В категории:История / Общество

Историята на горещото лято на 1917 г.

За да разберем по-добре какво се случва през октомври 1917 г., трябва първо да насочим погледа си към събитията през лятото на същата година

Войските на Временното правителство откриват огън и разпръскват демонстрация по време на
Войските на Временното правителство откриват огън и разпръскват демонстрация по време на „Юлските дни“ на 1917 г. Снимка: Wikipedia

Лятото на 1917 г. започва със сериозно разгорещяване на политическия климат в управляваната от временното правителство на Георги Лвов Русия. Само няколко месеца са изминали от абдикацията на цар Николай II и през това време разочарованието от консервативната политика на новата власт единствено нараства. Временното правителство декларира, че е демократично и уверява всички в благородните си намерения, в които първоначално повечето обикновени хора вярват. Истината обаче е, че управляващите дори не правят опит да разрешат някои от най-наболелите и неотложни социални проблеми, довели до революционните събития от пролетта.

Нито осем часовият работен ден за хората от фабриките, нито очакваната от селяните аграрна реформа са теми, взети на сериозно от кабинета, съставен предимно от представители на по-висшата класа – аристократи, индустриалци и земевладелци – хора слабо познаващи реалните условия на живот в руското общество. Приоритетите на правителството са – обществения ред, дисциплината в армията и успеха във все още продължаващата Първа световна война. Увеличаващото се класово напрежение предстои да се изрази по време на драматичните юлски събития, които ясно показват проблемите, които пречат на раждането на една нова Русия.

След февруарската революция от 1917 г.

Гладът, бедността и изолацията, измъчващи Империята, са основните характеристики на обществото, което въпреки липсата на крепостничество и постепенното развитие на индустрията, не успява да излезе от феодалната деградация. С избухването на Февруарската революция се пробужда надеждата за разрешаване на непосредствените икономически проблеми, които народът – не без основание – свързва с продължаващата война.

Необходимостта да се подсигури фронта, откъсването от полето на хиляди селяни, мобилизирани за войната, както и непрекъснатите проблеми с железниците, довеждат до това руснаците да гледат на войната като на основна беда и нещастие. Хората желаят мир на всяка цена и хранят надежда, че той ще настъпи с унищожаването на царския режим. Доста от тях смятат, че нещата могат да станат много лесно – правителството просто ще престане да изпраща хора на смърт в окопите. Но елитът, концентриран във Временното правителство, има друга гледна точка. Въпреки че по принцип управляващите подкрепят спирането на войната и си дават сметка, че това ще доведе до явно подобрение на икономическата ситуация, една незабавна и безусловна капитулация пред германците е недопустима за тях.

Аристократичните и буржоазни членове на кабинета, заедно с висшите руски класи, са по-скоро склонни да продължат войната до победа. Победа, която при безспорното превъзходство на немската армия, използваща съвременната индустрия на страната си, изглежда като блян.

Министрите от социалистическите партии, включително и министърът на войната – Александър Керенски от Революционната социалистическа партия, желаят възможно най-бързо примирие в рамките на относително благоприятни условия за Русия, тоест без никакви териториални отстъпки. Подобна е и заеманата от меншевиките позиция, които, заедно с есерите имат мнозинство в Съветите, и които оглавяват влиятелния Петроградския Съвет на работническите и войнишки депутати. Съветите са най-авторитетния орган по това време, който от името на народа дава легитимност на временното правителство.

Единствената партия апелираща за незабавен и безусловен мир, на практика – капитулация, са болшевиките, на които по това време е лепнат етикета „пораженци“.

След свалянето на царя войната се превръща за управляващата класа в нещо много по-важно от въпросите за чест или патриотизъм. Скоро тя става разменна монета в политическите спорове със социалистите и инструмент за въвеждане на „дисциплина” в обществото.

Една част от помешчиците и цялата буржоазия приема с облекчение, че царят е свален и се прави стъпка към демократизация, тъй като това им гарантира участие във властта – нещо невъзможно до този момент. Основната либералната група – Конституционната демократическа партия (кадети) – още от самото създаване на тяхното ново правителство започва да защитава интересите на богатия елит, което съответно настройва срещу тях работниците и селяните, които имат съвсем други надежди и очаквания.

За капиталистите и земевладелците нещата са ясни: те желаят да продължат да се обогатяват благодарение на производството, а масата на работниците и селяните са нищо повече от евтина работна ръка и никакви политически лозунги не променят ситуацията. Новите господари на „свободна Русия” със сигурност са доволни от йерархизираното общество с послушни и готови на жертви роби. И така, войната се превръща за висшата класа в идеалния начин да защити собствените си интереси, непрекъснато отлагайки решаването на социалните проблеми. Богатите смятат, че докато съществува външен враг за Русия бедните няма да въстанат. Използването на двата лозунга – „Отечеството е в опасност“ и „необходими са патриотични жертви” работи перфектно.

Социалистите също се включват в тази игра, но по други причини и с различни цели. Меншевиките и eсерите, заседаващи в Петроградския съвет, бързо разбират, че са оказали между „чука и наковалнята” – от една страна ентусиазираните за промени маси, от друга – консервативният елит, който не възнамерява да дели богатствата си с когото и да било. Най-реакционната група в обществото по това време са генералите офицерите. За тях революционната свободата, която се разпростира в редиците на армията, е абсолютно неприемлива. Социалистите си дават сметка,че само по себе си свалянето на царя нищо не решава нищо и провеждането на социалните реформи може да доведе до безмилостна контрареволюция, сходна с тази в периода 1905 – 1907 г.

Непосредствено след образуването на правителството през март, Петроградският съвет без колебание признава авторитета и правомощията му. Реалното двувластие на Съветите – най-високата и напълно демократична институция, и на Временното правителство – напълно недемократично, е трябвало да изчезне в момента на създаването на Общото руско учредително събрание. Социалистическите лидери обаче се страхуват да поемат пълен контрол над държавата и се задоволяват със съществуващото двувластие. За тях е достатъчно да създадат впечатлението, че правителството управлява под зоркото око и със съгласието на Съветите. Социалистите са съгласни и с продължаването на войната – чиста отстъпка и скланяне на глава пред богатия елит. В реториката на социалистическите лидери смъртта в окопите на селяните и работниците е „чест” след като те са си извоювали „своя“ Русия и дори „своя” армия. Въпреки загубите и масовите дезертьорства, тази визия изглежда убедителна в продължение на няколко месеца. Но всъщност стратегията е предвиждала да се печели време. Стратегия базирана на предположението, че силите на Австро-Унгария и Германия ще се изчерпат по-бързо (имайки предвид допълнителното им обременяване на западния фронт) от търпението на руските войници и работници. Но търпението претърпява срив в периода април – май, а кризата свързана с доверието към правителството завършва с въвеждането на социалистите в буржоазното правителство.

Предпазливостта на Съветите e очевидна за пролетариата. Работниците, както и голяма част от армията в Петроград и Москва, са много по-радикализирани и настроени срещу правителството, отколкото меншевиките и есерите. Първоначално този факт не е забелязан от мнозина, дори и от социалистическите лидери, тъй като за тях няма сериозна политическа конкуренция. Всичко се променя през април, когато Владимир Илич Ленин се завръща от емиграция. От този момент нататък лозунгът „Цялата власт в ръцете на Съветите”, вместо да вдъхнови членовете на Петроградския съвет, се превръща в същинско проклятие за тях, тъй като те не възнамеряват да превземат властта.

Социалистите предпочитат правителството да управлява – сега има техни министри в него и нека те да поемат отговорностите, а Съветите в последствие ще им искат политическа равносметка за дейността им. Радикалната позиция на Ленин, която първоначално не е поддържана дори и от хората в централния комитет на собствената му партията, естествено не е „уместно предложение” за Съветите, в които болшевиките са малцинство. Тази позиция обаче се оказва гениален тактически ход – от една страна довежда до огромна популярност на болшевиките в обществото, а от друга фактически призовава Съветите да поемат отговорността, от която те се опитват да се измъкнат. В същото време позицията му е и сигнал към работниците и армията да си припомнят огромния потенциал на революцията и да вземат съдбата си в свои ръце, а не да я поверяват на хора, които нямат нищо общо с тях и дори ги презират. Оказва се, че ефект има. При избухването на февруарската революцията редиците на болшевиките наброяват около 2000 души, а в средата на 1917 т. са 32 000.

Новата сила

През юни в Петроград се провежда първият Общо руски конгрес на Съветите на работническите и войнишки делегати, който има за цел да избере и установи общоруска власт и да дефинира единна политика. Осъзнавайки радикализацията на настроенията в народа, все по-малкото доверие в правителството и нарастващия натиск от страна на болшевиките, Съветите, доминирани от меншевиките и есерите, смятат да настояват правителството да въведе поземлената реформа, но не възнамеряват да подкопават политиката за войната, нито да оспорват „височайшата” власт, която е в ръцете на буржоазията. Още повече, че „социалистическия” министър Керенски подготвя нова офанзива на фронта под мотото „Да спасим революцията”.

Междувременно партията на Ленин решава да свика голяма демонстрация в Петроград и да я използва за популяризиране на антиправителствени лозунги и разпространявяне на идеята цялата власт да премине в ръцете на Съветите. Нещо, което никак не се харесва на Съветите. Ръководителите на конгреса не само, че не допускат провеждането на събитието, но и забраняват всякакви демонстрации в продължение на три дни и дори заплашват болшевиките с изключване от заседанията. Същевременно те си дават сметка, че забраната ще предизвика възмущение сред масите, които все повече и повече симпатизират на болшевиките. Във връзка с това ръководителите на конгреса решават да свикат своя собствена демонстрация няколко дни по-късно и да я използват в подкрепа на правителствената политика. Но по този начин си вкарват „автогол”.

Въпросната демонстрация, проведена на 23 юни (10 юни по Юлианския календар) се оказва пълен успех за болшевиките. По улиците на столицата преминава половин милионен „батальон” от хора, скандиращи болшевишките лозунги: „Цялата власт в ръцете на Съветите”, „Долу капиталистическите министри”, „Долу политиката на война”. Неуморните кампании на активистите довеждат до появата на една нова, солидна политическа сила.

До този момент социалдемократите, съгласно традиционната интерпретация на марксизма, отхвърлят възможността за победа на социализма в една страна с неразвита капиталистическа икономика, каквато е Русия. Ленин, който вярва в тази възможност, е смятан за ненормалник и отцепник. Според него изоставащата, но желаеща прогрес Русия е възможно да се прескочи капиталистическия етап, защото така или иначе Русия е загубила много време и никога няма да може да се развива наравно с водещите капиталистически страни. Актуалната политическа ситуация и социалните настроения са се променили до такава степен, че шансът за определено „ускоряване” на историята става видимо реален. Оказва се, че събитията са набрали дори по-голяма скорост, от очакваната от болшевиките.

Юлските дни

След успехите през юни, Ленин и съратниците му започват да се готвят за конгреса на собствената си партия. Едни от проблемите, с които се сблъскват, е голямото увеличаване на броя членуващите и общата радикализация на масите. Това означава, че голям брой работници и войници са повярвали в необходимостта от сваляне на правителството, готови са за конкретни действия и очакват решителност от своите лидери. Главна роля за това играе Болшевишката военна организация, в чиито редици има доста радикализирани войници, и която не се вслушва особено в препоръките на самата партия, но но за сметка на това на драго сърце действа от нейно име. Вследствие на всичко това, лидерите на болшевиките се опасяват дали и доколко могат да контролират създадената сила. Мнозина се опасяват от необмислени и зле подготвени действия от страна на „най-разгорещените”, които биха могли да завършат с провал и контрареволюция.

До ден днешен не знаем точно какво е причинило бунтовете, които в последствие са наречени „Юлско въстание”, независимо от факта, че всъщност това не е било въстание. Мнозина приемат събитията като въоръжен опит за завземане на властта от болшевиките (общественото мнение по това време е същото). Тази теза обаче не е вярна. Тя не се потвърждава от участниците в събитията, а действията на партията по време на юлските дни са много показателни и я опровергават. Тези факти обаче не пречат на историци като Ричард Пайпс, който твърди, че това е заговор организиран от Ленин, аргументирайки се, че „той си е такъв”.

Рязкото влошаване на снабдяването с хранителни продукти в столицата и лошите новини от фронта оказват допълнително въздействие за бунтовното движение. На 16-ти юли (3 юли по стария календар) няколко хиляди войници, свързани с анархистите, се отправят към заводите и казармите, подтиквайки хората да излязат на улиците и да се обявят срещу правителството. Същият този ден въоръжени тълпи едновременно обкръжават седалищата на Временното правителство и Петроградския съвет и настояват властта изцяло да премине в ръцете на Съветите. Моряците от Кронщад също се присъединяват към протестиращите. Кварталните съвети и комитетите от фабриките издават множество резолюции, осъждащи правителството и призоваващи Съветите да вземат властта, критикуващи ги същевременно от позицията на левицата и обявяващи нова революция.

Бунтовниците обаче не знаят как да постъпят в ситуацията, при която ръководителите на Съветите недвусмислено отказват да се опълчат открито срещу правителството. Няма особен резултат и полза известната реплика на един войник изкрещяна в лицето на Виктор Чернов, есерски министър: „Взимайте властта копелета, когато Ви я даваме на тепсия”.

Всички партии отказват да подкрепят въоръжените действия. На обърканите бунтовници не им остава друг избор, освен да скитат произволно из столицата, предизвикайки хаос и стреляйки безцелно. Липсата на подготовка, план и ръководство осъждат спонтанното „въстание” на неизбежно поражение. На 17-ти юли (4 юли), използвайки безпомощността и дезорганизацията на протестиращите, на улицата излизат лоялните към правителството войски, включително и казаците.

„Революционното” правителство започва „кърваво умиротворяване”. Стрелят дори и към мирна манифестация – 160 загиват и над 700 са ранени. Допълнителни войски се връщат от фронта. Два дни по-късно всичко свършва.

Отношението и поведението на болшевиките по време на събитията е показателно. Те се оказват напълно неподготвени за тях. На 16-ти юли Ленин се намира далеч от Петроград, в едно финландско село. Когато разбира за бунтовете веднага на следващия ден той тръгва с влак и успява да влезе в партийната централа точно преди обкръжаването ѝ от хиляди моряци, които настояват той да застане начело на тяхната въоръжена съпротива. Въпреки наличието на екстремисти, настроени доста войнстващо (като Подвойски и Лацис), по-голямата част от ръководството се въздържа от всякакви действия, тъй като е напълно изненадано от развоя на събитията и се страхува, че толкова неподготвена акция може да завърши с пълен крах на революцията. Но от друга страна, не може да обърне гръб на своите политически привърженици. Цялата нощ на 16-ти срещу 17-ти юли преминава в дебати, които не достигат до никаква обща позиция. Самият Ленин разбира, че на този етап радикализмът на масите е надхвърлил политическите възможности на партията. Той се обръща към бунтовниците с думи, които ги разочароват – „Другари, демонстрирайте мирно”. Както се оказа в последствие, мирната демонстрация е унищожена по военен път.

Реакция

Това, което следва след потушаването на „въстанието”, е безмилостното отмъщение на контрареволюцията. Само ден след началото на протестите всички десни и „умерено” социалистически вестници, включително и „Известия”, пишат, че болшевиките са главните виновници за бунтовете. Те искрено вярват в тази теза – целият град е бил свидетел на антиправителствената дейност на болшевиките през последните седмици. Междувременно правителството пуска слух, че Ленин е платен германски агент и предател на Русия. Това обвинение се превръща в един от най-големите митове за революцията в Русия, с който до ден днешен си служат нейните противници. Темата става изключително „плодотворна” – скоро цялата преса пише за болшевиките като за платени германски шпиони, а един от таблоидите дори излиза със заглавие: „Петроград е нападнат от германците”.

Лявата преса от своя страна пише, че болшевиките са реакционери, които си сътрудничат с черносотинците. Развилнява се атмосфера на пълен погром, не само срещу болшевиките, но и срещу левицата като цяло. Нападани са не само членове на партията на Ленин, но дори и само заподозрените във връзки с него са пребивани и предавани на полицията. Членовете на Петроградския съвет са атакувани не само по улиците, но и в собствените им домове. Дори личната намеса на Керенски не успява да ги предпази от гнева на „почтените граждани”. Почти учудващ изглежда фактът, че в тази атмосфера на физическо насилие умира само един човек. В същото време надигат глава най-яростните реакционни сили: масово се разпространява антисемитска пропаганда, активно действа Временния комитет на Държавната дума, където преобладават политици, открито настроени против революцията. Скоро на чело на армията застава генерал Корнилов. Болшевиките се разпръскват, техните вестниците се затварят, а печатниците им са запечатани. Много от водещите активисти са арестувани. Зад решетките отива дори Лев Троцки, който по това време окончателно решава да се присъедини към болшевиките. Ленин и Зиновиев успяват да избягат във Финландия. Партията изглежда като разбита.

Новоназначеният Изпълнителен комитет на Конгреса на Съветите категорично осъжда военните размирици, обвинява болшевиките за тях и счита за напълно оправдано потушаването им от правителството. В същото време той осъжда ответното насилие на дясната опозиция и не вярва напълно в предполагаемата агентурна дейност на Ленин и неговите съратници. Конгресът вероятно е допускал,че осъждането на радикалите и помирителният характер по отношение на правителството ще му донесат някои ползи и преимущества. Преди това Конгресът приема резолюция заявяваща необходимостта от ускоряване на реформите в страната, а в последствие се обръща към правителството със списък от конкретни искания, произтичащи от нея. Този списък е основата за водене на преговори за нова коалиция. Съветите разчитат, че последните събития ще направят властта по-отстъпчива към левицата. Но се оказва, че сметката е направена без кръчмаря.

Премиерът Лвов категорично отхвърля проекта, твърдейки, че е много радикален, и то най-вече в областта на селскостопанската реформа. Самият той подава в последствие оставка, завършвайки кариерата си с тъжния извод, че „спасяването на страната сега изисква закриването на Съвета и стреляне по хора на улицата”. На негово място застава „социалистът” Керенски който очевидно не споделя убежденията на предшественика си. Формира се нова коалиция, но ориентирана на дясно, в нея влизат и нови кадети. Отхвърлено е правилото, че социалистите в правителството отговарят за дейността си пред Съветите. Репресиите продължават, в армията е въведена желязна дисциплина и смъртно наказание. Керенски предава командването ѝ на генерал Корнилов, който отдавна мечтае да стреля по бунтовници. Скоро генералът се пристрастява към идеята за „по-решително спасяване на родината” и оглавява преврата срещу Керенски с намерението да установи военна диктатура.

По този начин, вторият спонтанен революционен подем завършва с капитулация на умерената левица и победа на стария ред.

Юлските дни показват на първо място, че съществува неразрешим конфликт между буржоазния елит, желаещ да спаси на всяка цена стария режим, и жадуващият за промяна народ. Свалянето на царя не довежда до нищо ново, но „биенето на камбаните” за патриотизъм и пожертвувания само отлага неизбежното. Истината е, че революцията не може да бъда заменена с реформи, а закостенялата политическата система просто трябва да се разбие – нещо доказано и от спонтанността на бунтовниците. В крайна сметка „умерените” са принудени да застанат лице в лице с неизбежния и силов сблъсък на стария свят с новия. Макар събитията от юли да завършват с поражение, то половинчатите мерки не успяват да замъглят недоволството на хората и революцията чука на вратата.

Павел Яворски
Полски ляв активист, културолог и историк, сътрудник на портала Strajk.eu и други леви издания.

Оставете коментар