дъщерята Алейда Гевара Марч винаги подчертава изключителната любов между своите родители, чийто продукт е самата тя и нейните братя и сестра. На този кадър са майката и бащата–Алейда Марч и Ернесто Че Гевара–по време на техния "меден месец", продължил едва няколко дни след сватбата им, скоро след победата на Кубинската революция. Снимка: Evocacion
Във всички свои интервюта дъщерята Алейда Гевара Марч винаги подчертава изключителната любов между своите родители, чийто продукт е самата тя и нейните братя и сестра. На този кадър са майката и бащата – Алейда Марч и Ернесто Че Гевара – по време на техния „меден месец“, продължил едва няколко дни след сватбата им, скоро след победата на Кубинската революция. Снимка: Evocacion

Когато ме питат сега какво бих му казала, ако беше жив, аз винаги отговарям, че не знам, но първо бих го напрегръщала и нацелувала.

Ще разкажа и още нещо. Когато бях на 17 години, майка ми даде един ръкопис. Зачетох се. Беше го писало някакво момче, на моите години. Много ми хареса. Споделях всичко, което пишеше. Почти се влюбих в този неизвестен млад автор. Но колкото повече напредвах в четенето, толкова повече нещо ме глождеше. И в един момент разбрах от фактите в текста: ами че това е баща ми! Писал го е, когато е бил колкото мен! Беше едно истинско откритие за мен! Обикнах го още повече…

– Разкажи за днешна Куба. Как протичат промените.

– Куба днес търси решения. Не са промени, а решения на проблемите. Вече съм го казвала и друг път – в един момент кубинската държава си даде сметка, че има над 500 000 души, които работят, получават заплати, но не произвеждат нищо. И в същото време страната е под блокадата на една от най-мощните държави на планетата – САЩ.

Забележи – аз не казвам ембарго. Защото ембарго означава, че САЩ ми забраняват търговията с тях и аз трябва да уважа това тяхно право като държава. Но ние не можем да приемем, че САЩ забраняват и на всяка друга страна да търгува с Куба. Затова го наричаме блокада. Блокадата нанася щети на живота на кубинския народ всеки ден.

Младежка снимка на Ернесто Гевара, още преди да стане революционера Че. Снимка: Resumen Latinoamericano
Младежка снимка на Ернесто Гевара, още преди да стане революционера Че. Снимка: Resumen Latinoamericano

Хиляди и хиляди са ситуациите, които ти би могъл да разрешиш, ако нямаше някой, който ти пречи. Например – необходимо ми е лекарство за едно дете. Но това лекарство за нещастие е патентовано от САЩ. Имам пари да купя лекарството, но никой не ми го продава. И се налага понякога да минавам през 4-5 посредници, за да не се разбере откъде съм намерила лекарството и САЩ да не могат да санкционират фирмата. Лекарството така и така е скъпо. Но и с петима посредници отгоре, представи си как се оскъпява продуктът. Всичко това е блокадата. И не само с лекарствата. С храните също. Цялата икономика на страната.

Алейда (вдясно) и Селия Гевара по време на посещението им в София през 1985 г. Тогава Алейда е на 25 г., а Селия–на 23 г. Снимка: Николай Чечкин
Алейда (вдясно) и Селия Гевара по време на посещението им в София през 1985 г. Тогава Алейда е на 25 г., а Селия – на 23 г. Снимка: Николай Чечкин

И ето тази страна в блокада имаше 500 000 души, които работят без да произвеждат. Нямаше как да продължим да поддържаме това. Но ние сме социалистическа държава. Така че да се оставят 500 000 души без работа също е невъзможно. Онова, което решиха икономистите тогава, бе да се даде на тези хора възможността да започнат да работят за собствена сметка. Това е решение само на един проблем. И според мен не е най-адекватното. Карл Маркс го е казал отдавна – битието определя съзнанието. Когато започнеш да живееш само заради джоба си, заради личните си печалби, това може да те накара да забравиш, че живееш в различна държава. Така че поехме риск.

После си дадохме сметка, че много по-добре е да се правят кооперативи. Но и това не може просто да се спуска отгоре. Нужно е хората да се убедят, че това е по-добрият път. В момента работим по този проект. Но не е лесно да се убедят хората, че кооперативът е по-добрата форма за дейности като фризьорство, ВиК, дърводелски услуги… Това всичко наистина може да се прави в трудови кооперативи. И хората живеят добре. Не стават богати, но живеят добре. Което е нашата цел.

Трябва да им се показва на практика, да усетят, да разберат плюсовете. Още бяхме във фазата на онова, което наричахме „за собствена сметка” – и започна създаването на синдикати. Имоше неясноти. В един и същи синдикат се оказваха и работник, и работодател. Трудно е. Трябва да се работи още, да се види как да се защитят повече работниците.

При всички случаи аз не вярвам, че това ще е нашето бъдеще. Това не върви добре със социализма. Трябва да се предложат решения за старите проблеми. На този път сме – търсим решения.

Необходимо е да се работи много по идеологическа линия. Това е много важно, защото всеки път, когато станем по-малко внимателни, плащаме скъпо за грешките си. САЩ следят внимателно, за да използват всеки луфт и да нанасят щети. В Куба трябва постоянно да сме нащрек за такива ситуации. Необходимо е да се контролира много добре въпросът за възможна корупция. Всеки път, когато се появява такава зараза, трябва да се удря силно по нея. Ако не го правим, това ще е краят на нашия революционен процес.

Нужно е да се контролира корупцията, а и всичко, което влиза в страната с туризма – проституцията, наркоманията. Тези неща по-рано ги нямаше. Борим се с тях много твърдо, но все още се появяват такива случаи, макар и изолирани.

Куба сега има много икономически трудности, с този нов президент Тръмп става все по-трудно с всеки изминал ден, по-трудно достигаме до нещата, от които се нуждаем. Дори сега, когато ни удари един огроман циклон, който разруши цялата северна част на страната – дори в тази ситуация президентът на САЩ не смекчи законите на блокадата, дори и поради хуманитарни причини. Говорим за един тип, който няма ни най-малка чувствителност по тези теми и който може да бъде наистина опасен за съдбата на човечеството. Който може да ликвидира нашия относителен мир. Така че ще видим как ще се държи този господин в следващите години.

Но при всички случаи трябва да продължим да работим и да намираме решения, да продължаваме идеологическата борба. Трябва да е всекидневно и да е насочено специално към новите поколения.

Аз съвсем наскоро бях свидетел на нещо много красиво в Куба. Ти знаеш, че имаме Комитети за защита на революцията. Това е най-голямата организация в Куба. В последните години тя беше в спад, губеше сили. И националният ѝ координатор създаде една група младежи, които бяха избрани като най-добри в своите общини. Група от знаменосци. Заедно с националния координатор аз ги обиколих почти всичките, за да им връча знамената и да реактивираме дейността на Комитетите за защита на революцията. Това е начинът да засилим работата – с тези момчета начело. Останаха ми само три провинции, които не успях да посетя.

Връчихме знамената на младежите. И наистина за мен това беше една енергийна инжекция. Защото видях тези момчета, много народни, много скромни, но с една изключителна сила, с голямо желание за действие. И си дадох сметка, че да, имаме човешкия фундамент, за да продължим нашия революционен процес. Само трябва да им се предостави пространство и да им се даде отговорността да действат.

Че Гевара води предаване по "Радио Ребелде" от импровизираното студио в барака в планината Сиера Маестра по време на партизанската война в Куба.
Че Гевара води предаване по „Радио Ребелде“ от импровизираното студио в барака в планината Сиера Маестра по време на партизанската война в Куба.

Иска ми се да те питам и какво мислиш за днешната журналистика. Баща ти явно си е давал сметка за важността на информацията. Ненапразно още по време на партизанската война в Куба – в планината Сиера Маестра – създава „Радио Ребелде”, което означава „Радио Въстаник”. Какъв беше той самият като журналист и как ти се чувстваш с журналистите, които постоянно те атакуват с въпроси?

За беда журналистите преди всичко в Европа, но и в Латинска Америка, много често се превръщат в тъжни папагали. Получават новини, произведени от големите центрове за доминиране чрез информацията, и стават техни разпространители дори без да проверят фактите. Губи се есенцията на журналистиката – да се разследва и да се представя на народа надеждна, достоверна информация. Журналистът притежава една от най-големите власти в света – може да промени мнението на група хора.

Затова журналистът трябва да бъде много интегрално човешко същество. Не можеш да търгуваш с тази толкова голяма отговорност, защото само тя може да позволи народът ти да получава най-добрата информация – реална, последователна. А не просто нещо, за което са ти казали, че е новина, но ти не можеш да го провериш.

Мисля, че днес журналистите трябва повече да уважават сами себе си като професионалисти. За щастие познавам няколко такива в Европа. Но голямото мнозинство е друго. И това е едно от нещата, които особено накърняват жителите на света – дезинформацията, в която живеем, или манипулацията на информацията.

Алейда Гевара (в червено) пя заедно с нашата Грета Ганчева (крайната вдясно) и с много други делегати на Третата среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа в София песента "Команданте Че Гевара". А след това изпя друга песен за своя баща, написана преди години от нейна учителка. Снимка: Къдринка Къдринова
Алейда Гевара (в червено) пя заедно с нашата Грета Ганчева (крайната вдясно) и с много други делегати на Третата среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа в София песента „Команданте Че Гевара“. А след това изпя друга песен за своя баща, написана преди години от нейна учителка. Снимка: Къдринка Къдринова

Това е и една от темите на срещата за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа, заради която си в София – информационната манипулация относно Куба.

Разбира се. Но и спрямо Венесуела. И това е една от най-горещите теми днес. Има една дума, която не бива да се забравя. Много е опасно, ако се забрави. Това е уважение. Уважение! Не можете да давате мнение за реалност, която не познавате. Можете да опознаете един народ, като работите заедно с него. Иначе не го познавате.

Аз съм живяла около две години в Ангола. Работих като медик педиатър там. Не съм в състояние да съдя анголците. Това не ми е работата. Не мога да съдя за нещо, в което не живея постоянно. Мога да говоря за онова, което преживях през тези две години. И как се реактивира в мен антиколониалното и антирасисткото съзнание. Това мога да ти гарантирам. Но не мога да съдя народ, с който съм живяла две години. Не съм в състояние да го направя.

Мен ме изумява как идва някой, който дори не е стъпвал във Венесуела, и приказва глупости, с които нанася вреда на хората. Защото те уважават тези новини, те им вярват. Не можеш така да лъжеш хората. Ако не си сигурен, не повтаряй информацията. Не я разпространявай. Не е справедливо нито за народа, нито за теб като професионалист.

А какво ще кажеш за баща ти като журналист?

Баща ми беше много прям, имаше много ясен изказ. Много прозрачен. В зависимост от това, кой беше насреща му, той можеше да комуникира с него с разбираеми думи, ясни, точни. Беше човек, който спокойно казваше онова, което мисли. Това му донесе голямо уважение и почит сред нашия народ. Когато татко пишеше статии за списание „Верде оливо”, той се подписваше като „Снайперист”. Имаше много интересни статии, много ясни. С тях стигаше до възможно най-широк кръг от народа. На мен ми харесва такава журналистика. Лесноразбираема. С много ясен, образован, но лек език. И това помагаше на хората да го разбират. Това ми се струва нещо много добро за всеки журналист.

Искам да напомня също, че татко създаде не само „Радио Ребелде”, а и информационната агенция Пренса Латина. Целта ѝ беше да разнесе истината за Куба и за нашата Америка по цял свят. Днес такава е и целта на венесуелската телевизия „ТелеСур”.

Всъщност той дава импулса на журналистиката на истината в Латинска Америка.

Така е. Той за това се бореше. За истината преди всичко.

Къдринка Къдринова

Журналист международник. Работила е във вестниците „Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор”, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема” и редактор международни новини в програма „Хоризонт” на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Носител на редица национални и чуждестранни журналистически и литературни награди.

Оставете коментар